Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Проф. Христо Матанов: Популярната българска история е пълна с митове
Най-голямото величие на българина е, че умее да оцелява във всякакви ситуации
Българинът разсъждава като млад кавалерийски офицер, който иска да съсече противника за 5 минути и да отиде да пие
Проф. Христо Матанов е преподавател по история в СУ "Св. Климент Охридски". Той е завършил Алма матер и е специализирал в Гърция, САЩ и Германия. Има издадени над 15 книги и множество публикации в научни списания в чужбина.
- Проф. Матанов, наскоро издадохте книгата „В търсене на средновековното минало". Как българинът разчита и се отнася към миналото си?
- Една от причините да напиша подобна книга са точно размислите как българинът възприема миналото си. Конкретен повод ми даде нашумялата „Български хроники" на Стефан Цанев, която бе посрещната много добре от хората, но не така възторжено от историците. Тогава авторът обясни, че той пише литературна трактовка, но публиката реално го прие като нов прочит на историята. Ние нямаме имунитет, който да отсява историческата фантазия от историческата истина. Следователно има нужда от книга, която хем да е четивна, хем достоверна. Второ, историята предизвиква особен интерес у българина, както и у съседите ни на Балканите. Понятия като „нация на бъдещето", „нация на волята" още са ни чужди. При нас има свръхинтерес към миналото. Това би трябвало да направи специалистите много внимателни в работата им, защото всяко нещо се чете и интерпретира с особен обществен интерес. Това са нещата, които ме подтикнаха да се заема с книгата. А и навлизам в години, на които трябва да дам отговор какъв съм като историк - гъсеница или пеперуда. Гъсеницата е онзи историк, който пише много важни, но много скучни книги. Аз поисках да съм като пеперуда и да напиша нещо за изкушените читатели.
- Кои са най-интересните митове, които учим в училище или са били обществено наложени, а не отговарят на историческата действителност, но ги тачим като част от миналото си?
- Има група от историци - както в миналото, така и днес, които смятат, че народът има нужда от доза опиат, за да придобие самочувствие, или смятат, че му трябва нещо, което да звучи възпитателно. Аз смятам, че възпитателна е истината, но така или иначе митологемите се създават и често не се осъзнава, че са такива. Много българи не знаят, че урокът за снопа пръчки на хан Кубрат е тотално измислен сюжет. Сценарият е "пуснат" през 1881 г. в първия учебник по история на вече позабравения историк Сава Бобчев. Той сам решава, че един сюжет, който намираме в Езоп и в легендите за Чингиз хан, може да се използва в учебника. Академичната общност е наложила легендата за непогрешимите български царе, като тази за цар Иван-Асен. Безспорно той има много заслуги, но прави стратегическа грешка - нарушава ролята на балансьор, която е играела държавата ни по онова време в региона. Друго наложено в съзнанието ни е, че Средновековна България винаги е била с централизирано управление, което не е така - винаги е имало сепаратизъм. Широко разпространено е и мнението, че срещу цар Калоян е имало заговор. Изворите показват, че той е умрял от инсулт под стените на Солун. Или по генералния мит - че за нещастията, които сполетяват българите, все някой друг е виновен. Те винаги са резултат или на заговор, или на лоши чужденци, които проникват в управляващите кръгове. Митологема е и че българите не губят сражения, но губят войни. Измислено е, за да тушира напреженията след две национални катастрофи. Създава се приказката за героичния народ, който не успява заради многото предателства. Влиза в употреба митът за героичния народ и лошите политици. Впрочем той господства на целите Балкани. Ясно е, че и най-великите нации не са застраховани от поражения, българите също. Имаме много победи и поражения, това е естественият ход. Аз и за това пледирам в работата си - българинът да е по-реален към миналото си, да свали емоциите си. Привърженик съм на англосаксонския модел за оценяване на отминалото време.
- При тази криза на ценности и избуяващ на моменти национализъм как си представяте българинът да приеме миналото си с англосаксонска трезвост и това в днешно време не би ли донесло повече щети, отколкото позитиви?
- В историята няма само триумфални походи, има и поражения, има и победи. Всъщност най-голямото величие на българина е, че той умее да оцелява във всякакви ситуации. Това е нашето достойнство. Това трябва да е посланието ни и да ни зарежда с доза оптимизъм, като ни напомня, че не живеем в най-лошите времена. Било е и много по-тежко, но сме се справяли като народ. Историята ни доказва, че българите се държат добре в екстремни ситуации.
- Миналото ще ни научи ли да направим по-добро бъдещето си, или ни е писано само да оцеляваме?
- Де да можеше уроците на миналото да направят бъдещото ни по-добро. Много големи умове са се изказвали противоречиво по този повод. Например Цицерон е казал, че историята е учителка на народите, но Хегел твърди, че тя показва, че от нея никой не се учи. Аз съм привърженик на малко по-сложните обяснения. Според мен, за да бъде тя учителка на народите, са необходими две неща, които ние още не сме постигнали. Първото е да можеш да анализираш пораженията, защото те учат. Ние не го умеем и честванията, които се проведоха наскоро за събитията от 1912-1913 г., го показаха. Много се говори за героичната война, което е точно така, но нищо не се каза за трагедията през лятото на 1913 г., а в нея са поуките. Ако гледате предавания като тези на Би Би Си за Англия например, ще видите, че в тях се анализират предимно неуспехите, без да има каквито и да е притеснения. Техният патриотизъм е надхвърлил елементарното ниво, на което искаш да чуваш само приятни неща. Истинската история не е приятна. И второто е това, което казах в началото - нужен е имунитет към историческия фалшификат и апломб. Дори структурата на нашите учебници е направена така, че по скоро възпроизвежда митологеми, отколкото факти.
- Защо България често е избирала грешната страна? А може и да се окаже, че и сега го правим?
- Бих казал, че и Турция често избира грешната страна, но не е на нашето дередже. България прави лоши избори през предпоследната и последната война, но и други го правят. Бедата е другаде - в непредсказуемото геополитическо разположение. Държавата ни има малък ресурс, който не може да разпредели равномерно, за да се брани. Пренапрягането на националните сили и стремежът да се направи максималното за кратко време води до грешни избори. Това изглежда е национална черта и народопсихолозите са я описали. Българинът иска хубавото веднага и не е свикнал да полага дългосрочни и системни усилия за постигането на нещо. Той разсъждава с понятията на млад кавалерийски офицер, който ще извади шашката и ще съсече противника за 5 минути, а после ще отиде да пие. Това е лошата ни черта, която доведе до това, че от най-голямата нация на Балканите преди век днес тя силно намалява. Тук вече не е въпрос на история, а на дълбочинни геостратегически и народопсихологически фактори. /trud.bg/
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!