Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Знаете ли, г-н Президент, защо интелигенцията ни си глътна езика?
Автор: проф. Пламен К. Георгиев
Авторът на този текст проф. Пламен К. Георгиев е доктор на социологическите науки, завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор е на трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.),
„Корупционни покровителства в Югоизочна Европа“ (Springer, VS , 2008 г.), „Само-ориентализацията в Югоизточна Европа (Springer, VS, 2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др. Публикуваме неговото открито писмо до Президента на България Росен Плевнелиев.
„Националният суверенитет принадлежи на народа, който го упражнява чрез свои представители и посредством референдум. Никоя част от народа, както и никой индивид не може да го присвои и да го упражнява.“
Конституция на Франция, Преамбюл, Част I, Относно суверенитета, чл. 3
Г-н Президент,
Обръщам се с това открито писмо до Вас – нещо, което никога в дългогодишната си практика на български гражданин, учен, журналист и каквото би могло да каже човек за своята професионална идентичност, не съм правил.
Както повечето българи, и аз предпочитам да не съм на „ти с властта“ . Твърде непредвидима е била, е и остава тя у нас. Нищо, че вече 25 г. мнозина се титулуват като демократи, ласкаят се, че са европейци даже.
Но това, както повечето български граждани ще се съгласят, е една мимикрия.
У нас, както казват, „всичко е възможно“. Което е равно на… най-лошото даже. Поради което и интелигенцията ни си глътна езика. Или се присламчи към „каруцата с духовата музика“.
Предполагам, г-н президент, че за Вас няма нужда да превеждам прословутия идиом. Но все пак се налага, тъй като не всеки българин владее чужди езици.
Американските сенатори от началото на демокрацията обикновено пристигали с влак в провинцията, за да се срещнат с избирателите си. Там пък ги чакала духовата музика.
Нещо, което всеки кмет, „цветът на града“ или селището – чувствал за свой патриотичен дълг. И у нас не е по-различно днес.
Но за да звучи музиката не само „статично“ – тогава не е имало дигитални озвучители, оркестърът бил натоварван на каруца с коне.
Така, докато влакът навлизал бавно в гарата, разбира се, с надута свирка – конете теглели в галоп паралелно каруцата. Оркестърът в нея пък свирел, та се късал.
А подир каруцата, г-н президент, подтичвали най-верните привърженици на правителството, на партията, която идвала да вземе своето.
Тичали и запъхтени мъже с шапки в ръцете. Тичали и дами със забърнати поли. Да не говорим за слугите, изкарани за шпалира на „множеството“.
Такъв е законът на „тичащия с оркестъра“, сиреч присъединилия се към силните на деня. Идиомът е станал символ на конформизма, на угодничеството към властта.
И вие, г-н президент, добре сте го разбрали по време на ваши визити из страната, пък и в чужбина.
В нашите културно-исторически условия обаче този закон има друга конотация. Бележитият български социолог, троянецът Иван Хаджийски, го нарече „закона на калпака“.
Средният колебаещият се „еснаф“ бързо сменя калпака с феса като символ на несигурната си идентичност. При това само като чуе, че „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“, както писа бащата на българската нация, поетът Иван Вазов.
Така сторили и първенците на Копривщица, когато побързали да заключат в „спицерията“ – едно мазе, което служело за аптека, Каблешков и другите бунтовници. Малко след като пукнала първата пушка на Априлското въстание от 1876 г., че „градът им щели да запалят“…
И само находчивостта на един стар комита, Горчо се казва, служил и в Легията на Раковски, успяла да спаси момчетата. Като рекъл на копривщенските първенци, че „две сотни казаци идат откъм Панагюрище…“.
И те, г-н президент, набързо ги пуснали, като сменили фесовете, с които се били натруфили, като верни поданици на султана, с… нашенски калпаци.
Така обратите в нашата история, г-н президент, приличат на фарс, макар често да са повече страшни, отколкото смешни.
Да не говоря за един Zeitgeist, сиреч духа на времето, който като каруца, впрегната обратно, най-често е минавал покрай нашите първенци. „Елит“, народни избраници, или както предпочитат да се наричат.
Не е дадено всекиму, г-н президент, да се извиси до този дух на времето. Позволявам си да кажа това след 12 години, „прекарани“ в Европа, където съм търсел в учение и труд този дух.
И още толкова години в своите лекции, книги, есета, ако щете, в нашата и европейска преса, съм се опитвал да го пренеса за своите сънародници и студенти тук, в България.
Напразно! Апатията и безверието, г-н президент, изглеждат повсеместни. Нещо повече – 25-те години на „преход“ към „Ничия земя“, ако перифразирам библейския израз – са ни довели доникъде.
И както виждам, елитът ни е объркан в „мисията“, която си самоотреди. Изолиран от повечето цивилизовани народи, които ни имат за недозрели, недорасли, поради разминаване с този Zeitgeist на отговорност на всеки народ, преди всичко пред себе си, че сетне и пред другите.
И нека ви го кажа „право куме в очи“, както казва народът. И край вас, г-н президент, мина този дух на времето. Мина и замина.
Но по силата на това, че заемате най-високия пост в държавата, а от вашето поведение, ценностна система, култура, умение да решавате, да общувате с държавници от цял свят даже, но преди всичко със собствения си народ – зависи и „халът“ на българската нация.
Ето, за този „хал“ става дума, г-н президент, който българският народ чувства, че никак не е наред.
Няма ни не само по разните рейтинги за „щастие“, удовлетвореност от своя труд, че ако щете, шанса да се наредим достойно сред други европейски народи.
Да градим свободно просперитета си. Да се ползваме от благата на собствения си труд – както бележитият европейски философ Зеенхаас най-синтетично бе определил какво е европейският дух.
Но и достойнството ни на наследници на една от най-старите държави в Европа го няма, г-н президент. А от това по-страшно няма.
Смачкано е то, принизено системно. Далеч не само от недостига на пари, ширещата се безработица, мизерията и духовната безпътица, обхванала все по-значителни слоеве от българското население.
Няма го това достойнство, г-н президент, защото е потъпкано от един небивал морален упадък на българската държавност.
От безотговорността на „онези там горе“, които уж ни водят към по-добро. А вместо да вършат държавническия си дълг, са потънали в егоцентризъм, надменност и отчужденост от потребите на своя народ.
И да ви го кажа още по-ясно, г-н президент – тук и сега, че и за мен времето стана скъпо. Изтича то бързо не „между пръстите“, а като отнет шанс. И връщане, както и вие разбирате – няма.
Разломът между управници и народ, г-н президент, който зейна 25 години след прехода, изглежда преди всичко морален.
Защото 2-та милиона млади българи и българки, предпочели да тръгнат по света, за да дирят по-добър живот – по мое дълбоко убеждение, се отвърнаха от небивалата наглост, дебелоочие и корупция.
Че и арогантна агресивност, с която се отличава българската социална и политическа среда. От повсеместно поруганата справедливост.
И докато тук, в Родината, в която със свито сърце си идват за седмица-две прокудените ни деца и внуци, защото не знаят какво ги чака, „нещата“ продължават да седят както ги „реди“ едно статукво – светът върви напред.
Докато разпродажбата на български суверенитет, респ. дотациите, които ни подхвърля Европа, продължават да са единствени „извори“ за легитимност на „тази държава“ – тя, г-н президент, ще множи и „емигранти в собствената си Родина“.
Сиреч ще продължава да изолира, вместо да интегрира. Да противопоставя, вместо да обединява. Да изключва, вместо да включва. Затова мнозина не без право имат тази държава за чужда.
Те са телом тук, но духом другаде. И често ще ги чуете да казват: „Свърши за нас животът“…
Това е плачевният резултат, г-н президент, от Вашата политика на разединение вместо обединение на българския народ.
Това е резултат от пристрастията към евроатлантическите ценности, с които парадирате, но зад които като със смокинов лист прикривате бягството от отговорността за българския национален интерес.
Такъв, какъвто го разбират повечето българи: „Чуждото не щем, но и своето не даваме“.
Та вижте ни институциите, г-н президент – колкото тромави, толкова и финансовоемки. Сраснали с една иждивенска философия „ден да мине, друг да дойде“.
Нефункционални, с надменно отношение към гражданина. Бюрократизирани, нерационални и хаотични.
Зависещи не от ясни процедури, рационално изковани закони, правила и норми за работа, каквито прочее нямаме, като хората.
А по-скоро от благоволението на „шефове“, административни „деребеи“, полуграмотни управници, чиято функция е „да набиват канчето“, да плашат с уволнение, с прокурорски преследвания.
Че Вие надминахте и Тодор Живков, г-н президент, в перфидно „обяздване“ на своя народ, подобно на див мустанг, хванат по полята...
У нас, г-н президент, се насади един зловреден климат на повсеместно недоверие. На мнителност и инсценирани акции за „узаконени беззакония“ даже.
Рекетът над бизнеса, насилието над свободата, репресията съсипват и малкото, което остава от живата социална тъкан на обществото.
В порочна симбиоза между българските „квазиинституции“, както им казват вече по света, респ. недосегаеми олигархични кръгове, държавата, която малцина имат все още за своя, системно се разпарчетосва.
Цели сектори и сфери от публичната собственост – образование, здравеопазване, култура , че и историческо наследство, са в ръцете на „вражалци“. На „актьори“ на прехода, страдащи от алчност и нарцисизъм.
Но най-вече от това, което моят стар приятел, покойният вече проф. Марко Семов – виден познавач на българската реалност за последните 100 години, наричаше политическа „кокоша слепота“…
Вие, г-н президент, толерирахте отдаването „на концесия“ и това, за което народът казва – „не се гаси, туй що не гасне“. А то е вярата и упованието на българина, че утре ще бъде по-добре от вчера.
България се превърна в парцелирани неофеодални владения. Или, ако предпочитате, в „султанат” (Вебер).
И такива структури познава социологията на държавното строителство, г-н президент. Има ги, макар и накратко описани в полуазиатските, периферни предели на европейския Хартланд.
Тук нямам време да ви посочвам техните признаци, характеристики. Но те са до болка ясни на повечето българи. Понеже са изстрадани 500 години в битието ни на „дълготръпчета“, както ни наричаше Стоян Михайловски.
Днес мутри и техните покровители взимат отговорни решения в парламент, общински съвети. Кметове безчинстват и разиграват коня си, докато съд, прокуратура, разследващи органи седят като парализирани. Или чакат „нареждане отгоре“.
С тази „синергия на безотговорността“, която толерирате с „безучастното си участие“, г-н президент – респ. оксиморони, като „републикански монархизъм“, „ монархическа република“ и пр., каквито народи от т.нар. „преход“ вече ни адресират по международни, че и дипломатически форуми.
И ние увисваме в лекомислието и политическата си нищета като народ и нация върху везните на едно все по-взискателно, но и пълно с неподозирани рискове време.
Тази амбивалентност, г-н президент, роди и хибридните структури на една институционална архитектура , напълно неадекватна на предизвикателствата на глобалния свят, респ. настъпващата „трета модерност“.
Това е пагубно за България. То ни обрича, като една от най-старите държави в Европа, на гибел. Тласка ни в блатото на опростачването, самоориентализацията, унизителния провинциализъм на духа.
И в крайна сметка ни отчуждава от прогреса и цивилизационния напредък.
Поради това, респ. други още причини, на които нямам нито време, нито желание да се спирам по-обстойно тук – понеже у нас стана практика всяка по-конструктивна идея за значима, но и желана промяна да се принизява, да се изопачава смислово дори – нека „изплюя камъчето“.
Чуйте гласа на народа си, г-н президент!! Ако все още считате, че принадлежите към него, а не сте само „патрон“ на Роженския събор.
Защото на България повече от всякога й е нужен Президент. А не водевилна фигура, в каквато по един или друг начин се превърнахте.
Веднъж с послушанието си, което според мнозина граничи с безхарактерност.
Втори път – заради податливостта си към една партийна клиентела, на която дължите и високия, но незаслужен пост.
Но най-вече, защото вкарвате България в спирала на омразата между народите, каквато е дълбоко чужда на българския дух и природа.
От вашите действия в угода на чужди имперски интереси, г-н президент, рискът за мира тук, на Балканите и „в частност“ за България, расте с всеки изминал ден и час.
Това народът знае, народът чувства върху „кожата си“.
И не е нужно медийни манипулатори да му припомнят участта на „жабите“, за които се подгрява „котелът“, докато се сварят живи, понеже мислят, че водата само се претопля...
Твърде силен е инстинктът български, г-н президент, за да знае какво и кой му крои „сандъка“. Поради което и пацифизмът, но и волята за значима и желана социална промяна сред млади и стари взимат връх.
Но също така и масовото убеждение, че на тази „игра с огъня“ трябва да се сложи край. Веднъж завинаги. Сега и веднага, понеже утре ще бъде късно.
Ето защо, г-н президент, има само един достоен за всички българи, в това число и за Вас, оставили нещата да стигнат дотук, Изход.
На задънената улица, в която ни вкара камарилата на т.нар. „преход“, може да се сложи край. Но само ако този край е и Ново начало.
Такова начало предложи през май 2014 г. ПП „Република БГ”, като внесе в Народното събрание подписка с 375 285 подписа за свикване на референдум за премахване на партийните субсидии.
Предложено бе партиите да финансират своите членове чрез членски внос.
Също и от дарения, които да минават по банков път. След като една формация има и поддръжници – справедливо е те да я издържат, а не българските данъкоплатци.
Вие, г-н президент, си позволихте тотално да игнорирате това искане за Референдум на народа, при положение че то бе истинска демократична инициатива, а не приумица, инспирирана от пиар отделите на държащите властта.
Вие, г-н президент, си позволихте дори да не отговорите на писмото до Вас за този Референдум!?
Вместо това се почна една игра на „допитвания“, с които тематично се подменя волята на народа да гарантира своето по-достойно, но най-вече мирно бъдеще.
Ето защо, вместо това дали да гласуваме „задължително“ на местните избори, да „излизаме“ или „не“ от НАТО, дали сме „за“ или „против“ санкциите срещу Русия, добива на шистов газ, генномодифицирани храни, мораториума срещу изсичането на горите и каквото още там хрумва на манипулаторите, които са ви заградили – дневният ред на България може да бъде само една точка.
Точка Първа!
Незабавно свикване на Велико народно събрание! Днес и сега!
На него да се приеме и нова конституция, която да изправи България на крака, за да се наредим най-сетне и ние сред всички достойни европейски народи.
Да гарантираме истинските си граждански и политически права и свободи, а не такива на книга.
Да пренаредим старите представи за институционализма.
Да съградим модерна и отговорна институционална архитектура на България.
Да я извадим от „хибридните“, квази „структури“ и форми, с които вече 25 г. се лъжем, че правим нещо значимо и цивилизационно, а всъщност „животуваме“ и се оставяме… живи да ни погребват.
Такова битие, г-н президент, не ни е по душа, още по-малко по съвест за мнозинството от народа.
Нямам предвид тези, които ходят като сенки по градове и паланки, без да си дават сметка, че гражданството в една „република без републиканци“ е обречено на робство и васална зависимост.
А тези, които все още имат доблестта да изправят гръб пред унизителния сървитюд, на който ги обрича една продажна камарила, узурпирала по безчестен път правото да определя българските съдбини.
Да залага генерации напред в интерес на своя лична изгода. А не да работи за общото благо на своя народ, на своята Родина.
Казвам това от името на всички, които няма да се оставят да бъдат орезилени пред децата си, г-н президент. Не и този път!
И ви казвам още – гласът народен не само е глас свише. Той има и правото да бъде чут!
Този Глас народен – Глас Божи, чуват добре все повече трезви политици днес. Защото си дават сметка, че той може да зазвучи като Йерихоновите тръби.*
Тогава всичко рухнало, нали се сещате, г-н президент?
Вярвам, че в сака ви с дрехи, когато сте преспивали по „паркинзите “ на Германия, за да дирите своя шанс за по-добър живот – е имало място и за една малка Библия или дори Евангелие, г-н президент.
Е, ако не, то прочетете си в тези следвеликденски дни на размисъл и причастие нещо за Йерихон.
Дал съм го по-долу под черта , струва си да се знае и от други.
И понеже не съм сигурен, че ще Ви „брифират“ за това мое писмо, което може да потъне сред хиляди други – го публикувам на страницата на „Република БГ“.
Да го четат всички, които „все още имат очи да видят и уши да чуят“.
За чиста и справедлива република!
13 април 2015
-------------------------
* Йерихон се счита за най-стария град в света, който възниква през 9-ото хилядолетие пр.Хр. В средата на бронзовата епоха (ок. 1700 г. пр.Хр.) градът преживява просперитет, като стените му са разширени и подсилени. Век по-късно ханаанският Йерихон (4-тото поред селище) е разрушен и остава ненаселен чак до IX в. пр.Хр., когато наново е основан. През следващите векове Йерихон е попадал под властта на асирийци, вавилонци, персийци, бил е лично владение на Александър Велики, Клеопатра и част от Римската империя. През VII в. сл.Хр. Йерихон става част от арабски халифат. Кръстоносците успяват за кратко да възвърнат контрола на християните над града, но са принудени да се оттеглят след загубата си от сарацините. За периода 1517–1918 г. Йерихон се намира в границите на Османската империя.
Библейското тълкувание на Йерихоновите тръби е по-сложно. В края на 2 хилядолетие пр.Хр. Йерихон е разрушен от еврейските племена. Според библейското предание стените на града рухнали от звука на тръбите на завоевателите (Йерихонски тръби). Тръбите, седем на брой, както са печатите, идват да възвестят възмездието в резултат на предизвикателството на греховния свят. Седемте ангели с тръби, които се явяват малко след като градът е превзет от евреите, възвестяват този миг на победа, която посипва с огън и жупел Йерихон, като наказание за човешкото отстъпничество. Оттук и популярното „глас народен – глас Божи“ – Vox populi-vox Dei, станало нарицателно за общественото мнение (бел. ред.).
„Звучен глас се чува от града, глас от храма, глас на Господа, Който отплаща на враговете Си! (...) Защото Господ ще дойде с огън и колесниците Му ще бъдат като вихрушка, за да излее гнева Си за ярост и изобличението Си – с огнени пламъци. Защото с огън и с меча Си Господ ще се съди с всяка твар“ (Исая 66:6,15,16).
Откровение 8:5: И последваха гръмове и гласове, светкавици и трус. И седемте ангела, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят.
Откровение 11:15,19: И като затръби седмият ангел (...) И настанаха светкавици и гласове, гръмове и земетръс, и силен град.
http://glasove.com/komentari/50536-znaete-li-g-n-prezident-zashto-inteligenciqta-ni-si-glytna-ezika
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!