Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Комунизмът държи рекорд по мащаб и форми на демоцидни престъпления

Проф. д-р пол. н. д-р икон. н. Гунар Хайнзон

Проф. д-р пол. н. д-р икон. н. Гунар Хайнзон е роден в края на ноември 1943 г. в Гдиня, Полша. Следва  в Западен Берлин и Хамбург политология, икономика, теология, психология, социология, история и публицистика. Работи и преподава в Германия, Израел, САЩ, Полша, Великобритания в областите класически икономически  либерализъм, теории на цивилизацията, културни, демографски и геополитически структури, тероризъм, тоталитарни режими и демоцидни престъпления. Професор и преподавател в катедра „Социология” в университета в гр. Бремен, Германия, автор на над 30 книги и учебници, над 400 студии и монографии, ръководител на Института за изследване на ксенофобия и геноцид  „Рафаел Лемкин“ в гр. Бремен, Германия. На българския литературен пазар се очаква неговият „Речник на геноцидните убийства” от издателство МАК. 

The True History of Communism

Проф. д-р Гунар Хайнзон

Доколко геноцидът остава актуално понятие в началото на 21 век?

Доколкото в глобален аспект са подложени на геноцидно изтребване и обезличаване десетки национални и етнически групи. В това число могат да бъдат посочени народи или народностни групи дори с по-малко от 10 000 членове - като например дванадесетте индиански амазонски племена, които Бразилия унищожи  напълно през 1990-те години. Подобни геноцидни унищожения наблюдаваме най-вече в Африка, където племенни групи се унищожават една друга или едно племе подлага на геноцид две или повече племена. Засегнати региони и дръжави са преди всичко Конго, Судан, Бурунди, Бряг на слоновата кост, Нигерия и Уганда.

Много високи числа на геноцидни убийства са и тези на радикалния ислям в Африка и Азия, който подлага на геноцид неислямски религиозни групи. Също така отделни ислямски течения  извършват геноцидни убийства едни срещу други, въпреки че принадлежат на едни и същи етноси. Над 11 милиона мюсюлмани са статистическите жертви на геноцидни убийства през последните 50 години. От това число жертви мюсюлмани всъщност над 90 % са избити от мюсюлмани - този факт често се игнорира, умишлено или не. За сравнение - в оставащите по-малко от десет процента едва по-малко от половин процент са геноцидни жертви в палестинско-израелския конфликт, а около пет процента са жертвите мюсюлмани, взети от немюсюлмани, в етнически и религиозни конфликти.

Защо се използват геноцидните убийства като средство в един модерен конфликт – цивилизационното развитие на човечеството изглежда в този аспект по-скоро мит?

Масовите геноцидни убийства се предприемат преди всичко от обществата на държави, в които наблюдаваме т. нар. youth bulge*. В тези страни, които са преобладаващо ислямски, както соча и в статиите ми в „Уолстрийт Джърнал” и др. доклади, минимум 30 % от цялото мъжко население се състои от млади мъже във възрастовата група 15-29 години,  средната възраст на които е малко под 20 години. Това са подрастващи и млади мъже, силно идеологизирани в социален, религиозен и етнически контекст, в разцвета на силите си, в най-добра бойна възраст.

Статистиката за тези общества показва, че на 1000 мъже между 40-44 години там се падат минимум  3000 мъжки деца под 4- годишна възраст днес. Водеща група са Газа, Конго, Уганда, където това отношение е с над 4500 момчета понастоящем. Ще дам сравнение с две от държавите в ЕС – Германия и България. На 1000 мъже на възраст 40-44 години  в Германия днес имаме 474 деца от мъжки пол под 4 години. В България статистиките ни сочат 792 деца от мъжки пол под  4  години на 1000 мъже на възраст 40-44 години. Но тези стойности не са релевантни, тъй като в частност са от времето на комунистическия режим, а и демографският срив в България, характеризиращ новия член на ЕС, играе съществена роля  - и затова се налага да правим нови сравнения и свалим границата при мъжете. При което констатираме, че на 1000 души българи от възрастовата група мъже между 30-34 години съответстват едва 638 мъжки деца на възраст 0-4 години. За същите възрастови групи в една ислямска държава, например Йемен, отношението е 1000:5600.

Тези примери показват драстичните разлики в демографския потенциал, към него се прибавят веднага социалните, религиозни и цивилизационни особености и различия. В  обществата на т.нар. youth bulge страни на един баща се падат трима и повече синове. Още като деца те са в противоборство, поради социо-религиозни фактори и строгите йерархии, в които само един син може да заеме определена му позиция – йерархичните социални структури в исляма не допускат динамика.За оставащите на втори, трети, четвърти и т.н. план в тези йерархии млади непървородни синове става все по-трудно. До момента наблюдаваме явлението, че именно тези непървородни синове на ислямските общества в Азия и Африка се милитаризират и радикализират, като поемат шест пътя на развитие.

Първо, емигрират - поради амбицията да намерят своето ‘първо място’ в нова родина. Заради голямото им число и интензивността на миграцията, с които пренасят своята култура в новата среда, се говори за процес на ‘колонизация на новата среда без кръвопролитие’.

Ако не се справят в новата среда, тези млади мъже се радикализират бързо. Тук идва втората опция – те се изолират и криминализират. Интеграционни процеси в новата им родина са почти невъзможни, тъй като не биват допускани от тези групи - те третират средата, в която са мигранти, като напълно враждебна им. В Африка, например, управляващите елити са намерили жестоко средство за справяне с тези групи ислямски мигранти – дори при най-малки престъпления им се издава смъртна присъда. В отговор младите мъже избират третия път – милитаризират се и си поставят за цел вземането на властови позиции или преврат в новата среда. Този избор е преди всичко на онази част млади мъже, които са амбицирани да направят кариера в групата си или в армията й, когато има вече създадена такава.

Четвърто, тези млади мъже повеждат войни с техни конкуренти или с правителствени групи. Те са си поставили за цел революция, с чиято реализация считат, че биха променили своето статукво, биха се сдобили с власт,  за да контролират страната, в която са мигрирали. Тази ситуация се използва от водачи на паравоенни групи – те успяват да привлекат и индоктринират огромното количество мигриращи втори, трети, четвърти и т.н. непървородени синове на ислямските общества. Пета стъпка - организирани в паравоенни групи се опитват чрез масови убийства, геноцид и атентати да достигнат до позиции, които до момента са били заемани от други политически групи или от етнически и религиозни малцинства, които третират като свои конкуренти.

Шестата стъпка  е износът на война и терор – заразяването на околни региони с конфликти или прехвърлянето на военни операции в други страни. Този модел е развит до момента, но как ще се модифицира, ще зависи от редица фактори. По всяка вероятност, голямото число геноцидни жертви в предстоящите 15 години ще бъдат обаче именно негови. Хобс пише още през 1651 г. прозорливо в своя „Левиатан” (Европа има своите youth bulge общества в отделни епохи),  колко успешно именно войната се грижи за придаване  на смисъл на живот на огромното число млади непървородни синове на Стария континент –  било чрез злоупотребата с идеали или заради честта на геройската смърт – каузи и доктрини са оправдавали всяка смърт и всеки геноцид и в Европа само до преди десетилетия.

По какво се различават геноцидните убийства на комунистическите идеология и режими от други?

Някои комунистически режими, преди всичко в СССР, НРКитай и Камбоджа извършват геноциди в тесен смисъл - масови убийства на национални малцинствени групи или на цели народи, които в завзетите провинции и райони са представлявали мнозинство в сравнение със завоевателите. Граничащите на ФРГермания и Австрия комунистически държави също в тесен смисъл извършват геноциди - над немското население, останало в границите на тези страни - избиват се и се прогонват преди всичко немски цивилни граждани. Това е геноцид в тесен смисъл.

Но ако говорим за масовите политически убийства на комунизма – говорим за  най-мащабните форми на политициди, които изобщо познаваме. В засегнатите държави политицидите са на дневен ред до краха на системата на комунизма. Същото се отнася и за масовите убийства на различни социални групи по икономически и социални причини – тук са засегнати всички прослойки на гражданството и селячеството. Засегнати са средите на интелигенцията, собствениците, жертва е всъщност семейството на всеки гражданин и селянин – говорим отново за най-големите икономициди в човешката история изобщо.

Извършените религиоциди – масови убийства по религиозни причини също са с най-висок коефициент в режимите на комунизма, тъй като тези режими са с антитеистичен идеологически модус. Те нямат просто атеистична идеология - а антитеистична. Това означава, че самата идеология изисква на практика унищожението на религията, без значение вероизповеданията. Всички форми на религия попадат под репресиите и са обект на унищожение – унищожават се както институционализираните църкви, така и личното, и битово-религиозното кредо на всеки - на стареца и детето. Поради антитеизма на комунизма е възможно изобщо да се държи рекорд за най-голям религиоцид. Същото е и с антисобственическия модус на идеологията. Комунизмът изисква тотално обезсобственостяване на обществото – и на практика се реализира най-големият икономицид в човешката история.

Комунизмът на практика, в различните режими, няма как да не извърши най-големите масови убийства по религиозни, политически и икономически причини, тъй като това изисква идеологията му. Той изисква теоретично пълно премахване на собствеността,  елиминиране на гражданското общество, елиминиране на религията – това предполага веднага на практика най-мащабното изтребване на широки маси хора – защото всички граждани попадат в една или друга категория, определена за унищожение.

Разделение между теоретичен и практичен комунизъм не е възможно. Ако употребим свръхпонятието демоцид като общ знаменател на всички форми на масови убийства, то комунизмът се явява най-големата демоцидна идеологическа и практическа система. Това изисква идеологията му, това показват цифрите и категориите жертви и начините на извършване на масови убийства в практиките на всеки един комунистически режим.

Забравени ли са жертвите на комунистическите демоциди от международните човекоправни организации?

Не, те са известни. Но бяха умишлено пренебрегнати поради конюнктурни причини от западните държави и това е един от най-големите исторически грехове на западната цивилизация. При подписването на Конвенцията на ООН срещу геноцидните престъпления  през 1948 г. на западните държави (които осъждаха Холокоста с този документ и целяха превенция за себе си от повторението на немски или друг националсоциализъм) им бяха нужни гласовете на Сталин и на новите комунистически режими – те им трябваха за този документ. Поради това направиха компромиса да се откажат да назоват в документа на ООН и жертвите на демоцидните престъпления на комунизма. Това е тъжната историческа истина - при това и към датата тогава тези жертви превишаваха количествено всички други -  без всякакви цинични съпоставки, а чисто статистически сравнено. Така, следствие на този компромис, документът е приет без нито един глас „против” или „въздържал се”. Комунистическите режими се легитимираха по този начин, останаха на власт близо половин век, а до Резолюцията на ПАСЕ, с която се осъди комунизма и се признаха жертвите му, трябваше да минат шестдесет години.

Кое поддържа екстремният ислям днес?

Защо именно религията намира толкова удобно място  в най-големите движения, иницииращи масови убийства, така че тези да се разглеждат като религиозни движения? Защото множеството млади мъже от по-горе описаните youth bulge общества са възпитани в етоса на обществата си и знаят какво е ‘добро’ и ‘лошо’  в битов и универсален смисъл . Те знаят това и могат да легитимират морално масовото убийство или убийството изобщо като инструмент, с който водят войните си, само ако облекат низките си мотиви на убийци в дрехата на възвишени идеали, като това включва и позоваването на Всевишния. Те не искат да бъдат разглеждани като криминални лица или масови убийци, тъй като са наясно, че това е осъдително деяние. Затова си изграждат ореола на воини на честта и на каузата на една висшестояща сила.

От тази позиция именно обявяват за грешник и враг на каузата онези общества, които всъщност са само обекти на насилствено завоевание с цел печелене на власт. Масовият убиец мюсюлманин в радикалните движения е изправен пред необходимостта да легализира престъпленията си в момента на извършването им – в ерата на информационното общество бързо достига и се разпространява информацията за престъпленията им, в сравнение с други епохи. Затова престъпникът се нуждае от сигурни и бързи възможности да се представи като морален – ‘послушен инстурмент в ръцете на една висша идея, кауза или личност’. Само така може да разчита на успех и разбиране от ‘своите си’ при тези условия, иначе делото му би било много бързо инкриминирано и би се провалило.

Какво се случва в Дарфур – десетилетия геноцидът в Судан взима жертви, докато ООН е обърнала удобно гръб?

Судан експлодира само за 50 години от 10 на 40 милиона жители (1957-2007). България би имала при същата фертилизация не 7, а 30 милиона жители. В Судан имаме youth bulges във всички етноси и религии. Още през 1955 -1972 г. са елиминирани геноцидно над 600 000 души, предимно от африканските племена динка, нага и нуба в Судан, които са християни или анимисти. В Судан на 1000 мъже на възраст 40-44 години се падат 3300 мъжки деца на възраст 0-4 години. Ако вземем за пример класическите интервенционни сили САЩ и Великобритания, ще видим, че това отношение там е 1000:970 за САЩ и 1000:670 за Великобритания. Когато се питаме, защо Западът не се намесва, то трябва да си зададем въпроса: А колко често една нация трябва да праща своя единствен син (и дори своето единствено дете, имайки предвид демографските процеси) на сигурна смърт, за да се бие някъде далече и въздържи от извършване на геноцид  десет стоящи му насреща трети или четвърти синове на даден етнос? И тъй като това не е и възможно като дългосрочно състояние, а и западните цивилизации не могат да бъдат компенсатори на когото и да било, съществува негласното решение Западът да се намесва само там където има интерес, което е и негово право. И за Судан се предложи на африканскитре нации да дадат възможност на своите многобройни синове да спрат от извършването на геноцид многобройните синове на Судан - и да решават проблемите на континента си самостоятелно. Разбира се, до момента нямаме някакви големи резултати, но подобна стратегия не е лоша. Въпреки че крие опасности за глобален вътрешноконтинентален конфликт в Африка, тя дава възможност на държавите да добият идентичност и да се справят с континенталните си проблеми. Тя се грижи да не се прехвърля отговорността за вътрешноконтинентални конфликти върху трети страни. В началото на 2007 г. именно многобройните синове на Етиопия успяха ефикасно да помогнат в Сомалия да се противостои на ислямистките мародери и масови убийци. САЩ предложиха пари и логистика за акцията, но нищо повече - и това решение беше добро. Западът ще бъде пасивен, той е детерминиран от бързо остаряващи и демографски свиващи се общества - и се грижи (и трябва да се грижи) за собственото си оцеляване и своите интереси. Той ще интервенира само заради опазване или усилване на своите позиции където и когато счете за необходимо.

Ще има ли държава Косово или тематизирането на Косово днес означава нови конфликти в бъдеще в региона?

Като държава е родена вече демографски посредством youth bulge. През 1953 г. на 100 сърби в Югославия има 280 албанци. Днес на 100 сърби  в Косово има1200 албанци. Процесите в Европа не подминават и този етнос, разбира се – днес и един модерен албанец има само две деца. Но до 1990 г. албанското семейство в Югославия има средностатистически шест деца, докато сърбите винаги са имали константно число от две деца. Разбираемо е, че когато през 1990 г. в Косово на 100 сърби имаше 800 албанци, мюсюлманите се опитаха да реализират демографската си потентност в политическа власт. Демократично и закономерно развитие на един демографски процес. Сърбите, не на последно място под индоктринацията на великосръбския шовинизъм, се опитаха за пореден път да компенсират чрез геноцид онова, което са изгубили или пропуснали. Със своите 10484 бомбени нападения НАТО успя да победи на 10 юни 1999 г. сръбския режим на Милошевич. След това се разбра, че не е могла да се предотврати смъртта на над  2000 албански бойци и цивилни граждани. Това число обаче е петдесет пъти по-ниско от „данните” за 100 000 албански жертви на режима, които политици на НАТО представяха пред световната общественост като аргумент за началото на офанзивата си. На 3 юли 2001 г. пред  Международния трибунал в Хага заловеният Милошевич бе изправен на съд за геноцида в бивша Югославия. НАТО не разбираше защо албанските й протежета не са доволни въпреки това развитие, очевидно напрежението не спираше и този път Милошевич го нямаше. На 17 и 18 март 2004 г. буквално пред очите на 25 000 войници на международните миротворителни сили в Косово албанците извършиха погроми над останали в региона малцинство сърби. Едностранчивото проалбанско отношение на западните представители навреди много на процесите в района и ги усложни драматично.19  жертви, над 900 тежко ранени сръбски граждани, защитавали имуществото си, изгорени напълно 550 сръбски къщи и 29 църкви и манастири – това е резултатът от погрома, пред който представителите на реда на западните сили стояха пасивно и не спряха никого. В отговор на ескалацията сърбите отговориха с  палене на огън в две джамии. И последва масовото им напускане на Косово. Преди всичко немските войници, който бяха в региона, се провалиха в ролята им на омиротворители спрямо бившите си албански съюзници. Според  докладите на Human Rights Watch в контролирания от немските части район са унищожени почти всички значими сръбско-православни паметници. Предвид трудността на дебата за Косово днес съществува дори идея, на последните останали там сърби да се отреже териториално кантон, в който да се спасят и последните културни паметници на етноса им, като кантонът се свързва със специална директна връзка със Сърбия при евентуалното отделяне на Косово. Това би било колкото възможно, толкова трудно решение, тъй като изисква съгласието и на двата етноса, както и процеси на преселване, комепенсация на имуществото. Но решение ще е необходимо – скоро ще бъде достигнат моментът, в който то ще е неизбежно.

Защо забравяме за личности като Раул Валенберг, Димитър Пешев, Рафаел Лемкин?

Паметта за тях дори сред образовани хора е много къса и това е тъжно. В преподавателската ми практика в западноевроепейските университети се сблъсквах с едно явление, което се задълбочи – почти всички важни фигури, играли роля за дефинирането и отстояването на човешките права и свободи, да не говорим за техните трудове,  са непознати на студентите. Тук става дума за личности, допринесли за развитието и формулирането на човешките права и свободи в демократичната мисъл и институции през последните 500 години. В училищата няма развити модели за различните възрастови групи, които да тематизират подходящо тези комплексни теми.

Разбира се, когато тематизираме в университетите или при публичен дебат, това възбужда интереса и води до повече информация за личностите и приноса им, несъмнено. Но на практика става така, че на студентските скамейки идват младежи, които на двадесет - тридесет години за първи път научават основни факти за историята на човешките права и свободи, за историята на геноцида и за забраната на геноцидни убийства.  От старозаветните начала в  3. Мойсей 18:18-33 , през  доминиканския монах Антонио Монтесино, който на 21 декември 1511 г. заедно с Диего Колон, сина на Колумб, формулира от името на дванадесет потомствени испански преселници акта за пощада и защита на човешките права на всеки индианец  в колониите на Испания: „Нямат ли всички те надарени с разум от Бога души? И нямате ли всички вие задължението да ги обичате като себе си?”, до ашкенази евреина  Рафаел Лемкин, формулирал закона срещу геноцидните престъпления, и сефарадския евреин Рене Касин, от когото е декларацията на човешките права и свободи. Въпросът е, кога и къде да научат онези, които не сядат на университетската скамейка.

Нуждаем ли се от обществена памет и широка обществена дискусия за миналото и историята ни като превантивни инструменти срещу бъдещи геноциди? Трябва ли да говорим за Гулаг и за Аушвиц?

Нуждаем се и на Запад, и на Изток от подобен дебат, несъмнено трябва да говорим както за Аушвиц, така и за Гулаг. Обществената памет е изключителна сила – тя съхранява и предава на поколенията разнообразието  от информации и интерпретации за миналото им. Обществената памет е обаче условно и динамично понятие –  публичното мнение за даден процес и събитие и споменът за тях се развиват. Както общественото мнение, така и обществената памет са изложени на различни влияния отстрана на множество фактори и тенденции, които от своя страна имат своите динамики.

Тук не говорим само за политическото, социалното или партийното влияние върху нагласите на обществото при рефлексия на миналото. Говорим и за модите - в теоретични модели и интерпретации - на самата историческа наука.  Историческият релативизъм, например, е много силна и пагубна тенденция. Тя е удобна както за крайно леви, така и за крайно десни, но и за радикалния ислям. Конфронтирани сме понастоящем с изобилие „прогресивни” трудове на релативизма, с които се отричат къде повече, къде по-малко под камуфлаж, но винаги псевдоакадемично геноцидите на  Холокост,  на комунизма и Гулаг, над арменците и дори турското робство и геноцидите му на Балканите.

Има редица причини (и възможности) да  се филтрират, ограничават, релативират и изопачават информации за исторически събития . Затова от голямо значение е откритият и многопластов публичен и научен дебат – в него историческата истина заема мястото си и има възможност да го защити от посегателства. Припомнянето само по себе си на историята, без релация с настоящето, е безсмислено. Безсмислено е и ако общественият дебат за геноцидните престъпления и престъпните режими не се съпровожда от множеството лични истории на жертвите и историите на онези колкото обикновени, толкова и изключителни личности, които при еднакви за всички битови и политически обстоятелства са правили разликата. И се противопоставят дори с риск за живота си на геноцидните престъпници и идеологиите им. Всъщност, тези личности именно формират нормите и фокуса, през които по-късно ние гледаме назад към историята, която е била тяхно настояще.

* Youth bulge – експлозивен, свръхпропорционален прираст на мъжко младежко население в дадена държава или етническа общност. Води до социокултурни кризи, готовност за милитаризиране и терор, глобални междукултурни и междуцивилизационни конфликти според изследователите Гари Фулър, Гунар Хайнзон, Самюъл Хънтингтън и Джак Голдстон.

Интервю: Весела Илиева

Най-важното за оцеляване от ККП-вируса (Ухан)

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!