Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Когато светът научи българския боен вик: „На нож!“
Представяме ви, с незначителни съкращения, една чудесна рецензия на книгата „Светът за българския воин. Книга втора. Балканските войни 1912-1913″. Материалът е взет от литературния сайт „Библиотеката“. Книгата е дело на Димитър Димитров и е публикувана от издателство „Изток-Запад“.
Първата балканска война е най-големият военен триумф на България от Освобождението до днешни дни и онзи сюблимен момент на тотална мобилизация и единство в името на благородната цел за освобождение на останалите под робство сънародници, който очаквано приковава вниманието на чуждестранния печат.
Бързите победи на българите допълнително изострят вниманието на военните кореспонденти и те не скриват изумлението си от подвизите на този млад народ, на тази толкова млада страна, която за няколко седмици прегазва европейските владения на Османската империя и се озовава на прага на така жадувания Цариград. Димитър Димитров е събрал една уникална колекция от статии, дописки, илюстрации, снимки и гравюри, излезли в периодичния печат на Франция, Великобритания, Австрия, Италия, Съединените щати и други страни, наблюдаващи със затаен дъх събитията на Балканите.
Когато светът научи българския боен вик: „На нож!“
Няколко неща се открояват особено силно в невероятния сборник от журналистически публикации. На първо място, изумлението на европееца от безпримерната храброст на българския войник и неговите невъобразими атаки „На нож!“.
„Всеки един искаше буквално да намушка турците с ножа в гърдите и офицерите бяха безсилни срещу тази екзалтация на хората. Всякакъв опит да спрат войниците беше напразен“. пише австрийският лейтенант Вагнер. И не само той – в почти всяка статия на западен журналист, поместена в книгата, се чете за тези прословути атаки на българите, завършващи най-често с масово бягство на противника, но и с много жертви от страна на атакуващите.
Българският войник смайва военните кореспонденти и западноевропейската общественост с невероятните си победи, с бойния си дух и желанието за саможертва. Показателни за изумлението на европейците са думите на англичанина Сайръл Кембъл, който пише с присъщата за британците пресметливост и придържайки се изключително към цифрите:
„Страна а население, по-малко от пет милиона, и военен бюджет, по-малък от два милиона лири стерлинги годишно, изпрати на бойното поле за 14-дневна мобилизация армия от четиристотин хиляди души, а в продължение на четири седмици тази армия измина 160 мили във вражеска територия, превзе една крепост и обсади друга, води и спечели две големи битки срещу наличните армии на държава с 20 милиона население и спря пред портите на вражеската столица“.
Пред себе си виждах един малък народ, който с възхитителен героизъм и ненакърнени сили се бореше за националното си освобождение, за езика си, за християнската си вяра; един народ, който пращаше на заколение своята младеж с едничката цел българите да живеят и работят като свободни хора в освободеното си отечество, пише Маркус Еренпрайс в едно шведско издание.
„Нема нищо, без това не може“.
Наред с тези думи на откровено възхищение, особено ценни за читателя са автентичните, неподправени описания на българския войник, на неговия външен вид, на някои черти от характера му. „По-скоро среден на ръст, мускулест, широкоплещест, много умерен, храни се с хляб, сирене, ограничено количество месо, мнго зеленчуци…; изобщо много як и същевременно мнго здрав, българският войник издържа лесно на трудностите на войната„. Изключително емоционални са страниците, разказващи за страданията на българските ранени: „Слагаха ранените да легнат на кървави носилки, дюшеци и слама, докато се доставят достатъчен брой легла. Вероятно никой българин не се е оплакал от това. И не съм чул нито един вик от болка. „Нема нищо“ – казва българинът„.
Възхищението към българските победи, респектът към несломимия дух на нашия войник в повечето статии вървят редом с обективни констатации за недостатъчната хигиена и ниското ниво на санитарната служба, които стават причина за ужасяващо количество жертви. Журналистите със съжаление пишат и за многото трупове, останали на бойното поле след страшните атаки над турците.
Страниците, посветени на Втората балканска война, са далеч по-малко, но са изпълнени с много горчилка и трагизъм. Почти нищо не знае съвременният българин за онзи жесток обрат, който превръща обкичения с лаври победител на бойното поле в победен, изправил се срещу всичките си съседи. Драматичната битка за Солун, опожаряването на Кукуш, битката при Брегалница са описани от военните кореспонденти като сивдетелства от първа ръка, представлявайки безценна информация за нас 100 години по-късно.
Затваряйки последните страници от това великолепно издание, не мога да не изразя безкрайното си възхищение към усърдния съставител и към издателството, позволило си разточителния лукс да пусне на пазара подобна книга, която със своята висока цена едва ли ще е възвръщаема инвестиция. И все пак, втората книга от „Светът за българския воин“ без съмнение се нарежда сред най-ценните свидетелства за триумфа и трагедията на Балканските войни, наред с шедьовъра на Страшимиров „Вихър“, спомените на Симеон Радев или дневника на отец Иван Дочев. С нетърпение затаявам дъх в очакване на трета книга, която вероятно ще излезе през 2015 г. и ще е посветена на друг епичен момент от нашата история – Първата световна война. /nreporter.info/
Акад. Георги Марков: Не разбирам защо САЩ унищожават българската армия
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!