Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Карбовски: Любовта на българина към сатрапа е по-голям проблем от диктатурата

"По-голям проблем от всяка диктатура е любовта на българина към сатрапа". Това каза пред БНР журналистът Мартин Карбовски в коментар на общественото вълнение след тежката катастрофа, в която загина журналистът Милен Цветков.

По думите му всеки път след трагична смърт на обществено известна личност започват общи коментари, които го доубиват, което "нямаше да е толкова страшно, ако накрая не се оказваше, че няма справедливост, а проста амнезия".

Според него в България при подобни случаи нищо не се случва или се случва след 10 години, когато няма да има значение.

"Публиката, която никога не реагира, когато един журналист е гонен. Но той трябва да умре, за да се яви великата обич към него. Аз имам въпрос към публиката: "Вие защо не направихте нищо?". Ако искат журналистите да бъдат техен глас, трябва да ги пазят, когато ги ритат в главата, докато са живи", каза Карбовски и добави, че един журналист не може да направи нищо, ако няма свидетели, които искат да говорят.

Той коментира, че в обществото липсва съпротива срещу желанието на властта да бъде абсолютна: 

"Напротив, има любов към сатрапа - към всеки, който излиза и говори глупости от екрана, ние го обичаме този човек, ние го преизбираме и нямаме никакво намерение да променяме това в следващите 10 години".

По думите му "в България ни избиват поотделно - и журналисти, и не журналисти".

"Всичко, което един човек може да мечтае в България, се нулира", заяви журналистът и гневно добави:

"Ние сме нация, която само мрънка, но тайно, много тайно. Абсолютно си заслужаваме всеки един Тодор Живков и всеки един Брежнев".

В предаването "Хоризонт за вас" Карбовски заяви, че съдебната система е привилегирована да няма критици, защото рано или късно всеки закъсва и пак опира до съдии, които имат лично мнение.

Журналистът изтъкна, че в случката с 22-годишния шофьор, причинил катастрофата с Милен Цветков, липсва бащата. Според него това е метафора за цялото общество, че липсва бащата - човекът, който създава правилата.

 *****

Интервю на Петър Волгин с Мартин Карбовски в предаването ''Хоризонт за вас''

Петър Волгин:

Иска ми се да започнем от това мое усещане, че действително убийството на Милен Цветков по някакъв начин символизира целия български преход, символизира това, което изпитвахме през последните 30 години. То, по един ужасяващ начин, ни показа откъде сме тръгнали и докъде сме стигнали. Ти какво мислиш за това?

Мартин Карбовски:

До никъде не сме стигнали. Не искам да удавям смъртта на колегата в общи приказки, защото след всяка смърт, заради забавеното законодателство, заради скучните хора, които говорят, всъщност ние утрепваме още един път образа на човека. Това нямаше да е толкова страшно, ако накрая се оказваше, че няма и справедливост, а наличието, което можем да регистрираме, е проста амнезия.

Вчера един човек опита да припомни, че е имало друг такъв случай на Великден – за едни деца, и вместо Симеоновград, казват Симеоново – дори тази малка грешка показва как и при нас има една излючително обидна амнезия, която е причина тези неща да се повтарят. Пак ще кажа – забавеното раздаване на справедливост е основният проблем в момента и явно винаги ще бъде. Това са, оттук нататък, 10  години мъчителни дела за хората, които са на страната на Милен и за хората, които ще защитават това момче. Аз не бързам да го обиждам или да го наричам „изрод“. Но това се случва заради идеята, че ние имаме правила – но нямаме правила. Имаме образование – ние нямаме образование. Имаме бащи, но всъщност ние нямаме бащи. Никой не говори за бащата на момчето. Тук можем да имаме един сериозен психологически анализ, но не - повечето хора удавят тази смърт, говорят се общи приказки, а основният проблем е бързото правораздаване. Какво ще вземе той?

Друг колега каза, че момчето е взималo някакъв наркотик, но това е теория на конспирацията. Ето така убиваме втори път Милен, както и всяка жертва. Вместо да се свърши една конкретна, бърза работа и да се знае какво е наказанието, какво се е случило, у нас почти никога не се случва нищо. А и да се случи – ще бъде след 10 години и няма да има значение.

Петър Волгин:

Ти много добре знаеш, че една от основните теми от дълги години в България е случващото се в съдебната система – там се водят основни спорове, спомняме си и какво беше покрай избора на новия главен прокурор, което е основна част от тази система. Изглежда, че едва ли не всички ресурси на обществото, на неговите елити, политически и др. са впрегнати за това да имаме една съвременна, добре работеща съдебна система, която, както ти каза, да раздава максимално бързо и максимално справедливо възмездие. Обаче никога не се получава това. Или, хайде да не е никога, доста често се получава това. Доста често затъваме именно в тези кафкиански процеси, от които няма измъкване с години. Това как може да бъде поправено ?

Мартин Карбовски:

Не мога да съм специалист по всичко. Има неща, които не е честно да коментирам. Няма да изкажа как трябва да оправят системата. Освен това, тя не е като да не работи. Просто те са привилегировани да нямат срокове. Нямат и кризи.

Тук има една друга страна на проблема – публиката, която по никакъв начин не реагира, когато един журналист е гонен. Става ясно какво се случва – никога няма да си намериш работа, докато някой си е кмет, примерно. Трябва този журналист да умре и тогава се появява великата обич и „Защо не направихте нещо?“.  Аз имам прост въпрос към публиката: "Вие защо не направихте нищо?". Всеки журналист е човек, който е сам и е изправен пред същите проблеми на все повече очертаващата се диктатура на безсмислието, на бавенето, на една много особена омраза към политическата класа. Ние също не можем да се справим, особено поотделно. Най-важното, ако искате журналистите да бъдат вашия глас, е да ги пазите докато са живи. Аз съм изключително ужасен от това, което се случва. Човека го гонят, две години няма работа – това се е случвало и на мен, и на много колеги. И сега, благодарим ви за любовта!

Идеята е, че няма общество, което журналистът да представлява. По-големият проблем от всяка диктатура е любовта на българина към сатрапа. Непрекъснато получавам писма „Направете нещо“. Какво да направим, ако никой не иска да говори. И съдът така работи – започва едно завъртане, едно усукване, накрая се оказва, че няма проблем. Хора, които са искали да говорят, някой им запушва устата и се отказват малко преди да тръгнем към тях с камерата. Нямам ругатня към властта, всяка власт се стреми към това. Обаче при нас няма съпротива към това нещо, понеже има любов към сатрапа. Към всеки, който излиза и говори глупости пред екрана, ние го обичаме този човек. Нямаме намерение да променим това за следващите 10 години. И аз ще кажа: „Добре, щом е така, оставаме в тази ситуация.“

Няма какво да мрънкаме за всяка отделна смърт. Истината е, че ни избиват избиват поотделно - и журналисти, и не журналисти. Че ни нулират, че всичко това, за което един човек може да мечтае в България, се нулира. Именно затова, че всеки един портиер има властта на генерал. Защото властта е глупава, а би трябвало да бъде ръководена от народа. Но това при нас не се случва. Глупците ръководят народа, а народът седи и пъшка, чуди се къде го водят. Водят ви към кланица.

Петър Волгин:

Има един парадокс за всичко това, което си говорим в момента. От една страна българинът е изключителни критичен към всичко, никога не харесва, силно критичен е и към властта. Достатъчно е да се разходиш по която и да е улица, да си поговориш с хората…Но от друга страна обичаме властта…

Мартин Карбовски:

Той е анонимно критичен към властта. На мен ми пишат, оплакват се, искат да се снима нещо и ми казват „Вие се заемете“, ама това е твоята история, как да се заема аз? Сигнали щели да подават, но ги е страх. А накрая – само едно изгубено време и горчивия вкус в устата, че аз не съм смел човек. А това, което ми пишат тези хора, те хора ли са въобще? Страх ги е, все едно навън е турско, все едно е еничарско (то си е де!). Но ни е страх от всеки малък чиновник, всяка малка проблематика. Ние сме нация, която не повдига проблем. Тя само мрънка, но тайно, много тайно! Абсолютно си заслужаваме всеки един Тодор Живков и всеки един Брежнев.

Не мога да кажа, че съм приятел на Милен, дори сме се карали, дори сме се ругаели, защото сме такива – два остри камъка, имали сме си нашите професионални глупости. Обаче, когато разбрах вечерта в неделя, аз осъзнах, че съм следващият, ти си следващият, някой друг е следващият! Това не са инциденти. Твърде често се случва…

Всеки ден убиват журналист по други способи – зануляват го, спират го, мачкат го. Няма кой да се пребори.

Петър Волгин:

През всичките тези години, откакто Милен присъства в българския ефир – може страшно много хора да не са били съгласни с него, аз много често не съм бил съгласен с позициите, които той изразява, карали сме се в неговото студио. Но той имаше това качество, което много малко хора имат – той се осмеляваше да бъде различен от масата, не само журналисти, изобщо различен.

Мартин Кабовски:

Той, като журналист, правеше каквото си иска, това е основата на работата на всеки журналист.

Петър Волгин:

Да, но у нас не е така. У нас това не е в основата на работата на повечето журналисти. Виждаш ли такива хора, не само журналист, хора, които се осмеляват да бъдат различни, т.е осмеляват се да правят това, което те смятат за правилно?

Мартин Карбовски:

Всеки се опитва. Дори да го е страх човек, той трябва да се опитва да прави онова, което смята за правилно. Въпросът е, че постепенно създадохме система, която ни е позната от 35-40 години, която, в края на краищата, не толерира и не финансира едно честно отношение към публиката. Това е истината. Онова, в което се превръща професията ни е „микрофонодържане“.

Петър Волгин:

То не е само в нашата професия така. В много друг професии е така и политиката дори е така. Като видиш тези, които най-много просперират в политиката, със сигурност не са най-честните, най-безкомпромисните хора.

Мартин Карбовски:

Казах ти, че властта трябва да се стреми към това, да прави антиселекция на хората си. Има наистина зловещи тъпаци във властта. Само като гледаш пресконференциите – ние рефинансираме глупостта – и политици, и журналисти в един и същ момент.

Петър Волгин:

Понеже много се говори покрай тази смърт, това убийство – много се говореше за наркотици, за злоупотреби. Ти си правил безкрайно много такива предавания за такива хора. Смяташ ли, че това може да бъде по някакъв начин преодоляно. Или отговорът тук е – по цял свят хората взимат наркотици, карат пияни, дрогирани, какво толкова можем да направим…

Мартин Карбовски:

Според мен бащата - в едно семейство, в една ситуацията, в която детето все пак има положителен пример и твърда ръка – бащата беше обикнат с новия либерализъм, а децата живеят в тотален либертинаж, което аз винаги съм искал, помагал съм на това. Но без баща, без патриарх, обществото ще се срути и то се срутва. Защото момчето, което расте без баща, и никой не го споменава, не е интересен явно, такова общество не може да просперира. Цялата идея, че жените са по-добри лидерки, че отглеждат момчетата чудесно – това сигурно е вярно. Но без баща, без работещия хетеросексуален мъж – ето това е резултатът. Тотален разпад, когато става дума за правила. Такива правила за каране на кола, когато става дума за правила между отношения между майка, баща и дете. Бащата го няма, защото е страхлив боклук. Все го крият, никой не казва къде е този баща. И разпад на другите системи. Навсякъде има наркотици. Но това нещо, съчетано с колата, купона, безалтернативността, немската гимназия, в която някой е влезнал без конкурс. Това е липсата на бащата, на човек, който създава правилата, ако трябва с шамари. Но вече ние не смеем да кажем думата „шамар“ или думата „баща“, ние сме уплашени от този розов фашизъм, който се случва. Целия този либертинаж, който е чудесен за книга за пиеса, никой няма да иска да живее в него. Защото те утрепват, когато спреш на червено.

Петър Волгин:

Да, действително се оказа, че човекът, който спазва правилата в този случай, пък и не само в този случай,  той най-много губи. И в метафоричен смисъл е така. Когато ти се съобразяваш с правила, които са написани – теб те избутват, теб те изритват, ти си неактуален. В крайна сметка завършваш в кошчето за боклук, за сметка на онези, на които не им пука за правилата, които знаят как да ги преодоляват.

Мартин Карбовски:

В България, обикновено, хората, които спазват правилата, са „балъци“. Ако така продължава, ще са и мъртъвци, несъществуващи. Простичко е.

Петър Волгин:

 Може ли този разговор да не е толкова песимистичен?

Мартин Карбовски:

Не може. Това е част от либералната идея „Дай да говорим позитивно“. Аз смятам, че след като за 30 години бихме бащата, след като има толкова важни либерални и консервативни теми, ние в момента сме в една ситуация, която наистина си е чиста диктатура. Няма друга тема. Няма излизане, няма подбиране – това няма как да даде добър резултат. Ако това остане, заедно с икономиката, това ще бъде крах не за властта, тя не ме интересува, ще бъде крах за една не лоша паранационална държава. Няма какво да се правим на оптимисти. Ние сме проядени от либералната идея, която доникъде не води. Либералната идея не струва. Когато има истински проблем, когато има невидим враг, ясен враг, война или просто нещо забравено – либералната идея на струва. Тя е чудесна, тя е прекрасна – тя е за книга. Тя е нещо, което аз съм бил, но сега виждам, че това е просто проникване – правят каквото искат с нашите закони, дори със съдебната система, дори със затвори – там няма разговор, този разговор е забранен. Отказват го, не, че е забранен официално. Някъде след 2010г., политиците се научиха да не отговарят на въпросите. Да ходят само там, където им е приятно. Затова и отпадат такива предавания като на Милен и мои, и твои. Защото там никой не иска да ходи, защото не се чувстват комфортно. В един момент цялата гилдия и целият народ трябва да ги кара да се чувстват комфортно. Това е синдром на бея. И те започват още повече да се държат като бейове. Не знам какво да ти кажа оптимистично, аз, със сигурност на 50 години, мисля да си ходя, няма какво да правя тук. Дори да тръгнеш да правиш разследване, хората са като овце в стадо, после изчезват. Това е историята на моя живот. Хората вече не искат да говорят, да кажат истината.

Петър Волгин:

Разбирам... Но хайде, разкажи ми за филма си за Лили Иванова.

Мартин Карбовски:

Искам да я поздравим заедно за нейния рожден ден – да е жива и здрава и най-важното – онова качество на живот и енергия, която има тя, да продължи. Филмът е една нейна луда идея – да събере журналисти, бяхме 12 на брой – нещо като „Тайната вечеря“. Идеята беше да направи корпоративна среща между медии, хора, които имат отношение към нея. Тя застана пред тях, без някаква особена подготовка, но около два часа говори с тях. Беше планирала да има премиера на този филм и тази снимка, тази среща и тези въпроси. Трябваше да бъде през април обаче, както виждаш, друг път! Най-страшното за човек като Лили, за една цяла държава, е да се затвори, да няма концерти. Да няма поне малкото, което ни дава вдъхновение, бели дробове на нацията…

Петър Волгин:

Такъв човек като Лили Иванова, фактът, че толкова години тя успява – един безспорно талантлив човек успява, значи, все пак, има надежда да се успее и в България.

Мартин Карбовски:

Да, има надежда, но не забравяй, че Лили не е само в България, ние не бива да се стремим към идеята само тук да бъдем, както нарича тя – „известни, важни, да работим“. Трябва да сме световни. При положение че светът е отворен и че имаме тези комуникации, ние можем да произведем една „Майка Тереза“. Това, което имаме,  е „Лили Стоичков“ до тук. Не мисля, че това е оптимистично. Но добре, щом държиш – ти си държавна медия, трябва да завършим оптимистично. Пожелавам на Лили да е жива и здрава и да работи още. Всички трябва да си пожелаем да има работа и ако сме честни един с друг, в работата си,  няма как да не просперираме. Не е казано, че ние сме най-зле. Това мълчание, в което потъва народът, като през 70-та година, за мен е нещо страшно. Това е без патетика казано, но и с патетика трябва да се говори, защото не смятам, че ние възпитаваме децата си правилно. Много прост извод е това. И за истината, и за работата, и за наркотиците…Пак ще кажа – липсва баща!

Петър Волгин:

Благодаря ти за този разговор!

 ----

Източник: bnr.bg

Най-важното за оцеляване от ККП-вируса (Ухан)

Източник/ци: https://www.lentata.com/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!