Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Турция ни натисна да си нарежем ракетите
Ние ги махнахме, а те се въоръжиха със системи с обсег 300 км като нашите, каквито те нямаха дотогава
Генерал-майор от резерва Вълчо Фотев е един от най-известните рекетчици във войската ни. Роден е на 20 март 1943г. в гр. Поморие. Учил е в артилерийското училище в Шумен. Завършил е две академии в Русия - : командно-щабна и оперативно-стратегическа, съответно в Санкт Петербург и в Москва. Трупал е още знания в два специализирани курса в Германия- в Гармиш Партенкирхен и в Оберамергау. Преминал е и през висшата школа по международне бизнес към УНСС в София. В армията тръгва от командир на ракетен взвод и стига до началник на управление в Генщаба.
Службата в бойните части на Ракетни войски ме научи на доста неща. Но в оперативното управление на Сухопътните войски усвоих генералните въпроси на теорията и практиката на оперативното изкуство. Там отговарях за ядреното и огневото планиране на ракетните войски и артилерията в пехотата.
Искам изрично да подчертая, че България никога не е разполагала с ядрено оръжие. Ако се наложеше, руснаците щяха да ни го доставят. Нямахме ядрени бойни глави за оперативно-тактическите ракети (ОТР) „Скъд“, както и за СС-23, но въпреки това тренирахме. Специално за „Скъд“ нямахме и бойни глави с обикновено взривно вещество. Русия ни даде такива чак след 10 ноември 1989 г. Когато пратихме заявка там през 1993 г., министър на отбраната на Русия бе ген. Павел Грачов. Руснаците мислиха цяла година и накрая решиха да ни ги продадат. Ген. Грачов разреши да ги купим. През 1994 г. ни ги доставиха. Платихме за 47 бойни глави три милиона долара.
До 10 ноември, макар че нямахме бойни глави за ракетите, планирахме удари с тях по нашите вероятни противници Турция и Гърция. Правехме тренировки и учебни пускове, но с бойни глави, пълни с бетон.
Веднага след промените у нас, още не бяхме член на НАТО, Турция започна да ни натиска усилено чрез САЩ да си унищожим ракетите. Много се плашеха от тях. А нашите „Скъд“ и СС-23 поддържаха военния баланс на Балканите. Много пъти на срещи и коктейли турските и гръцките военни аташета ме питаха дали имаме ядрени бойни глави или химически и бактериологични. Отговарях им, че не притежаваме нито едните, нито другите. Което беше истина. Интересуваха се и от самите ракети, защото нямаха като нашите ОТР с 300 км обсег, които можеха да бият и зад Истанбул. А СС-23 бяха страхотни. Бойните им глави не можеха да се засичат в полет, защото бяха покрити със специален слой, който отразява лъчите на прихващащите радари. Срещу тези ракети няма противодействие, излетят ли веднъж, с противника е свършено. Ракетните ни войски и артилерията бяха най-силни и най-мощни в региона и чрез тях компенсирахме числеността на армията ни, която беше значително по-малка от тази на държавите, срещу които можеше да се наложи да воюваме.
Родните политици обаче решиха, че трябва да ги унищожим, за да се нагодим към новата геополитическа конюнктура. Ракетите ни бяха трън в очите на Турция, която използваше влиянието на САЩ у нас. Е, махнахме ги под натиск. Щом сторихме това, турската армия се въоръжи с оперативно-тактически ракети с боен радиус от 300 км, каквито нямаше дотогава. Ракетите им се казват „Йълдъръм“ и ги въведоха през 2001г., когато ние започнахме да режем нашите. Сега те имат всичко, а ние - нищо. А защо те сега не ги махнат, срещу кого са насочени? Нали вече сме съюзници и братя по оръжие в НАТО? Нашите политици няма ли да попитат официално защо турската армия има ракети, които достигат нашата територия. В момента армията на южната ни съседка е перфектно въоръжена, за разлика от нашата. Но това е благодарение и на голямата безвъзмездна помощ, която им оказаха САЩ. Ние и малкото, което имахме, го ликвидирахме. Бедата е, че България винаги се управлява от политици, които мислят само за мандата си. Докато другите страни се ръководят от държавници, които гледат с десетилетия напред.
Но най-неприятното в случая бе, че махнахме ракетите, но политиците не се пребориха да получим адекватна компенсация , каквато ни се обещаваше. Когато служех в Генералния щаб, министър на отбраната бе Бойко Ноев. Веднъж ме извика и ми постави задача да напиша статия за в. „Капитал“, в която да поставя въпроса за компенсацията. Материалът излезе, но нямаше никаква реакция. А много се надявахме за ракетите да получим съвременни западни системи за залпов огън МЛРС, които бият на 90 км, защото нашите „Град“ стрелят на 21 км. Не ни дадоха нищо.
Сега армията ни остана с един дивизион тактически ракети „Точка“ с боен радиус 60 км. Но може ли да се сравняват бойни възможности от 300 км с 60 км? Това остана от страховитата ни мощ. Въпреки това „Точка“ са много добри. Казват се така, защото са абсолютно точни ракети. На 26.10.1999 г., на Димитровден, на полигона „Корен“ беше последният пуск с тях. Тогава стреляха два дивизиона с командири подп. Петков и подп. Канаров. Единият дивизион беше с ракети „Точка“, а другият - с „Луна - М“. Президентът Петър Стоянов дойде, за да наблюдава стрелбите. След като приключиха, му докладвах, че двата дивизиона са стреляли за отличен, а ракетата „Точка“ е попаднала точно в центъра на целта. Дори е ударила центъра на центъра - бяло флагче, забодено на кол. Това беше попадение с отклонение 0 от 40 км разстояние. Президентът не повярва. Качихме го на вертолет и отидохме на място, за да се убеди. Дори му подарихме за спомен парче от бойната глава.
Нашата армия бе една от първите във Варшавския договор, която въведе автоматизирани системи за управление на артилерийския огън - „Искра“ и Вулкан“. Голяма заслуга за това дело имаше тогавашният заместник генерален директор на „Кинтекс“ Людмил Богданов. Системите бяха новаторски, ненапразно чужди разузнавателни служби се мъчеха да се доберат до тях.
Като казвам, че бяхме страховита сила на Балканите, имам предвид, че разполагахме с 4 ракетни и 4 артилерийски бригади. Отделно всяко съединение и полк си имаше на подчинение собствена артилерия. Имахме над 1400 тежки оръдия калибър над 100 мм. В годините на прехода обаче се самоунищожихме. Сега имаме само един артилерийски полк в Асеновград. От тежките оръдия я са останали 200 бройки. В момента в двете бригади на Сухопътни войски има по един дивизион самоходни артилерийски установки (САУ) „Гвоздика“. Това са качествени оръжия, българско производство. Правеха се в нашия военно-промишлен комплекс, който хранеше половин България и вече го няма никакъв. Преди изнасяхме „Гвоздика“. А сега? Когато армията се свиваше, имаше случаи чисто нови самоходни установки, на нула километра, да ги нарежат, вместо продадат, за да спечелим пари. Както стана с Македония - подарихме им танкове и оръдия, а те ги продадоха. Сега от старата слава на армията ни останаха спомените. Бившите артилеристи от София се събираме в един клуб и там, дето се вика, си ближем раните. Какво друго ни остана в този живот?
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!