Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Трябва ли ни казарма, и ако да, то каква?

Становище на офицер от резерва:

Трябва ни казарма, но каква?

Теодор Одрински, офицер от резерва, /bgtatko.bg/

Захвана се напоследък един обществен дебат, който периодично се появява около Гергьовден или преди избори и след това по естествен начин отшумява. Да се върне ли наборната служба в България или професионалната армия е достатъчна, за да защити националните ни интереси? Това е въпросът, по който всеки българин има мнение, което яростно защитава.

Моята позиция като офицер от резерва е, че наборната служба е добре да се върне. Не само за да се разбере, че безгрижното детство на мъжете е кратко, а и за да им се помогне да осъзнаят, че, както пееше Гери Мур, „няма флаг или униформа, които да спрат куршума“. Защото куршумите никога не свършват, дори по време на мир.

Но ако искаме да действаме рационално и отговорно пред страната ни, не бива да се връща наборната служба във вида й до 2003 година. Тогава хем нямаше армия, хем трябваше да се служи в нея.

Когато спорим по един толкова важен въпрос е необходимо да знаем как са служели на България предците ни, когато славна поредица от победи на нашата армия над войските на Англия, Франция, Русия, Турция и Германия са хвърляли в смут „Великите сили“.

Да си припомним при какви битови условия е живеел българският младеж преди да постъпи в казармата в периода от края на 19-ти до средата на 20-ти век.

В повечето случаи е спял на пода (за по-голямо удобство – на слама) в едно помещение с цялото си семейство. Понякога и с домашните животни. Ставал е сутрин в 4,30-5 часа, за да се заеме със стопанството или с кърската работа. Храната му не е била нито богата, нито разнообразна. Имал е един кат дрехи, обикновено без бельо. Банята е била лукс, а през зимата просто е липсвала. Общувал е с едни и същи хора от населеното място, в което е живеел.

И изведнъж това момче попада в казармата. Носи груби, но топли и удобни дрехи, които са му по мярка. Има бельо. Спи в чаршафи. Храни се три пъти на ден с разнообразна храна. Ходи редовно (по тогавашните разбирания) на баня и спи до 6 часа.

Учи се да борави с най-съвременното оръжие и общува с момчета от различни краища на България. Започва да схваща различни начини на живот и традиции, освен известните нему. По време на занятията той учи история, осъзнава ролята и мястото на България в съвременния свят. Разбира защо трябва да я има държавата и какъв е смисълът от нея. Момчето открива новия свят на мъжете.

И тъкмо казармата е изпълнявала функциите на „Академия на живота“ за младия мъж. За него „Велик е нашия войник“ става не само песен.

След излизането от казармата той съзнателно работи не само за себе си, а и за благото и укрепването на държавата. По такъв начин е била възприемана военната служба тогава, както и ролята, която е играела за отделния човек и за укрепването на държавата.

Какъв е светът на младия мъж 100 години по-късно?

Той има богат гардероб и изтънчени хигиенни навици. Наслаждава се на кулинарни деликатеси. Общува с целия свят. И изведнъж попада в една закостеняла институция с ужасни за него битови условия. В сгради, строени преди повече от век. Спи в едно помещение с още 20 човека и ползва обща баня. Задължен е да носи неудобна и груба униформа от нискокачествен материал. А военната техника, която изучава, е по-елементарна от мобилния му телефон. Кошмар!

И в съзнанието на младежа бързо се оформя идеята, че много яко е прецакан от страна на рушащата се държава.

Репликата, която дочувам от ваша страна, е че в съвременните условия армейската служба е изгубила ролята и смисъла си.

Аз не мисля така.

Да направим сравнение с една държава, която има редовна армия и има приблизително същото като численост население като нашето, макар разположено върху 5 пъти по-малка територия. Тази държава разполага с армия приблизително толкова голяма, колкото беше нашата в края на социализма. С численост на въоръжението, равно с това на БНА в края на съществуването й. В тази армия има жени, подобно на нашата армия в края на 80-те години на миналия век, когато започна прием на дами във военните ни училища.

Става дума за ЦАХАЛ – армията на Израел. Там военната служба е задължителна. Не само за мъжете, но и за жените. Службата продължава 36 месеца за мъжете и 24 месеца за жените. И вярвайте ми, сред много малка част от населението битува мнението за това, че са прецакани от държавата, задължавайки ги да служат и да изгубят толкова време от живота си.

Откъде се появява разликата във възприемането на казармата тук и там? Лесно ще се досетим, ако направим паралел между отношението, което двете държави са изградили към армията си и нейната история.

В нашата страна, въпреки наличието на около 100 човека в структурите на МО, занимаващи се с военна история, все още не се знае колко и кои са отдали живота си за България във войните, които сме водили от 1885-та година насам. Броят им варира между 150 000 и над 200 000 души. За числеността на падналите в борбата за освобождение на България от турско робство военните историци също не са наясно.

В Израел е известна точната бройка и имената на загиналите от 1860 година (почти 100 години преди да съществува държавата Израел), която се счита за начало на борбата на израелския народ за самостоятелна държава, досега. Към края на месец април тази година бройката е 23 169 човека плюс 2 496 души – жертви на терористични действия.

В Израел няма паметник на незнайния войн. Там падналите за Израел имат имена и лица и те са почитани от сънародниците си като герои.

За всичко това в държавата Израел се грижат 27 човека. Четири пъти по-малко от колегите им в страната ни.

В България наш мургав сънародник се изгаври с паметта на тези, които обръщаха в бяг прославените армии на Англия и Франция, превръщайки най-българския военен марш – „Велик е нашият войник“, в долнопробно чалга парче.

В Израел в памет на никому неизвестния летец Ювал Глик, загинал при изпълнение на бойна задача, направиха анимационно филмче, което малките деца гледат и се учат на родолюбие.

В България се маже с боя по паметниците на падналите в сражения, за да я има България. Не говоря за паметника на Съветската армия. Давам пример с паметника на загиналите чинове от Бронетанковата ни бригада, намиращ се на Алея Яворов.

Самият факт, че нашите медии се занимаваха редовно с репортажи за боядисването на един паметник, нямащ нищо общо с българската войска, а никъде не споменаха за многократно обругания и боядисван паметник с изписаните на него имена на загиналите български офицери, сержанти и войници, говори за отношението на обществото ни към тази тема.

Но какво да очакваме от медиите, след като в българското Министерството на отбраната са назначени съвършено безполезни и незаинтересовани „лица“, които отговарят за военната ни история. А едно от малкото неща, с които можем да се гордеем като нация е именно военната ни история. И точно тя трябва да бъде основа за изграждането на авторитета на наборната военна служба.

Не би трябвало да продължавам със сравненията. Става все по-срамно. Очевидна е неспособността и нежеланието на отговорните фактори в държавата да се справят с толкова необходимото ни чувство за историческа значимост и гордост. Неспособност, произтичаща от факта, че най-високите постове в армията ни продължават да се заемат от „чугунени глави“, завършили съветски военни академии.

В същото време млади и надеждни офицери, продължават да бъдат натиквани в армейското небитие от политически удобните беззъби генерали. Тези млади и надеждни офицери са випускници на западни военни академии. Имат по няколко мисии зад гърба си. Осъзнали са какво значи военна служба и какво е чувството да застанеш пред трибагреника, докато около теб свистят шрапнелите на талибанските ракети.

Но „чугунените глави“ са схванали нещо много важно – от наборна армия се краде много по-трудно, отколкото от наемна. Опитвал ли се е някой да направи сравнение между разходите на държавата за наборната ни армия, наброяваща 120 000 човека, с над 3 600 танка, над 300 самолета, с бойни кораби и подводници от една страна, с разходите на държавата за 36 000 армия с 80 танка, 6 самолета и нито една подводница? Ако се направи подобно сравнително изследване, на доста хора ще им се наложи да дават дълги обяснения къде са парите.

И понеже през последните 25 години обществото ни живее в шок, накрая ще си позволя да завърша с думите на Наоми Клайн, казани през 2009 г. в университета Лойола в Чикаго: „В състояние на шок изпадаме не само защото се е случило нещо лошо с нас. Изпадаме в шок, когато изгубим разказа си, когато изгубим историята си и сме дезориентирани. Това, което ни ориентира, това което ни държи извън шока, е нашата история. Кризисните периоди, като този, в който живеем днес, много ни помагат да разучим историята си, да осъзнаем историческите наследства и маршрути. И по този начин да намерим мястото си в съвремието“.

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!