Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Най-голямата стратегическа грешка на САЩ
ТЕД ГАЛЪН КАРПЕНТЪР*
САЩ са на ръба да направят един от най-тежките грехове във външната политика - да си навлекат враждебността на две големи сили едновременно.
Търканията в двустранните отношения и с Москва, и с Пекин достигнаха тревожни нива през последната година. Това е обезпокояващо, защото може да докара силно геополитическо главоболие за Вашингтон. Освен ако администрацията на Обама не предприеме незабавни мерки и не си набележи по-ясни приоритети.
Руското нахлуване и анексирането на Крим вкараха във фризера и без това доста охладнелите отношения на Вашингтон с Москва. Малцина осведомени американци бяха съгласни с твърденията на Мит Ромни (кандидат на републиканците - б.р.) по време на кампанията за президентските избори през 2012 г., че Русия е главният политически противник на САЩ. Но още преди началото на кримската криза се надигнаха талази от американско-руски разногласия, включително за Сирия и Иран.
Езикът на
студената
война
Кримският епизод драматично влоши нещата. САЩ и съюзниците им от ЕС налагат икономически санкции срещу Русия, а Кремъл отговаря със свои (до голяма степен символични). Езикът и на Вашингтон, и на Москва се характеризира с враждебност, каквато не сме виждали от студената война.
Белият дом обмисля изпращането на военен контингент в членките на НАТО от Източна Европа, за да попречат на по-нататъшни експанзионистични ходове на Русия. А “ястребите” в американската външнополитическа общност открито пропагандират още по-провокативно разполагане на войски и военна помощ в Украйна.
“Сдържането”
на Китай -
невъзможно
Отношенията на Вашингтон с Пекин също вече са явно по-свадливи. Това се забеляза и по време на неотдавнашната визита на министъра на отбраната Чък Хейгъл в Китай. Серията от сприхави размени на реплики кулминира с рязко предупреждение от военния министър Чан Ванцюан, че опитите за “сдържане” на Китай никога няма да успеят.
Пекин е все по-раздразнен от американските позиции по най-различни въпроси. Политиката на Вашингтон по отношение на териториалните спорове на Китай със съседните му страни в Южнокитайско и в Източнокитайско море предизвиква особено голямо недоволство.
От гледна точка на Китай администрацията на Обама демонстрира неприкрита подкрепа за претенциите на Япония, Филипините, Виетнам и други негови опоненти. А новото споразумение в областта на сигурността между Вашингтон и Манила вероятно още повече ще изостри напрежението между Китай и САЩ по териториалните спорове.
Добрата
стратегия
на Кисинджър
Едновременното влошаване на отношенията с Русия и с Китай е доста тревожно. И противоречи на важен завет на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър от студената война.
Обяснявайки решението на администрацията на Никсън да нормализира отношенията с Китай, Кисинджър очерта в първата част на мемоарите си “Годините в Белия дом” (издадени в САЩ през 1979 г. - б.р.) следната геостратегическа логика: “Отношенията ни с възможните ни противници трябва да са такива, че възможностите ни за взаимодействие и с двамата винаги да са по-добри от възможностите за взаимодействие между тях.”
С други думи, той вярва, че Вашингтон трябва да предприеме стъпки, за да бъде сигурен, че връзките му и с Пекин, и с Москва да са по-близки от тези между тях самите. Тази стратегия бе добра тогава, добра е и сега.
Нескопосаната дипломация на Обама заплашва да произведе различен и далеч по-неприятен резултат. Поведението на Вашингтон изглежда дори тласка Русия и Китай да се съюзят - да оставят на заден план сериозните различия помежду си, включително граничните си спорове, които датират още от XIX век, и битката за политическо и икономическо влияние в Централна Азия. Защото САЩ се превръщат отново в тяхна по-неотложна грижа.
Детински
изблици на
раздразнение
Дори само тонът на американската дипломация спрямо тези две страни понякога е ненужно рязък и конфронтационен. Членове на администрацията на Обама реагираха с детински изблици на раздразнение, защото Пекин и Москва се осмелили да се опълчат на водените от САЩ усилия за сваляне от власт на сирийския лидер Башар ал Асад и да налагат все по-жестоки икономически санкции срещу Иран.
Съветничката по националната сигурност Сюзън Райс, която тогава бе посланичка на САЩ в ООН, очаквано осъди китайското и руското вето върху резолюция на Съвета за сигурност за Сирия. Но и добави, че страната ѝ е “отвратена”, защото такива действия били “позорни” и “непростими”. Не беше изненадващо, че това становище предизвика остри реакции в Москва и Пекин.
Най-добре е САЩ да се опитат да възстановят добрите си отношения и с двете страни. Но ако администрацията на Обама не успее да стигне до единно становище за такъв подход, поне може да си избере за противник само една голяма сила. А не да превръща във врагове и двете. Защото последното нещо, което бихме искали да направим, е да помогнем за запълване на пропастта между Москва и Пекин, която се отвори още от края на 50-те години на ХХ век.
Бягство
от трудни
решения
Това означава определяне на политически приоритети и вземане на решения. Тези, които управляват държавната политика, трябва да си зададат няколко важни въпроса. Коя страна е по-важна за САЩ стратегически и икономически? Коя е е по-способна да навреди на американските интереси? Коя се стреми повече и има по-големи възможности да наруши регионалното или глобалното статукво в ущърб на САЩ?
Няма лесни отговори на тези въпроси. Русия може да изглежда по-опасен потенциален противник в някои аспекти, а Китай - в други. Но сложните преценки по принцип са предизвикателство пред ефективната външна политика. Избягването им, както и антагонизирането и на Москва, и на Пекин, какъвто, изглежда, е настоящият подход на САЩ, не е разумен избор. Защото той ще доведе до чувство за безизходица и дори до бедствие.@
*Авторът е старши специалист по отбраната и външната политика в либертарианския мозъчен тръст “Като инститют”. Статията му бе публикувана първо от сп. “Нешънъл интерест”.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!