Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Защо са щастливи швейцарците
Първата причина за щастието на швейцарците е, че работят точно това, което искат и което им се отдава.
Причината е образователната им система, с която те се гордеят така, както ние се гордеем с киселото мляко.
Основният принцип на швейцарското образование е, че всяко дете притежава вроден талант, с който ще е полезно на обществото след време. Целта на училището е да им помогне да открият този талант и да го доразвият.
Тук ще разкажа само най-общо как е структурирано образованието, защото горния принцип означава, че системата постоянно се реформира за да следва развитието на обществото. И разбира се – във всеки кантон в картината е малко по-различна.
За детската градина и за предучилищната вече разказах.
От първи до пети клас всички деца учат заедно, без оценки. В края на пети клас учителите набелязват тези, които напредват най-бързо и скучаят в час и препоръчват на родителите им да ги пратят на изпит за гимназия. Ако се справят те продължават шести клас към гимназиално училище.
Всички останали се явяват на тест след осми клас и се разпределят според резултатите в три направления.
В гимназия продължават академично най-надарените. Избират си профил – природо – математически, езиков или икономически, и завършват с матура, на която ако изкарат 40 точки са автоматично приети в университет. Това са бъдещите лекари, инженери, учени, т.е. хора, които няма как да практикуват без университетска диплома.
(А няма ли натиск над учителите да завишават оценки?
Получих шокирани риторични въпроси: А кой ще спечели от завишена оценка? Нали така детето ще се окаже на грешното ниво – ще се стресира, ще крета едва на опашката, ще страда? Как така ще дадем на обществото хора, с нереални качества?)
Мнозинството продължава във второто направление. След девети клас всеки ученик трябва да си намери работа – мисля, че в България на това му се е казвало “практика”. Това са работни места специално за средношколци, предлагани от различни фирми, като се работи три дни в седмицата, а в останалите се ходи на училище. Фирмите имат дни и седмици на отворените врати през които всеки може да отиде, да поговори със служителите и да се ориентира дали би му било интересно да стажува там.
(Какво става с децата които не могат да си намерят практика – попитах рецепционистката ни Александра. Тя се ококори, мига, мига и каза, че това сигурно се случва, но че тя до сега не е чула за такъв случай. “Като се знаеш, че си тъп, започваш да си търсиш практика много по от рано”, каза тя. )
От десети до дванайсти клас ученето и работата вървят паралелно и приключват със специална матура или изпит в зависимост какво точно си работил. Работещи ученици има навсякъде – в паспортното, в магазините, в общината, в хотелите, в банките и застрахователните фирми. В началото с тях паралелно има и опитен служител който ги напътства, а самите деца ужасно много се стараят. След завършване те се насочват към професии тип “бели якички”, за които обаче не е необходимо университетско образование. Ако все пак те не са доволни и се чувстват подценени могат да минат допълнителни курсове предлагани от училището и да се явят на гимназиална матура и да продължат в университет.
Могат също така да поработят след завършването и след няколко години пак да се върнат да учат нещо по-специализирано, но не университетско. Летиция, нашата детегледачка, в момента учи за детска учителка, но веднъж ми сподели, че детската психология и е особено интересен предмет и смята да специализира по-късно.
В третото направление попадат всички деца, които баба ми Динка наричаше “сръчни в ръцете”. След като покрият минимума от теоритични знания те също започват работа тип практика в професии като продавачи, фризьори, строители, автомонтьори. Училището не ги тормози с отговор на литературен въпрос, защото на обществото му трябват хора с различни умения (тук виждам как кимате ако някога ви се е налагало да търсите свестен фаянсаджия).
Особености, които ме впечатлиха –
Ако един ученик, в което и да е от направленията, има трудности по някой предмет училището уведомява родителите, дискутира с тях, и след това осигурява допълнителни безплатни уроци на детето. Т.е. учителите обучават, и ако нещо някъде запецва те безапелативно знаят, че е основно тяхна работа да поправят ситуацията.
Няма абсолютно никаква обществена стигма, ако някое дете трябва да повтаря класа или да се прехвърли в по-ненатоварващо училище. Няма срам – важното е всеки да си намери мястото.
Швейцарците не познават страха от ученето. Тъй като от рано са били профилирани в класовете няма голям диапазон от най- силните до най-слабите ученици. Никой не се е чувствал калпазанин, никой е държан изправен до дъската докато класа се кикоти, че не знаеш. В резултат на което те с ентусиазъм участват във всевъзможни курсове за самоусъвършенстване. Скромни домакини говорят перфектен английски, който са научили на съботен курс след като децата им са поотраснали. Хора по на 30, 40, 50, се записват да учат музикален инструмент, ей така, за кеф. И това е много от преди да се появи теорията за live long learning.
В следствие на горното хората масово си сменят професиите когато им омръзнат.
Имам една позната, която се умори да пише HTML код и се посвети на новооткритата си страст – ориенталските танци. Аз се слисах. Тя обаче инвестира в курс по кючек, накупи си разни дрънкащи орнаменти, взе малък заем, нае помещение и започна да дава уроци. След това привлече и други като нея и сега има бизнес с часове по йога, балет за деца и възрастни, зумба и всякакви такива аеробики и то в нашия градец с 15.000 жители.
Искаш нова работа? Няма проблем, преквалифицирай се. В Швейцария абсолютно никой не може да практикува никаква професия ако няма тапия, а образованието е прословуто с качеството и неподкупността си. Надя ми разказва за нейна приятелка, също остеопат, която се преместила да живее в Аржентина. Оказало се, че там и плащат повече от колкото в Цюрих, защото в Буенос Айрес тя е “швейцарски възпитаник”.
Всички, и особено учителите, постоянно преминават крусове за преквалификация, което не е досадно ако си обичаш работата и държиш на качеството и.
Работещите швейцарци са хора с достойнство.
Разликите в заплащането се подразбират – лекар получава повече от учител, а един учител повече от един фризьор.
Обаче всеки работещ си тежи на мястото и никога не съм чувала хора от един бранш да се отнасят с пренебрежение към тези от друг. Ние всички зависим от професионализма на околните – веднъж ти трябва хирург, друг път автомонтьор…
И е верно, че за всяка работа си има точните хора.
Дорин се грижи за трима души с нещо като синдром на Даун. Те са общо взето независими и са настанени в общо жилище, но все пак имат нужда от постоянна допълнителна помощ. Дорин учи като побъркана за да поддържа квалификацията си и понякога има много интересни задачи – примерно да обикаля Берн цял ден в инвалидна количка за да разбере как се чувстват хората, които не могат да се движат сами. Тя би получавала много по-голяма заплата ако работи в някоя фирма, но ми е казвала, че за нищо на света не би си сменила професията. Това е най-хубавата работа на света, каза тя. За какво са ми повече пари, ако загубя удовлетворението което изпитвам всеки ден.
Втората причина за щастието на швейцарците е спокойствието с което живеят.
В далечното минало, преди Швейцария да стане Швейцария, хората по тези земи са били бедни, отрудени фермери, чието препитание е зависело от руската рулетка на климата и от военните настроения на околните народи.
Несигурността и невъзможността да планират толкова е дразнела швейцарците, че в един момент всички са се сплотили около идеята да създадат държава, в която неприятните изненади са сведени до минимум. И тъй като неприятните изненади водят до стрес, постепеното им елиминиране им е довело до създаването на едно спокойно общество със спокойно ежедневие.
Стресът никога не може да бъде унищожен, естествено – и тук хората се разболяват, имат кофти дни на работа или се подхлъзват на зимния скреж, но голяма част от стреса може да се намали и това моментално се проявява върху щастието на хората.
Фактът, че мнозинството работят това, което им е присърце и за което са учили решава една голяма част от проблема. Просто всеки си върши работата с мисъл затова няма рампи за колички по единия ръб на тротоара, които нямат продължение по другия ръб на тротоара.
Швейцарците не се стресират от евентуално заболяване – здравните застраховки са само частни и задължителни. Най-общо принципът им е следния – можеш да си избереш каква месечна вноска да плащаш. Ако плащаш 200 франка на месец, това означава, че ще си покриваш сам всички медицински разходи до 2.000 франка; от там нагоре разходите се поемат от здравната каса. Можеш да плащаш и по 300 франка на месец, като касата ще поеме разходите над 1.000 франка. Има опция да плащаш и по 500 франка на месец, в такъв случай касата покрива абсолютно всички медицински разходи. Стъпъловидния принцип означава, че хората са стимулирани да се грижат за здравето си, да се движат, да се хранят правилно и да не тичат при лекаря за щяло и нещяло. От друга страна ако наистина се разболеят въобще не им се налага да мислят за разходите.
Швейцарците не се страхуват от зимните сметки за отопление – наемите включват и разходите за ток и вода. Една година след нанасяне в жилището енергото и водоснабдяване проверяват какво е било реалното потребление през последните дванайсет месеца и или ти връщат надплатеното или ти изпращат сметка за доплащане. Така режийните разходи са разпределени равномерно през цялата година.
Швейцарците не обичат да поемат никакви рискове и затова имат застраховка за какво ли не. От дъжд на вятър тук стават наводнения и особено къщите около езерата се оказват заляти барабар с покъщината вътре. Може да се случи на всеки и никой не разчита на случайността, всеки се грижи за себе си. Швейцарските спасителни екипи тръгват веднага при големи световни катаклизми като цунами или земетресения, но на средния швейцарец му е трудно да съчувства на някой, чийто дом е бил наводнен или кола е била окрадена, а не си е направил застраховка и кратко отбелязва „selber schuld”, сам си си виновен. Другият път ще се застраховаш. Аз нямах застрахователна култура преди да се преместя да живея тук, но бързо си я създадох, особено защото Марсел винаги ме дърпаше да пресичам улицата на зебрата: „Ако те блъсне кола и не си на пешеходната пътека застраховката ще ти прати не пари, а много поздрави“, хладно обясни той.
Швейцарците не познават безработицата, защото имат механизми за преквалификация. За седем години тук съм видяла само един случай на дълга безработица и той беше много поучителен. Моят познат Мози остана без работа, защото фирмата им се преструктурира. Мози живя година и нещо на социална помощ, която се равняваше на 80% от последната му заплата, а заплатата му беше съвсем прилична, тъй като Мози не беше глупав, само мързелив. След като повече от година той отказваше позициите предлагани му от бюрото по труда, държавата принуди Мози да приеме работа като затворнически пазач и започна да удържа от заплатата му всички данъци и помощи които дължеше. Безплатен обяд няма.
Последния фактор е тишината. Всеки, който ни гостува веднага я забелязва, а ние сме свикнали с нея.
Дълго време не си давах сметка, че шумът също е източник на стрес. Аз обичам шума, мислех си. Обичам радиото да приказва на заден фон, обичам музиката, която дъни силно из кафенетата, мобилните телефони и хората крещящи в тях не ме притесняват. Швейцарците не мислят така. Думата lärm, шум, предизвиква същата психосоматична реакция както на български думата “хлебарка”. Швейцарците смятат, че шума е навлизане в личното пространство на всеки, който не иска точно в този миг да бъде обезпокояван защото работи, чете, почива или просто си мисли за нещо. Във влаковете има по един тих вагон, в който разговорите не са разрешени. Нито слушалките на аЙпода през които фалцетено цъцърка някаква музика. Тишината е нещо, което се научих да ценя тук, особено когато усетих как ме успокоява. (освен ако не съм в къщи с децата, разбира се – тогава е по-добре да отида и да проверя какво се е счупило).
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!