Следвайте "Буднаера" в Телеграм
alterinformation.wordpress.com
Трябва ли водата да е в ръцете на корпорациите?
Как водата беше приватизирана, както всеки друг ресурс, без който не можем от големите корпорации и до какво доведе това
Ако съдим по изказванията на светилата на корпоративния капитализъм като шефът на Nestle, според който
„Водата не е основно право и трябва да бъде приватизирана“,
то въпросът е приключен. Въпросът обаче не е приключен и тепърва ще бъде повдиган.
През 80-те години на миналия век в много страни се извърши приватизация на водоснабдяването, особено в Африка, Азия и Латинска Америка. Това стана под натиска на неолибералните правителства – най-вече от страните членки на Европейския съюз и от страна на такива международни финансови институции като Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация.
Големите печеливши от това бяха Суез и Веолия, известни, съответно, като Компани Лионнез дез’O и Компани Женераль дез’O. Тези две компании контролират водоснабдяването във Франция от края на 19 век. В Източна Европа тези две компании спечелиха няколко приватизационни договори с помощта Европейската банка за реконструкция и развитие (EBRD), която е държавна институция, създадена през 1990 г. след предложение на френския президент Франсоа Митеран и оглавявана досега от френски чиновник. Европейският съюз работи тясно с водните компании.
Приватизацията на водоснабдяването в град Гренобъл през 1987 г. беше промотирана от високопоставени министри в правителството на тогавашния президент Жак Ширак. Тази сделка на Суез се характеризира с корупция, , счетоводни измами и високи цени. През 1999 г. френски съдилища осъдиха на различни срокове затвор известни министри и висши чиновници на Суез, като компанията бе глобена за злоупотреби за периода 1990–1998 г. След прекратяване на договора със Суез водоснабдяването беше поето от общината, като цените бяха веднага занижени. Към края на 2002 г. цената от 2.14 евро на куб.м. вода е една от най-ниските във Франция.
Много от приватизационните сделки, както във Франция така и в чужбина, не постигнаха набелязаните цели за разширение на пазарите, за подобряване на инфраструктурата, повишиха цените на вода и други услуги…В резултат на това много договори бяха прекъснати, в много случаи след бунтове и демонстрации на населението. Списъкът на ре-национализирането на водоснабдяването става все по-дълъг и включва най-различни страни.
Обявата на муниципалитета на Париж за връщане в публични ръце водоснабдяването на града през 2010 г. съвпада със световната тенденция за края на приватизацията на този вид услуги. Кметът Бертран ДеЛаное обяви на втори юни, че администрацията на града ще си върне контрола над водоснабдяването на града, като по такъв начин ще сложи край на повече от стогодишния частен монопол.
Договорът с двете най-големи компании в света, Суез (Suez)и Веолия (Veolia), не беше подновен след 2009 г.. За последните 10 години повече от 40 френски общини възстановиха публичната собственост върху ВиК услугите, като качеството на последните се подобри, а цените станаха по-ниски.
Какво се случва в България към настоящият момент ? Приватизацията на ВиК – експериментът който не проработи в нито една страна по света, но бива налаган на всяка цена в България.
Накратко един от първите опити за приватизация на ВиК дружество бе Софийска вода, а концесионер след напусналите Интернешънъл Уотърс станаха френския международен консорциум Веолия, който според писаното в Нета бил прогонен от не една и две страни заради корупционни практики и неспазване на договорни отношения.
След подписване на договора за концесия на 23 декември 1999г последват няколко бързи скока на тарифата на кубичен метър. Поетите ангажименти за намаляване на загубите по водопреносната мрежа биват забравени и те си остават в порядъка над 50%. Така и без друго изнемощялият редови потребител продължава да плаща повече за загубите по мрежата отколкото собствената си консумация.
Замисляли ли сте какво количество от водата, за която всеки месец плащате, действително потребявате у дома? Отговорът на пръв поглед е очевиден – колкото показва водомерът. Отчитането на водния дебит обаче не е толкова проста работа като измерването на консумираната електроенергия или продължителността на разговорите по телефона.
Всъщност средностатистическият българин използва едва 30 до 50% от фактурираното количество вода, което плаща. Това е водата, която достига до кухненското кранче или батерията в банята по водоснабдителната мрежа. Останалото изчезва в течове и кражби, като голяма част от тези загуби се прехвърля върху редовите клиенти. Качеството на водата, която пием, е другият голям проблем.
Наред с горепосоченото концесионера на Софийска вода не спазва и договорените допустими цени към крайния потребител като те скачат от 0.435 лв. през 2000 г. до 1.76 лв. през 2012 г. – рекордно увеличение от 400% само за 12 години срещу което потребителя на практика не получава нищо и продължава да плаща дори за загубите и кражбите от водопреносната мрежа.
Ето какво каза през 2001 г. Ханс Енгълбърдс, генерален секретар на PSI – организация, представляваща работещите във водната сфера чрез своите 587 организации членки в 146 страни по света:
„Водата би трябвало да остане обществено благо, стопанисвано от обществения сектор“.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!