Следвайте "Буднаера" в Телеграм

lililota.blog.bg

Лао Уей: Икономическият растеж превърна Китай в сметище

Чрез музиката спечелих вътрешната си свобода, казва китайският дисидент

Три дни след като Нобеловият комитет в Швеция награди китайския писател Мо Ян, друг китаец – Лао Уей, получи Наградата за мир за 2012 г. на Съюза на германските книжари. Тя му бе връчена в неделя, 14 октомври, последния ден на панаира на книгата във Франкфурт. При получаването на наградата Лао държи реч на китайски, в която няколко пъти повтаря на немски изречението “Китай трябва да се разпадне” и обвинява западните държави, че в името на печалбите си подкрепят диктаторския режим в родината му. Заради стихотворението си “Клане”, посветено на студентските протести от пекинския площад Тянънмън през 1989, Уей е осъден от китайската комунистическа партия на 4 години затвор.

От няколко седмици сте в Берлин. Говорите ли малко немски?

Само едно изречение: Аз съм берлинчанин (прочутото изречение на американския президент Джон Кенеди при посещението му в германската столица през 1963 година)

Случайно ли е, че след бягството си от Китай първо идвате в Германия?

Първоначално да. Имах покани от цял свят. Но 14 пъти подавах документи да изляза от Китай и те бяха отхвърляни. След това бях поканен на събитие в немското консулство и се срещнах с отговорника за човешките права за Азия. Той ми предаде поздрави от канцлерката Ангела Меркел. Каза ми, че директно не могат да ми помогнат, но ме покани в Германия. Това ме впечатли и написах на г-жа Меркел отворено писмо, към което приложих пиратско китайско копие на филма за ЩАЗИ “Животът на другите”. Исках да припомня на г-жа Меркел за осбственото й минало в ГДР. Така за първи път ми бе разрешено да дойда в Берлин през 2010.

По това време в Германия току-що беше издадена книгата Ви “Г-ца Здравей и селския император”, в което интервюирате бедни свои сънародници. Изненада ли Ви това?

Дa. Винаги съм си мислел, че пиша за китайските читатели. Че книгата бе приета добре и в Германия, за мен беше много приятна изненада.

В най-новата си книга „За една песен и сто песни” пишете за времето, което сте прекарали в затвора. Как успява човек след 4 години в килия и трудов лагер, след мъчения и унижения да напише книга за това?

Споменът за жестокостите разбира се е труден. Но от друга страна преживяното от мен далеч не беше толкова страшно, колкото съдбата на други хора, арестувани след клането на площад Тянънмън. Някои бяха осъдени на 20 години затвор, а други получиха смъртна присъда. В сравнение с тях моите 4 години в затвора не са кой знае какво. При все това за мен тази книга беше един проце сна преобразяване. Полицията два пъти конфискува ръкописа, т.е. тази книга я писах три пъти. И тя ме промени. От поет станах документалист – разказвач на истории за жестокости и нечовешко поведение.

Различна ли е главната тема в книгата в трите версии? И по-лесно ли Ви беше, когато я писахте за трети път?

Напротив, точно обратното, най-лесно написах първата версия. Бях бърз, защото спомените в главата ми бяха съвсем пресни. За първия ръкопис ми трябваше година. Втората версия беше готова след почти три. А третата ми беше най-трудна, защото някои от нещата вече не си ги спомнях точно. Но беше добра тренировка за паметта ми.

В книгата си пишете за насилието и измъчването на затворници от затворници. Как може да си обясним това?

Това е една невидима структура в китайската наказателна система. Затворниците получават награди и олекотяване на режима, ако упражняват насилие над когото им бъде наредено. Ако полицията не може да принуди един затворник да говори чрез мъчения, го дават на криминалните. Ако успеят да го накарат да проговори, получават награда. Но ако някой умре, отговорността не е на полицията, а на криминалните. Това е част от системата.

В затвора сте се научили да свирите на флейта. Как се случи?

В началото също беше съвпадение. Но след това стана вид терапия за мен. Когато веднъж ме чуха да си тананикам някаква песничка, ме накараха да пея до пълно изтощение.

Затова ли заглавието на книгата Ви е “За една песен и 100 песни“?

Точно. Но оттогава вече не мога да пея. Тъкмо бях забравил как се пее и се запознах с един музикант, който ме научи да свиря на флейта, но не просто да свиря, а като един вид музкална традиция. Той ми каза: “Ти мислиш, че в затвора се чувстваш супер зле. Но хората навън също са в затвор, но по-голям и без решетките му да се виждат. Нашият затвор е ясно видим. Но дори и тук може да живееш свободно.”  Така научих, че свободата е първо свобода на сърцето. Чрез музиката успях да спечеля вътрешната си свобода. Никога няма да забравя това.

След излизането ви от затвора много ваши приятели се отвърнаха от Вас. Как си обяснявате това?

С това, че се страхуваха. При клането през 1989 не можехме да си представим, че армията ще стреля по сънародниците си. Мислехме, че куршумите са гумени. Бяха убити много студенти. Хората запомниха този ужас. Едновременно с това стартира и отворената икономическа политика на Дън Сяо Пин. За много хора стана ясно: който иска демокрация, получава куршум. Но човек може да направи икономическа кариера и да забогатее. Много от моите приятели и други демонстранти се преориентираха спрямо новата ситуация. Парите бяха новата ценност в китайското общество. В затвора аз запазих идеалите си и бях изпълнен с очаквания как моите приятели ще се радват да ме видят отново след четири години. Бях много разочарован, че те вече въобще не се интересуваха от политика. Тогава почувствах реалността: всичко се върти само около парите.

Смело ли е изказването, че клането от 1989 ли направи възможен силният растеж на китайската икономика?

Съществува наистина теорията, че клането е в основата на икономическия растеж, защото през 1989 свършиха опитите за демократични промени. Чрез убийството на хиляди хора на площад Тянънмън режимът си осигури стабилност. А това повлия благотворно на икономическия растеж.

Може ли икономическата свобода да доведе до политическо либерализиране на китайския режим?

Със сигурност ще има промени, защото икономическият растеж си има последици: огромни екологични замърсявания, задълбочаване на пропастта между бедни и богати, инфлация, по-висока от когато и да е след 1989. След пет или десет години забогателите от икономическия растеж ще напуснат страната в посока запад. За нормалните хора Китай се превърна в едно оромно сметище, те не печелят нищо от този икономически растеж.

Има ли набиращо сила недоволство в китайското обществоСлед Арабската пролет и в Китай имаше опити да се започнат протести, но те бяха безпощадно смазани.

В правителствената пропаганда се говори само за материалното благосъстояние. Китайците са забравили собствената си история. Затова сега работя върху книгата за студентските протести от 1989. Там става дума за хора, които през 1989 са били на 20 и са осъдени на 20 години затвор. Сега, на 40, те отново са на свобода, без образование, без диплома. През 1989 бяха герои, които имаха смелостта да се противопоставят на режима, а сега никой не се интересува от тях. Обществото тотално ги е забравило и няма нужда от тях. Съчувствам им с цялото си сърце, защото те са изгубени.

Поддържате ли връзки с другите дисиденти, например с нобеловия лауреат Лю Сяобо или с художника Ай Вейвей?

Предимно си пишем мейли. Дълго време имах контакт с жената на Лю, но в момента тя е неоткриваема. Но с Аи Вейвей поддържаме редовна връзка и знам новините около него.

Как ще коментирате силната медийна капмания след арестуването му през април 2011? Добре ли е, че се обръшща внимание на нарушаването на човешките права в Китай или е по-скоро лошо, че се говори само за популярни личности?

Ай Вейвей и блогърът Ран Юнфей са част от новото поколение китайски интелектуалци. Те печелят вниманието на медиите не с популярността си, а защото открито се борят за повече демокрация в Китай. Затова за мен вниманието на западните медии към тях е изцяло положително.

В Германия 1989 е годината, в която падна Берлинската стена, впечатленията ни от нея са положителни. За Китай, заради клането от Тянънмън, това е черна година. Потискащо ли е това за Вас?

Не само потискащо, то е направо безнадеждно. Цялото това развитие – падането на стената, обединението на Германия, разпада на СССР – това беше краят на Студената война. Само Китай остана в миналото. Ние, интелектиалците, бяхме отчаяни, потресени, в безизходица. Питахме се защо трябва да сме жертвите на миналото, когато целият свят се движи напред. За нас това беше жесток удар от съдбата.

Вярвате ли, че западните политици ще успеят да лавират между търговските интереси на страните си и да сключват икономически договори с Китай, като в същото време напомнят на китайските си колеги за спазването на човешките права?

Аз разбирам, че Западът има икономически интереси в Китай и че сделките играят важна роля. Но бих си пожелал също западните политици да се занимават малко повече с китайската история. В Германия осъзнаването на историята е от голямо значение, имаше дълго дискусия от 50 години от построяването на Берлинската стена. Ако отиващите в Китай западни политици четат поне малко за историята на Китай, те ще знаят, че търговският им партньор е един диктаторски режим и че в името на икономическия растеж се жертват интересите на гражданите, човешките права и опазването на околната среда. Надявам се, че с подобен бекграунд политиците автоматично ще обръщат повече внимание на човешките права в Китай.

Вие акцентирате върху легалното си излизане от страната и че не виждате престоя си в Германия като изгнание. Вярвате ли, че ще можете скоро да се завърнете в родината си? Там ви заплашват с юридическо преследване, ако “За една песен и сто песни” бъде издадена.

Напуснах Китай, за да мога да пиша и публикувам свободно, да се изразявам свободно. Тази година ще съм зает с излизането на новата книга, следващата ще работя по книгата за студентските бунтове през 1989. какво ще стане след това, не мога да кажа. Трябва да изчакам и да видя какво ще се случи в Китай. Но не се чувствам изгнаник, защото съм извън Китай главно заради работата ми като писател.

Различава ли се стилът ви на писане сега от този в Китай?

Много се радвам на следващата година, през която ще мога да работя в Берлин. За първи път в живота си мога да пиша свободно, в една спокойна обстановка. В Китай никога не можех да се концентрирам наистина. Тъкмо се чудя може ли насладата от тази свобода да ми помогне да създам нещо ново.

Книгата на Александър Солженицин “Архипелаг Гулаг”, в която той описва съветските затвори, се появява през 1973. 17 години по-късно Съвесткият Съюз се разпадна. Това може ли да бъде за вас светлина в тунела?

Веднъж попитах Ай Вейвей кога ще падне китайският режим и той отвърне: “След година, след година.” Аз бих казал: “Колкото по-рано, толкова по-добре.” Ние сме пълни с надежди, но нямаме илюзии. Нека не забравяме: т.нар. икономически растеж доведе до огромни екозамърсявания. Дори Китай да се демократизира, тези проблеми ще останат. Затова казвам: колкото по-бързо, толкова по-добре.

Интервю на Маркус Липалд,

http://www.n-tv.de/politik/dossier/In-China-geht-es-nur-ums-Geld-article4062241.html


Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!