Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Копелетата на комунизма трябва да (при)помнят щастието, от което се отървахме

Агенция Франс прес преоткри прелестите на истинския комунизъм в репортаж от Северна Корея, в който се разказва как на малцината чужди туристи в този резерват на осъществената мечта на Маркс, Ленин и Сталин понякога връщат ресто под формата на пакетче чай срещу похарчената валута.

Предполагам, че за западния свят тази екзотична информация е интересна, но за нашата публика е направо скучна ретроспекция за собственото ни минало. Освен за поколението, което не помни времето на българската версия на същия този комунизъм.

В НРБ се случваше на касата да ти връщат „лукчета” или други продукти на бонбонената лека промишленост, като „кръц-кръц”. Или кибритчета, произведени в родната кибритена фабрика в Костенец. При това принудителната сделка се извършваше не във валутните магазини, а в туземните ни бакалии.

Т.н. бартер, стока срещу стока, беше начин на живот. Менкаше се всичко- от консерви, меса и зеленчуци, през тоалетна хартия, детски дрешки и храни, до лигнин ( по липса на дамски превръзки).

Специално за лигнина съм прекарвал часове в кварталната аптека. Сменяхме се на пост с братята ми, защото на човек даваха само по един пакет- продавачките ни познаваха ( превързваха ни раните от буйните момчешки игри), но си затваряха очите за тази наша детски хитрост. Не знам дали има връзка, но писателят Йордан Радичков, който ни беше съсед от първия етаж, ни беше нарекъл в един свой разказ „трите баби”, макар иначе да ни казваха в квартала „тримата мускетари”.

Най-вече вървеше търговията с влияние: всичко беше с „връзки”. Обичайният израз беше да имаш „вуйчо владика”, наследен перверзно от времето, когато владиките са били влиятелни, преди влиянието им да бъде посечено, включително и в буквалния смисъл за онези, които не са пожелали да преклонят глава.

По думите на чужденци, запознали се лично с живота в НРБ, думата „връзки” била сред първите, които научавали след стандартното „добър ден”.

Питал съм и друг път, но да попитам пак: сега ясно ли е защо българите са податливи толкова на корупцията, която десетилетия се наричаше връзкарство и се приемаше за част от паралелния , но най-важен аспект на оцеляването?Ами ние сме си закърмени с корупцията- и млякото на прах за кърмачета се намираше с връзки!

”Ти на мене, аз на тебе” не беше просто припев от житейската песен на българина, а животоспасяваща философия.

Сума ти килийно „образовани” другарки и другари, оказали се неочаквано богати на връзки по високите етажи на държавата ( а държавата беше единственият работодател), се уреждаха с постове във властта, взета от техни съселяни под крилото на братската им червена армия. Не случайно първият указ на превратаджийското правителство, заграбило управлението с нахлуването на съветските завоеватели, е бил да се премахне образователният ценз за държавните служители.

Ако това успокоява някого, трябва да се признае, че имаше и по-лошо от нашето. В самото сърце на великата съветска столица Москва, която всекидневно беше атакувана от десетки хиляди пазаруващи несретници от провинцията, пъплещи с влаковете за снабдяването си с най-елементарни стоки, кипеше идеологически обоснована бартерна търговия.

С чувство на социалистическа национална гордост българинът можеше да види как недалеч Кремъл на тротоара се продават високо ценените български буркани с домати, но само в комплект с дълбоко мразените измишльотини на Генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев за „подвизите му” през войната в съчинението „Малая земля”.

Самите българи, поне студентите ( от онези, които живееха в общежитията с хлебарките, натикани като сардели по 4 души в стаичка и с една баня на 4 етажна сграда, работеща в отделни дни за мъже и жени) не си купуваха любимите домати. Не само заради нежеланието да „изконсумираш” толкова томове „Малая земля”, колкото буркани ти се наложи да купиш. И не само заради онези мизерни 80 рубли стипендия, които не стигаха за нищо, освен за принудително поддържане на слаба фигура ( моя милост закова тогава 65 килограма при ръст от 183 сантиметра и „мръдна” стрелката на кантара нагоре едва след края на 5 годишното следване).

Просто българските студенти като правило си носеха бурканите от България и с тях се оцеляваше като се добавяше по малко в „картошката”- макар и примесени с буци кал, „картошки” поне имаше в магазините.

Не искам да персонализирам, макар да се изкушавам като гледам някои български синковци на тогавашни големци днес да въздишат по прекрасния за тях комунизъм, но цялата тази комунистическа немотия изобщо не важеше за привилегированата класа апаратчици и техните отрочета. В Москва например те си живееха живота в квартири с всички „екстри” : от колите и специалното снабдяване, до евтините жени, с чиято достъпност срещу пълен хладилник вулгарно се хвалеха пред нас, плебеите от общежитията.

Знам, че ще се намерят веднага желаещи да видят в това припомняне някакво оплакване. Но грешат.

Човекът е устроен така, че намира щастие и в малкото, което има.

Ще се повторя, но припомням още веднъж потресаващия документален сюжет на Солженицин от „Архипелаг ГУЛАГ” за моментното щастие на онези двойки непознати, които чрез подкупи на надзирателите си осигурявали среща за сексуален контакт през дупка в оградата, разделяща мъжката от женската част затворници нейде в Сибир.

Така че щастието е нещо относително в зависимост от това как ти го дозират обстоятелствата, с които си принуден да се съобразяваш.

В този смисъл днешното поколение в България има щастието да не познава от опит натрапената ни версия на онова щастие, за което нито сме гласували на избори, нито пък сме „извоювали с кръв” в завареното положение на „копелета на комунизма”, както се изрази тези дни за нашето междинно поколение Адам Михник в интервю за сп. „Шпигел”.

Каквито и да се трудностите за свободния човек в пълния с неизвестности океан на демократичната пустош (пустата му демокрация я пустосват без вина за нейната безбрежност), той все пак има право днес да се бори срещу клетката и срещу щастието, да те хранят в нея, колкото да не пукнеш.

P.S. Съпругата ми, от доста по-младо поколение “комунистически копелета”, покварено вече от блясъка на валутните магазини, ми припомни, че и в тях връщаха бульончета, бонбончета и шоколадчета, вместо дребни доларчета.

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!