Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Не ДС в Държавния архив, а комунистическият режим – в учебниците по история
 |
| Ако президентът Росен Плевнелиев потърси съвет или мнение от германския си колега Йоаким Гаук (на снимката вдясно) по въпроса къде трябва да се намира архива на ДС, той със сигурност ще му посочи комисията по досиетата, а не в Държавния архив, защото така е и в Германия. Вероятно Гаук би споделил, че основният проблем не е къде ще се намира архива на комунистическите служби, а дали комунистическият режим се изучава сериозно в училище | Източник: Интернет. |
Написано от Христо Христов
В събота, 1 февруари, президентът Росен Плевнелиев направи специално видеообръщение по повод Деня за признателност и памет към жертвите на комунистическия режим. В него той отбеляза като „най-тежкия порок на нашия преход” липсата на недвусмислена оценка за престъпленията на комунистическия режим. Говори еднозначно за подменената с митове история за комунизма и Държавна сигурност, за забравените лагери, затвори и терор върху българския народ в периода на тоталитарната власт на БКП.
Един друг абзац от изказването му обаче бе превърнато в новина от повечето медии. Става въпрос за призива му всички архиви на комунистическите тоталитарни служби да бъдат предадени на Държавния архив за свободно ползване. Ето и точно цитираното му изявление в тази част:
„Упорито се търсят причини и средства, така че документите на комунистическите служби да останат непрочетени, за да се манипулира истината, както е удобно за някои.
След 25 години няма какво повече да бъде тайна. Всички документи трябва да бъдат събрани на едно място, архивирани, подредени, дигитализирани и предоставени на Държавния архив.
Нека всички имат достъп до тях, а не някой да ни посредничи, четейки архивите вместо нас. Няма нужда от посредник между нас и истината. Всички граждани, ученици, студенти, имат право да разберат истината за службите на тоталитарната власт от първо лице. Нека веднъж завинаги да затворим спекулациите около Държавна сигурност, да я сложим в Държавния архив, да я сложим в музея, да дадем достъп на всички по интелигентен начин, както отдавна го направиха европейските държави.
Различните политически партии през годините на прехода се опитваха по различен начин да крият истината за тайните служби на тоталитарната власт. Стига вече. Нека поне затворим тази страница по един достоен начин. Достатъчно щети нанесохме досега с половинчатия й прочит.”
Няма как това изказване на президента да не предизвика недоумение у хората, запознати поне малко процеса на отварянето на архивите на комунистическите тайни служби в България.
На пръв поглед казаното от държавния глава може да прозвучи като хубава музика за ухото: предават се всички архиви на комунистическите тоталитарни служби в Държавния архив и по този начин проблемите с тях, съпътствали годините на прехода, се решават един път за винаги.
Да, звучи хубаво, но дали е реалистично. А не крие ли заплаха за затварянето им отново от политическата конюнктура вместо желания „достъп на всички до тях”?
Тезата за предаването на архивите на ДС в Държавния архив в миналото
Теза за предаването на архивите на комунистическите служби, лансирана от президента в събота не е нова. Тя фигурира като философия в първия закон за досиетата, приет през 1997 г. В неговите заключителни разпоредби съществува текст, според който в срок от една година след приемането на закона архивите на ДС се предават в Държавния архив.
Тоест, през лятото на 1998 г. архивът на ДС трябваше вече да се намира в Държавния архив. Не само че тогавашното правителство на ОДС с премиер Иван Костов не изпълни закона, но и предизборно обещаване към избирателите, че ще бъдат отворени 250 000 досиета, се сведе до огласяването на имената само на 23 сътрудници от комисията „Бонев” в парламента през октомври 1997 г.
През 2006 г., когато тогавашният министър на вътрешните работи Румен Петков направи гафа с незаконно вадене на досиета на избрани журналисти и обществото поиска нов закон за разкриване на архивите на комунистическите служби, БСП се опита да използва Държавния архив, но не за достъп, а за скриване на досиетата.
Това част от социалистите, групирани около депутата Младен Червеняков, внесоха в Народно събрание законопроект за Държавна агенция „Архиви”, в който се предвиждаше всички архиви на ДС да бъдат предадени в Държавния архив, където да се ползват, но след изтичане на наложеното върху тях ембарго от... 100 години от раждената дата на всяко лице! Тогава председател на още непреименуваното в агенция Главно управление на архивите към Министерския съвет беше близката до президента Георги Първанов Боряна Бужашка, която едва ли би посмяла да води някаква друга политика.
Ето така бившите комунисти тогава се опитаха да излъжат обществото, че уж ще предадат архивите в Държавния архив, но всъщност ще ги затворят за десетилетия напред. Това обаче не стана. С активното участие на няколко общественици, журналисти и граждански организации беше приет сега действащия закон за достъп до архивите и за обявяване на сътрудниците на комунистическите тоталитарни служби.
Да си представим, че документите на ДС са в Държавния архив
Нека да си представим какво би могло се случило, ако архивите на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА се окажат в Държавния архив. В момента по-голямата си част тези архиви вече се намират в комисията по досиетата и по-точно в изградения от нея уникален за страните от бившия Източен блок Централизиран архив в Банкя.
Прехвърлянето на тези архиви в Държавния архив всъщност няма да представлява прехвърлянето (местенето) на самите архиви, а преминаването на сградния фонд, в който те се съхраняват от комисията по досиетата на Държавна агенция „Архиви”, част от която е Държавния архив.
Първата опасност – загубване на независимост
Първото нещо, което ще се получи е, че контролът върху тези архиви ще загуби своята независимост. Това е така, защото комисията по досиетата е независим държавен орган, избиран от Народното събрание и отчитащ се пред него.
Държавна агенция „Архиви” от своя страна е институция, която е пряко подчинена на Министерския съвет. Нейният председател е с ранг на висш държавен служител и назначаването и освобождаването му е политическо – извършва се лично от министър-председателят.
Неслучайно малко след като дойде на власт кабинета на БСП и ДПС Пламен Орешарски уволни председателят на Държавна агенция „Архиви” Мартин Иванов и на негово място назначи дългогодишния служител на служба „Информация и архив” на МВР и след това на ДАНС Иван Комитски.
Нарушаването на тази зависимост коментира неотдавна в интервю за desebg.com ръководителят на Софийското бюро на фондация „Контрад Аденауер” д-р Марко Арнд. Поводът беше обсъжданото от Сергей Станишев и Съвета на министрите евентуално закриване на комисията за досиетата, с мотиви за пестене на средства, при което архивът й да бъде прехвърлен именно в Държавна агенция „Архиви”, където правителството вече си беше назначило свой човек.
Евентуалните манипулации
Какво би се случило ако, не дай боже, архивите на ДС и разузнавателните служби на БНА преминат точно в този момент в Държавния архив? Абсолютно съм убеден при настоящата политическа конюнктура, когато кръгът около Станишев явно се обяви против съществуването на комисията по досиетата,това би бил един от най-големите подаръци, който доброволните заложници на задкулисието на ДС биха получили.
Излязат ли веднъж архивите от контрола на независимата комисия управляващите могат по всевъзможни начини да манипулират достъпа до тях в Държавна агенция „Архиви”, респективно в Държавния архив. Ето и няколко от възможните начини:
Първа стъпка: Дълга „инвентаризация” на делата, която ще продължи с месеци, а вероятно и с година. През това време така широко прокламирания „широк достъп” от президента ще се е превърнал в илюзия.
Втора стъпка: Обявяването на проблем с достъпа до досиетата, свързан с личните данни. Въпросът със защитата на личните данни съществува и в момента, но той в никакъв случай не е основание на комисията по досиетата да ограничава достъпа до архивите. В Държавния архив обаче това много лесно може да се повърне изведнъж в повод за генерално „преразглеждане” на достъпа до тези архиви.
Трета стъпка: Да се намери „сериозен” повод, скривайки се зад личните данни или други причини властта да спусне разпореждане до Държавна агенция „Архиви” да ограничи „временно” достъпа до досиетата, докато проблемите не бъдат отстранени.
Тук по никакъв начин не бих искал да засегна добросъвестността, старанието и професионализма на служителите в Държавна агенция „Архиви”, които винаги се стараят да обслужат и помагат на гражданите и изследователите. Политическият натиск и указания за евентуално ограничаване ще бъдат извършени директно чрез председателя на агенцията.
Между другото, в самата Държавна агенция „Архиви” стриктно следят за спазването на Закона за защита на личните данни в наличните в агенцията архивни документи. Дори при публикуването онлайн на важни материали от архива на Политрюбо някои документи не бяха качени на сайта на агенцията именно, защото ръководството й режи да се презастрахова от евентуално нарушаване на закона.
Мартин Иванов, който тогава беше председател на агенцията, а днес е съветник на президента Росен Плевнелиев, би следвало да му е разяснил тези подробности.
Митът, че в Държавния архив всичко е достъпно
Тезата, че в Държавния архив всичко е открито и достъпно, която очевидно президентът споделя, е вярна, но с една уговорка. Да, по принцип в Държавния архив не се съдържат материали, върху които да тегне някаква забрана. Но в Държавния архив от доста години съществува един друг сериозен проблем, за който държавния глава няма как да знае, тъй като не му се е налагало да е ползвател.
Става въпрос за т. нар. необработени фондове – архивни масиви, които на практика са блокирани и не могат да се ползват, защото след предаването им в архива не са подредени и описани. Така тези архиви, сред които има и важни документални масиви на Секретариата на ЦК на БКП и Политбюро на ЦК вече 25 години не могат да бъдат ползвани от изследователите и гражданите.
Поставял съм този проблем пред вече бившия председател на Държавна агенция „Архиви” Мартин Иванов и на въпроса той ми отговори, че в агенцията нямат необходимия за обработването им човешки ресурс (виж интервюто от 2011 г.).
Типичен е случаят и с копираните след дълга одисея откраднати от СССР архиви от България след 9 септември 1944 г. Тези копия повече от година са пристигнали от Русия и са в наличност в Държавния архив, но все още достъп до тях не е даден, тъй като се обработват.
Когато една власт, каквато е тази на БСП, не желае да се научи истината за комунистическото минало и иска да скрие архивите на комунистическите служби, тя много лесно може да се оправдае и с аргумента липсата на „човешки” ресурс, за да ограничи достъпа до досиетата, ако те им бъдат поднесени на тепсия в Държавния архив.
За излишния посредник
Изявлението на държавният глава идва само месец след поредния опит да се блокира процеса на отваряне на досиетата с вече явно изразеното от кръга около Станишев в БСП намерение за закриване на комисията по досиетата. За щастие – неуспешен опит (засега), тъй като на бившите комунисти не им стигат силите да направят това сами, а не бяха подкрепени от никой друг в парламента.
Вместо подкрепа за дейността си комисията по досиетата получи в събота от президента изненадващ индиректен намек за нейната ненужност.
Без да споменава комисията в изявлението си президентът Росен Плевнелиев говори за „достъп без посредник”. От казаното излиза, че в момента съществува някакъв много сериозен проблем с достъпа до архивите на комунистическите тайни служби и комисията, която отговаря за тях, вече се е превърнала в излишен посредник.
Трябва много ясно да се каже, че няма някакъв генерален проблем с достъпа до архивите на ДС и разузнавателни служби на БНА, или поне с тези, които са предадени от други държавни институциите в комисията, както законът изисква.
От 2012 г. комисията подобри значително обслужването на гражданите и изследователите, отвори допълнителна читалня и всеки, който е ползвал архивите, знае това. Тази дейност на комисията е всекидневна, дори и през лятото, когато всички други архиви и библиотеки затварят за почивка, архивите в комисията могат да се ползват целогодишно.
Нещо повече, такива хора като Михаил Иванов, бивш съветник на президента Желю Желев и социологът Васил Кадринов, директор на център „Хана Аренд”, които публично са отправяли недотам основателни критики срещу комисията допреди година, след като видяха, че БСП всячески се опитва да я закрие, промениха позициите и се обявиха в нейна защита.
Широкият достъп до архивите на ДС днес и за ученици, и за студенти
Законът за досиетата дава възможност за широк достъп и всеки, който говори друго влиза в сферите на манипулациите. Неслучайно главата за достъп в закона е написана от юриста Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на неправителствената фондация „Програма достъп до информация” и Народното събрание през 2006 г. я гласува без поправки.
Достъпът се отнася не само за български, но и за чужди граждани. Достъп и сега имат ученици и студенти, както призовава държавният глава. Отделен въпрос е, че по цял свят историците са тези, които синтезират знанието в архивите. При нас обаче повече от тях в БАН и университетите са сътрудници на режима, който трябва да описват.
Проблемът в България е, че колкото и да се е повишил интереса от страна на историци, изследователи и журналисти към тези архиви през последните няколко години той остава несравнимо по-нисък от интереса, който се наблюдава в по-напредналите страни от Централна и Източна Европа, преживели комунистическия режим. Но това е друга тема.
Основната философия на закона за досиетата
Налага се да припомня, че през 2006 г., когато стана ясно, че БСП не може да избяга от нов закон за досиетата неговата философия беше изградена и с активното участие на общественици, журналисти и правозащитници.
Техните две основни тези, които по-късно залегнаха в закона, бяха следните. Първо – прехвърляне на всички архиви на ДС и разузнавателните служби на БНА към независим орган (комисия), така че да бъде гарантирана сигурността на тези архиви от апетитите на политическата конюнктура или на някои други държавни институции. И на второ място, широк достъп не само за граждани и пострадали от режима, но и за извършване на изследователска дейност.
Всичкото това може да бъде потвърдено от Георги Лозанов, Асен Григоров, Александър Кашъмов от „Програма достъп до информация” (ПДИ) и Юлияна Методиева от Българския хелзинкски комитет. Всички ние през лятото на 2006 г. участвахме в една безпрецедентна среща с ръководството на Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред в лицето на Николай Свинаров, Касим Дал и други членове на комисията, която беше основната комисия за приемането на днешния работещ закон.
Опитът от предходните две комисии „Бонев” и особено от тази с председател Методи Андреев (2001-2002) ясно показваха, че когато не желае изпълнителната власт, може много лесно да ограничи достъпа на самата комисия до архивните документи на ДС, които се намирах в други държавни институции и служби, а какво остава за достъпа до тях на обикновените граждани.
Показателни бяха две дела, които водих с помощта на ПДИ тогава срещу министъра на вътрешните работи Георги Петканов и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров за достъп до архиви на ДС за убийството на Георги Марков, които безапелационно спечелихме във Върховния административен съд.
Затова беше много важно в новия закон всички архиви на бъдат предадени на новата комисия паралелно с приемането на ясен законов регламент за широк достъп, който да я задължи да бъде утвърдена една безотказна процедура на ползването на архивните документи. Това и стана.
От тази гледна точка комисията в никакъв случай не е излишен посредник, а необходима институция, гарантираща сигурността и достъпа до архивите на комунистическите служби. Не бих коментирал и израза „полуотворени досиета”, който фигурира в президентското послание. Едва ли днес е уместно да се използва такова определение, което далеч по-добре подхожда за неуспешните опити за отварянето на досиетата в началото на прехода.
„Както отдавна го направиха европейските държави”
Президентът призова да се предаде архива на ДС в Държавния архив с аргумента, че това „отдавна го направиха европейските държави”. Налага се да бъде коригиран. Няма държава в Централна и Източна Европа от бившия съветски блок, в която архивите на бившите комунистически служби да се намират в техните държавни архиви. В Полша документите на репресивните служби при комунизма са под юрисдикцията на Института за национална памет. В Чехия за архивите се грижи специална комисия, а в Унгария архивите са в МВР. В Германия от 1990 г. архивите на ЩАЗИ са поверени на самостоятелна Федерална агенция.
Сигурен съм, че ако президента Росен Плевнелиев звънне на своя германски колега Йоаким Гаук за мнение или съвет, последният, който е и първият ръководител на Федералната служба за досиетата на ЩАЗИ, едва ли имал колебанията относно необходимостта от съществуването на българската комисия по досиетата и важността именно тя да съхранява, проучва и организира достъпа до документите на комунистическите тоталитарни служби.
В Румъния също съществуваше комисия за документите на Секуритате, която по-късно беше закрита при първата удобна възможност. От две години обаче в Румъния има лустрация и също така там съществува Национален институт за разследване на престъпленията на комунизма.
Латвия е изключение. Там действително архивите на репресивния апарат са в Държавния архив, но тук трябва дебело да се отбележат следните две основни разлики. Първата е, че още през 1990 г. Латвийската комунистическа партия е обявена извън закона и забранена, а в резултат на това влиянието на латвийските комунисти върху прехода е силно ограничено. И на второ място, в Латвия въпросните архиви са свързани с дейността на КГБ в страната до 1990 г. Ако такова беше положението и в България мисля, че едва ли някой щеше да има против архивите да са някъде другаде, но когато ни управляват бивши комунисти нещата са съвсем различни.
Да не забравяме разкриването на сътрудниците
Българският закон за досиетата е най-близко до германски. И тук се пропуска нещо много важно. Както в Германия, където има гласувана лустрация на сътрудниците на ЩАЗИ до 2019 г., което гарантира съществуването на Федералната служба за архивите на ЩАЗИ, отговаряща за проверките на висши политически длъжности, така и българската комисия по досиетата е обвързана с идентична дейността по проверки на сътрудниците на комунистическите служби във властта.
Президентът не казва какво ще стане с тази процедура, ако архивите на ДС бъдат прехвърлени в Държавни архив? Неотдавна премиерът Орешарски заяви, че е останал с впечатлението, че комисията няма какво повече да проверява.
За да не изпадат в неловка ситуация, в която с подобни изказвания демонстрират некомпетентност, би било хубаво политиците да отделят една минута и да видят дългия списък от сектори и институции, с които не друг, а законодателят е задължил комисията по досиетата да извърши проверки.
Това че голяма част от медиите не отразяват решенията, с които комисията по досиетата излиза всяка седмица, е друг въпрос, който сигурно води до заблуждението на някои хора, че комисията едва ли не не прави нищо. Само през миналата година комисията е излязла със 101 решения, с които е огласила близо 1200 сътрудници в различни държавни институции и обществени сектори.
Не друг, а 41-то Народно събрание – ГЕРБ, БСП, ДПС, Синята коалиция и Атака – гласува нов 5-годишен мандат на комисията през май 2012 г., който изтича през май 2017 г.
В преходните и заключителни разпоредби на закона за досиетата ясно е записано, че когато комисията прекрати своята дейност (кога ще стане това го решава парламентът) всички материали относно дейността й се предават за съхранение съгласно Закона за Националния архивен фонд. Тоест, едва тогава, когато тя престане на функционира, архивите преминават към Държавния архив, което най-рано може да стане през 2017 г.
Подведен ли е президентът?
След всичко изброено дотук стои въпроса защо президентът поставя такъв силен акцент именно върху предаване на архивите на комунистическите служби в Държавния архив, нещо което към момента се разминава не само с действащия закон, но и с основателните заплахи от страна на БСП да блокира процеса и атакува комисията?
Не бих искал да мисля, че действително държавният глава е убеден, че прехвърлянето на архивите на комунистическите тоталитарни служби в Държавния архив е универсалното решение, което ще сложи край на всички проблеми.
По-скоро мисля, че в случая той е подведен. Росен Плевнелиев използва предварителната проверка, за да не попднат сътрудници на бившите служби в администрацията му. Освен това той категорично се обяви против назначаването на агенти за посланици, нещо, което БСП много желае, но без укази, подписани от държавния глава, не става.
От тази гледна точка прездентът е пример за висше държавно лице, което от началото на мандата си следва политика за недопускане на сътрудници на комунистическите служби във властта и администрацията и не би следвало да има съмнения за неговата позиция по въпроса с оценката към репресивния апарат на БКП.
Не архивите са проблем, а отсъствието на комунистическия режим в учебниците по история
За онези, които интересуват от това какво не беше направено и какво трябва да се направи за демокунизацията на България основният проблем днес в никакъв случай не е достъпа до архивите на ДС и разузнавателните служби на Българската народна армия. Големият проблем на България е отсъствието на държавна политика, с която да се преодолее комунистическото минало, чиито проявления виждаме и 25 години след краха на режима.
А така държавна политика няма, защото наследниците на комунистическата партия винаги са се съпротивлявали на това и ще продължат да се съпротивляват. Когато пък управляват други мнозинства, този въпрос изобщо не е обсъждан и предлаган, камо ли да се превърне в приоритет.
Оттам и образованието произвежда незнание за комунистическия режим, факт, който може да се види ясно от последните социологически проучвания. Така младите хора остават в плена на митологиите, за които президента говори.
Тук държавният глава може да бъде изключително полезен и активен. Би могъл да стане инициатор на генерална промяна на тази ситуация, която е в момента и да съдейства за приемането на нов учебен план и смяна на съдържанието на учебниците по история и литература, в които истината за комунистическия режим бъде сериозно поднесена.
В Германия – милиони евро за изучаване на комунизма, у нас – нито цент
„В Германия влагаме милиони евро за създаване на учебни помагала, за създаване на документални филми и онлай помагала, разкриващи същността на комунистическата диктатура”. Изявлението е на Маркус Пийпер, експерт от Федералната фондация за изследване на диктатурата на Германската единна социалистическа партия и е от миналата седмица. То беше направено по време на българо-германската конференция, организирана в Европейския парламент от евродепутатите от ЕНП Андрей Ковачев и Йоаким Целер.
Думите на експерта съвсем ясно показват каква е държавната политика на Германия и то не от сега, а от години и не се нуждае от коментар. В България обаче пози въпрос е оставен на самотек. За 25 години от прехода не е направено нищо и това бездействие съдейства така, че вече няколко поколения млади българи да бъдат лесно манипулирани от наследниците на комунистическата партия.
Крайно време е онези, които се смятат за демократи и имат власт, да помислят върху този въпрос. И не само да помислят, но и да проявят енергични действия. Това е липсващата съпротива срещу задкулисието на БКП и ДС днес, за което толкова се говори. Всеки, който искрено покаже, че не е безразличен към този основен проблем, ще спечели доверието на обществото.
Дебатите за дейността на комунистическите тоталитарни служби няма да бъдат затворени с прехвърлянето на архивите от едно място на друго. Тази страница ще бъде затворена, едва след като бъде прочетена. А ние, българите, едва сме започнали да я четем.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!