Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Стенания от мрака
От книгата "Горчиви истини" - Свидетелства за комунистическите penpecuu
на Център за подпомагане на хора, преживели изтезание - АСЕТ
Из спомените на Куни Генчев Кунев от лагера на остров Персин на Дунава при с. Белене, околия Свищовска
Роден е на 25.10.1921 год. в с. Събраново, околия Новозагорска, в заможно земеделско семейство. Баща му, Генчо Кунев, и чичо му, Нейко Кунев, са от основателите на БЗНС в селото още преди 1920 год.
Куни основава БМЗС още след 9.9.1944 год. и е избран за негов председател до обявяването му от комунистите за забранен. След 10.11.1989 год., когато се реабилитира БЗНС „Никола Петков“, той отново полага усилия и възстановява БМЗС „Никола Петков“ в селото. Завършва 8-ми клас и остава на село в семейството си, което работи земеделие с модерна за времето си техника. Става тракторист още преди 9.9.1944 год. Като земсист взема участие в събрания и конференции. Категорично се обявява против ТКЗС, при образуването на което им вземат 504 декара нива, 34 декара гора, трактор, тракторни плугове, вършачка, тракторна жетварка, сноповръзвачка, обикновена волска жетварка, сеялка, ракиен казан и кабриолет. Вземат на семейството и наличните пари от къщи и влоговете от банката в Нова Загора. И от първо място в селото нареждат семейството на последно. Предлагат му да стане тракторист в ТКЗС. Той категорично отказва. Комунистите започват да му кроят някакво обвинение, за да го отстранят от селото. Пращат му провокатор и го арестуват. След 43 денонощия разпити в Държавна сигурност в Стара Загора го изпращат по несъществуващи обвинения в лагера на остров Персин при село Белене, където прекарва 3 години и 6 месеца без съд и присъда. След освобождаването му от лагера работи по различни предприятия и обекти. Сега членува в БЗНС „Никола Петков“, в Клуба на репресираните в България, редовен абонат е на съюзния вестник „Земеделско знаме“. Желае да види всички истински земеделци обединени в БЗНС, който даде най-много жертви, лагеристи, затворници и принудени да емигрират, за да спасят живота си през 45-годишното управление на тоталитарната власт в България. Преди 9.9.44 год. подпомага партизанското движение с пари и дава около 16000 лева тогавашен курс на лева за закупуване на лекарства, обуща, храни и други за партизаните.
Когато реших да напиша тази книга, аз доста се колебах дали да започна сега, след 40 години. Аз много съжалявам защо не направих това, когато си излязох от лагера. Тогава спомените в паметта ми бяха по-пресни и повече. Сега някои неща не мога да си припомня много добре, но което е останало в паметта ми - него искам да напиша. Аз не съм писател или човек с голямо образование, за да напиша увлекателна книга. Аз съм човек от село и искам с думи прости да разкажа това, което сега си спомням...
... И един ден на нашия вратник ме повика Георги Динев Йовчев, по прякор „Тигана“ от Нова Загора. Познавахме се с него малко. Запита ме за Господин Митев Динев (Гунчо). Каза ми, че е ходил у тях да го търси, но не го е намерил. Аз го попитах защо го търси, a той сякаш това е чакал да го запитам, извади един ръждив пищов и каза, че Гунчо го е искал и той му го носел да му го даде, но не го е намерил у тях. Започна да ме кандърдисва да ми го остави да му го дам. Аз твърдо му отказах. Но той като да си тръгва го мушна в джоба на палтото ми и почти избяга - искаше да го дам на Гунча. Аз го хвърлих напреде му, но той го прекрачи и пищовът остана на улицата. Аз помислих, помислих и си рекох, че ще го намерят пред нашия вратник и ще стане лошо. Той замина и аз го прибрах. Разбрах, че това е номер. Още вечерта намерих Гунча и му го дадох като му казах, че това е номер и ще бъдем арестувани. Минаха се няколко дни и научихме, че Къни Петков Чамов и Минчо Георгиев Нейков са арестувани. И на другата седмица, на 21.11.1949 год., арестуваха мен и Гунча.
Закараха ни в МВР Нова Загора и с вечерния влак ни закараха в Държавна сигурност в Стара Загора. Разделиха ни в различни килии и след около един час ме изведоха горе в следствената стая и започнаха да ме питат най-напред бил ли съм в село Бенковски в Къни Петков Чамов на събора. Аз не съм бил там, не познавам и Минчо Георгиев Нейков от Стара Загора. И както им беше адета в Държавна сигурност почнаха веднага „разтривките“ (побой) от ляво, от дясно, от горе до долу и от всякъде и „Казвай каквото те питаме“. Питат ме за работи, за които нито съм чувал, нито зная нещо и заканите бяха: „В ръцете си ни, каквото и да правиш, ще увиснеш на въжето.“ Събора в Бенковски и гостите у Къни Петков Чамов ги окачествиха като организиране на нелегална група за водене на въоръжена борба срещу властта. Питат ме на кое разузнаване съм агент. Питат ме с долари ли ми плащат или с английски лири. „Разтриваха“ ме и като се увериха, че за такива работи въобще не съм чувал и нищо не зная, започнаха да ме питат за работи, които сме говорили с Гунча. Аз вече разбрах, че Гунчо разправял това, за което ме питат. В килията бяхме с един човек от гр. Кърджали, казваше се Марин Адамов, на когото съм много благодарен. Като ме върнат от в килията бай Марин ми помагаше да облека палтото си, защото „разтривките“ ставаха при съблечено палто, а времето беше ноември декември. Сняг и мраз колкото щеш, а „разтривките“ бяха по цялото тяло. Навсякъде ме болеше, навсякъде бях посинял.
От 7 март до 17 ноември 1944 год. бях запас в казармата. Като дойде 9 септември 1944 год. в казармата стана голяма бъркотия. Всеки граби каквото намери и каквото му не трябва. Аз си взех около 30 патрона с книжни куршуми и десетина бойни, защото три години преди това си извадих ловджийски билет, а баща ми не даваше да правя ловджалък и пушка. Развалях патроните, вадех барута от тях и ходех нявга при някой стар ловец за патици. Веднъж Гунчо ме завари като развалях патрон. Той казал за това и една вечер като ме притиснаха: „Казвай колко патрони има у вас!“ Разбрах, че вече нямаше защо да крия. Следовател ни беше Стефан Василев Локов от Стара Загора. Отиват с кола в село у дома на обиск и вземат патроните. Така вече имат за доказателство, че съм събирал оръжие за въоръжена борба срещу властта. Казвам им каква е истината, но никой не иска да ме чуе.
Тия разпити продължиха 43 дни и нощи. Един ден докараха един гръцки партизанин, който имаше може би хиляди въшки. Напълни и нас с въшки, на всичко отгоре и това зло. Тогава бяхме в една килия с инженер Савов от Харманли и Янко Димов от село Брод, Първомайско. Савов имаше скрити клечки кибрит и драскало в ръба на палтото си. Като ни донесат нявга за ядене нещо, загънато в книга, ние от книгата си правехме факли и ги палехме, та си пърлехме косматите части по тялото да горим въшки и гниди.
В Държавна сигурност имаше 6 килии. В тях, доколкото можехме да се разбираме помежду килиите, бяхме следните лица: аз, Марин Адамов от Кърджали, инженер Савов от Харманли, Янко Димов от село Брод - Първомайско, Гочо Димов от село Бял извор - Старозагорско, Осман Турчето от село Александрово - Ка-занлъшко (бяха го изкарали на двора да пренася дърва и избяга), Сали Ямурлиев от Кърджалийско, Георги Иванов от село Свирково - Харманлийско, Минчо Георгиев Нейков от Стара Загора, Къни Петков Чамов от село Бенковски - Старозагорско, гръцки партизанин и Илю Панев от село Длъгнево - Чирпанско, или беше Кою Гьонев Коев от село Винарово - Чирпанско. Той не ни каза името си - страхуваше се да не би да има хора от властта и нарочно да го питаме, защото и такива хора вкарваха между арестуваните: да разпитват и чуят нещо. Предполагаемият Илю (или Кою) беше в първа килия, а аз във втора. Помежду двете килии имаше малка дъсчена врата, закована с пирони да не се отваря, но през нея се чуваше. Предполагаемият Илю или Кою имаше занитена верига (пранга) на крака. Когато го изкарваха на разпит и го връщаха, тя силно се чуваше да трака по стълбите. Той беше „диверсант“, както наричаха тогава имигрантите. Казваше, че цялата му глава е кървава, че целият е смазан от бой и няма вече живот за него. След няколко дни тракането на веригата престана да се чува по стълбите и в килията, вече там нямаше никой. След години на-учих и за двамата, че са убити.
Няколко дни преди Нова година, 1949 срещу 1950 г., ни преместиха от ДС и ни закараха във втори участък. Там преди 9.09.1944 год. е имало конен участък и е било конюшня за коне. Отдолу беше цимент, а вратите - повдигнати 20 сантиметра от цимента. Милиционерът, който беше на пост, не ми даваше да ставам. Караше ме да лежа на цимента. Аз бях сам в предпоследната килия. В последната от време на време се чуваше да мърда човек, но аз не можех да разбера кой е вътре. В тази килия не чувах да се отваря вратата и да се говори с човека. Една вечер, може да беше около 21 или 22 часа, се чуха стъпки по коридора, дойдоха до тази последна килия и вратата се отвори. По стъпките разбрах, че не е сам човек. Чух единият да казва на другия „Дръж тука“, но с преправен глас, за да не се познае по гласа кой е. От време на време казваха „Не мърдай“. Аз не можех да съсредоточа слуха си, за да чуя още нещо. Лежах на цимента и подскачах от студ и треперене, не можех да се успокоя и да слушам.
Тогава на мен от село ми бяха донесли в едно алуминиево войнишко канче зелева манджа и милиционерът го беше поставил на прозорчето отсреща на коридора. Беше много студено и манджата беше замръзнала на лед. Две седмици всяка сутрин като ни извеждат до тоалетната и да се измием, милиционерът го вземе от прозореца, подаде ми го и каже на подигравка: „На, яж.“ A to от леда нищо не може да се откъсне. След това дойде да го вземе и ми каже подигравателно „Стига яде! Да остане и за утре!“ Та тия двама джелати взели капачката от моето канче, напълнили я съвсем догоре с кръв и пак я сложили на канчето отгоре. После забравили да измият капачката и кръвта замръзнала. Сутринта милиционерът ми подаде канчето по същия начин, но и той не знаел, че капачката е пълна с кръв. Аз я видях, а той веднага грабна канчето и ме накара да легна на пода; после взели капачката и измили кръвта. А аз разбрах защо не са ми давали да ставам, а да лежа на пода - да не разбера какъв човек има в онази килия. Предполагам, че на този мъченик са му извадили кръв със спринцовка или са му рязали вените и са го умъртвили през онази вечер. Не чух нито да изохка, нито нещо да каже, бил е изтощен докрай и премръзнал от студ. Само чувах от време на време тежко да се въздиша, но предполагам, че е бил в полусъзнание от измръзването и студа. Само предполагам, че този човек е единият от двамата, Илю или Кою, защото по това време се чуваше, че и двамата са предадени и заловени. И двамата бяха емигранти. След това кога са го изхвърлили от килията - не можах да разбера. И накъде изхвърлен - само джелатите знаят. За близо двете седмици, които престоях във втори участък, можах да науча името само на един старши милиционер, който се казваше Нейко и беше някъде от средногорските села около с. Казанка, Старозагорско или близко наоколо. Той сигурно знае кой е бил човекът в последната килия и кои са били джелатите, които го унищожиха.
Имаше голяма виелица и вятърът навяваше снега под външните врати, защото и те бяха повдигнати около 20 сантиметра от цимента. И през коридора, които беше широк 150 сантиметра, и под вратите на килиите, и около нас. Дръпна палтото на главата си, защото снегът влиза около врата ми, оголи се кръстът ми. Дръпна да затопля кръста си, открия главата си. И така денонощно. Извъртам се ту на едната страна, ту на другата, а въшките страшно хапят. Гърдите и коремът ми бяха надрани на рани от чесане. Слушам стъпките на милиционера, който се движи по цимента около килиите, като подмине моята килия аз ставам и отивам до вратата - на шпионката на светло да бия въшки. Като почне да се връща, аз пак бързо лягам на цимента. Като дръпна пуловера, те излизат през плетката. Веднъж не усетих стъпките на милиционера. Той ме видя и ме попита защо съм прав, а аз казвам, че имаме много въшки и ги бия. Той почна да пита и по другите килии. Всички казаха, че сме пълни с въшки. Той докладва на следователите и на другия ден донесоха някаква течност в една дамаджана. Накараха ни да скъсаме от хастара на дрехите си по едно парцалче, а той подаваше дамаджаната от килия в килия. Мокрим парцалчето и се мажем целите и дето се казва до днес въшка вече да не видя.
След 10.11.1989 год. като се отрече тоталитарният режим и се реабилитира БЗНС „Ншдала Петков“, на 3.02.1990 год. се свика конференция на съюза в операта в София. Там се видяхме с инженер Савов и между многото спомени беше и споменът за въшките -как се пърлехме като животни.
Вечерта срещу Нова година, 1949 срещу 1950 год., ни вдигнаха от втори участък и ни закараха в етапното комендантство в Стара Загора. Някъде към полунощ ни натовариха на някакъв влак мен, Минчо Георгиев Нейков, Къни Петков Чамов, Господин Митев (Гунчо), инженер Савов, Янко Димов и едно момиче от Чирпан или от тамошните села. Казваше се Монка. Нас ни свалиха на гара Горна Оряховица в комендантството, а Монка продължи за женския лагер в Босна - Добруджа. През нощта, когато тази Монка била сама в женската килия в етапното в Стара Загора, имало един милиционер от село Цар Аспарухово, Старозагорско, Юрдан Зафиров, искал да я изнасили, но тази Монка се била с него и не се предала. Тогава той взема метлата, хваща я за долния край и с дръжката й удря 25 метли по главата. Когато пътувахме от Стара Загора за Горна Оряховица заедно в едно купе във влака тя ни показваше бучките по главата си, където я е удрял с дръжката на метлата Зафиров. Това го знаят Минчо Георгиев Нейков, Къни Петков Чамов, инженер Савов, Янко Димов, с които пътувахме заедно. Като дойде влакът от Варна за София ни натовариха на него и ни стовариха на гара Левски. От там на друг влак до Свищов. И пак ни вкараха в някакъв участък. Там беше мръсотия до безобразие. В мазето, в единия ъгъл на килията изкопан трап и в него се ходи по малка и по голяма нужда. Всеки, който е минал от там, знае това. Пълен с изпражнения. Вечерта спахме там.
На другия ден ни натовариха на влака, който ходеше Левски-Свищов-Белене. Там ни закараха до щаба на брега. Взеха ни цивилните дрехи и ни дадоха да облечем износени и скъсани дрехи от различни родове войска. Записаха ни въдворени в ТВО на 3.01.1950 год. на остров Персин, село Белене. A по мръкване ни забраха милиционери и пеша 12 км - та до втори обект. Няма никакви пътища, кал колкото щеш. Ние, отслабнали на вейки, изтощени, гладни, биха ни колкото си искаха, стигнахме вир вода. Там ни разпределиха по различни бригади и бараки. Бараките - изплетени от лагеристите от върбови пръти и измазани със кал. Калта без слама и песъклива се е напукала по стените и са се изкъртили едни големи дупки, вятърът навява сняг през тях. Като легнем покрити с треволяк и царевична шума и като вали или като се топи снегът, вътре навсякъде тече, не само да капе. Нито на една барака нямаше прозорче. А ние като нови, старите лагеристи ни сложиха да спим до стените. Студ, колкото щеш. Спяхме облечени както ходехме с шинелите и с по едно износено войнишко одеало. Много от хората, които заварихме там, си бяха изрязали одеалата да си кърпят гащите и куртките, та одеалата бяха останали на половина. Само за в случай на издаване - да има какво да се издаде. След известно време и ние започнахме да режем нашите одеала и да се кърпим. Имаше хора бяха изрязали и шинелите за кръпки и ги бяха направили като полушуби. Там ние с Гунча бяхме в 31-во отделение. Доколкото сега мога да си спомня бяхме следните лица: Димитър Иванов от София, беше ни отдельонен, Андрей Велев Иванов от Габрово, дядо Петко Папазов от Габрово - шивач (получи писмо от домашните си, че момчето му, ученик, го арестували и били и че е много зле, а след двадесетина дена получи друго писмо, в което му пишеха, че е починало), Христофор Стоманяков от Габрово, дядо Петър Банов от Свиленградско, Минко Райковски от Троян, Мънко Колев Бакърджиев от Троянско - уби го началника на лагера майор Стефан Рашков Китов от село Кътина, Софийско, Иван Самсонов от Стара Загора, Таню Славов Танев от село Драгановец, Търговишко, Асен Николов Вълчев от Добруджа, Коста Костов Людцканов от село Било, Балчишко, Петко Ценов от село Игнатица, Врачанско, живее в София, Крумчо от Кюстендил, живее в София, сервитьор в английското посолство, Димитър Яки-мов от Габрово, Димитър Стоименов Грънчаров от село Осиково, Неврокопско, Иван Пъндиев от село Враня, Санданско, Иван Паланков от Банско, Николай Кръвченко от Бургас и Сизякин, белогвардейци руснаци. После ни разместваха в други бригади и с много други хора. Ние всички не можехме да се познаваме, местеха ни по различни обекти.
Когато ни закараха на острова времето стана много студено и Дунава замръзна повече от два метра дебел лед. Каруците и волските коли, които бяха по снабдяването, започнаха да преминават по леда, а през февруари се затопли времето и ледът започна да се топи. От запад към Никопол ледът по Дунава започна да се пука и водите носеха големи блокове лед около 1000 квадратни метра и повече. Там, където се разклоняваше Дунава, се натрупаха големи количества ледени блокове. Откъм Никопол започнаха да бият ледовете с артилерия и да ги бомбардират със самолет и на 16.02.1950 год. от северозапад на острова започна да нахлува вода, а островът да се наводнява. Към обяд милицията даде нареждане всички от втори обект да вземем багажа си, бързо да се строим и да бягаме към първи обект. Почнаха да ни гонят и бият да бягаме по-бързо. Имаше един старши милиционер - рус, висок, доколкото си спомням беше от село Винарово, Чирпанско, който се прояви като добър бияч. Между II и I обект имаше едно ниско място, на което имаше дървен мост. Водата беше придошла там и преливаше от двете страни на моста до десетина метра. Ние, по-младите, бързо се събухме боси и със запретнати крачоли прегазихме ледената вода. На някои хора краката се бяха порязали от леда, а старците не можеха бързо да се събуят. Милиционерът с прът бие и ги прекара като овце да прегазят водата обути. А когато милиционерът да преминава, нагази малко по-встрани от моста; а там имало трап, където са копали пръст за подсипване на дърветата отгоре на моста. Този трап не се виждаше от водата и той падна в него. Скри се целият под водата, но бързо се изправи и излезе. Докато траеше гоненето по брега до Белене, този милиционер стоя мокър от ледената вода. Видях като я изливаше от ботушите си, но никой не го чу да се обади докато ставаше прехвърлянето с каяци и понтони между големите ледени блокове на отсрещния бряг към селото.
След като бяхме прехвърлени на отсрещния бряг ни закараха на около 3-4 км на запад от Белене в някакви празни бараки, изоставени може би от бригадири. Там работехме на една голяма дига. Там имахме един колега лагерист от село Черногорово, Пазарджишко. Казваше се бай Атанас Тилев. Бил е кръчмар. Един ден работехме на дигата. Едни носеха с тарги пръст, други разриваха пръстта на дигата. Няколко стотин човека бяхме там. Там беше и друг един колега лагерист, казваше се Иван Влайков, бивш полковник. Какво нещо се спречкаха двамата не зная, но бай Атанас като вдигна лопатата и замахна да го удари. Бай Слави поп Игнатов беше близо до тях, препречи и задържа лопатата на бай Атанас и той не можа да го удари. Иван Влайков избяга, а бай Атанас се беше силно нервирал. Като се поуспокои, ние го питахме защо е искал да го удари и той ни разправи следния случай: „Едно време хората бяха вярващи. Пролетно време определяха някой ден, събираха се на махали по няколко домакинства заедно и си купуваха агнета да ги колят курбан, а попът чете молитва. И правеха молебен да има дъжд през лятото и да е плодородна годината. Не мога добре да си спомня коя е била годината, 1923 или 1925, пак решават да закупят агнета и ги колят на определеното място край селото. Направили 24 казана курбан и ги сложили да ги варят. Но някой от селото съобщава в Пазарджик на властта, че земеделци и комунисти са се събрали заедно, колят курбан и празнуват нещо. Тогава от Пазарджик изпращат един ескадрон кавалерия (по онова време в Пазарджик е имало кавалерийски полк). Иван Влайков бил капитан и дошъл с неговия ескадрон. Отиват право при хората, които варят курбана. Влайков командва на войниците да извадят сабите и заповядва на един подофицер да слезе от коня и разсипе всичките 24 казана курбан. Казва на хората, че ако се противят, всички ще бъдат посечени от войниците. Подофицерът тръгва от казан на казан, рита с крак и ги разсипва. Влайков казва на хората да си вземат празните казани, подкарва ги напреде и ги закарва в селото да си отиват. Чак след това войската си заминава за Пазарджик. Тогава хората се връщат, събират месото и го разделят да си го доваряват у дома.“ Тогава много от нашите лагеристи, като разбраха защо бай Атанас е искал да удари Иван Влайков, казваха на бай Слави поп Игнатов: „Да не беше спирал бай Атанас да увърти няколко лопати на Иван Влайков като е бил такъв командир.“ Но бай Слави казваше, че не е знаел за този случай.
Нормата беше да се изкопае от 3 до 6 кубика пръст и да се занесе на 35-40 метра с тарги. Имаше и колички. Когато таргите и количките не достигаха за всички да носят пръст, ние събличахме шинелите или куртките си и носехме с тях. Защото който не можеше да си изкара нормата, вечерта се лишаваше от хляб и чорба.
Работехме по три човека на групи. Един копае и товари, двамата носят. Подменят се на пет пренесени тарги - единият от носачите влиза да копае, а който е копал - излиза да носи. И така се подменяхме докато изкараме нормата - 18 кубика за трима. Един ден към края на февруари 1950 год., само два месеца откакто бяхме въдворени, извикаха Гунча и го освободиха. Там работехме до есента, а после пак ни върнаха на острова, ходехме да изкореняваме върби, да сечем и да острим колове за доматите в зеленчуковата градина през лятото. От северната страна на острова имаше още два острова, които се казваха Малка бързина и Голяма бързина. Там пращаха лагеристи да секат дървен материал. Един ден като да преминават пак отсреща 4 човека, лодката се пробила, защото беше много стара и те се удавиха. Никой не ги потърси повече. И аз съм преминавал с тази стара лодка и все е било на страх. Освободихме много декари земя от върби и дънери, после изораха местата и ги направиха ниви. Сееше се коноп, царевица, ечемик, овес, слънчоглед и други култури. Едно лято имаше засят един блок с дини. Там имаше един лагерист, пазач на дините, казваше се Колю Митев Василев от село Чокоба, околия Сливенска. Да беше куче нямаше да ни лае толкова, колкото беше лош той.
Ще разкажа един случай, който ще помня винаги. Отивахме един ден около 30 човека на работа в зеленчуковата градина. Минавахме край блока с дините. Там товареха ремаркето с дини, което беше почти натоварено. Като подминахме около 300 метра, ремаркето ни настигна с двама милиционери отгоре на дините. Имахме един колега лагерист, дребничък човек казваше се дядо Колю, доколкото си спомням беше от село Градище, Свиленградско, занимавал се е с овчарлък на село. Като ни подминаваше ремаркето, той се затича след него и взема една голяма диня зад гърбовете на милиционерите. Всички помислихме, че те ще го видят и куршумът му не мърда. Но не го видяха! Ремаркето като подмина доста, дядо Колю каза: „Колеги, сега ми е стигнало ръка да ви почерпя с диня. Спрете се да я срежем.“ Раздаде на всички по парче и ние ги изядохме с корите. Всички го благославяхме да си отиде жив и здрав.
Имаше една бригада сръбчета, около 40-50 човека. Чувал съм, че искали да избягат от Сърбия за Турция, но не искали да минат през Гърция, защото гърците ги връщали обратно за Сърбия. Те предпочели да минат през България нелегално, да заобиколят Гърция и така в Турция. Но в България още по-зле, заловили ги по границата и от там - в лагера в Белене. Един ден на портала на втори обект милиционерите яли диня и хвърлили корите. Едно от сръбчетата излязло отвън до портала да вземе корите да ги изяде. Милиционерът го връща, a to се моли да вземе корите да ги изяде. Взема няколко кори, но часовият извиква други милиционери и го закарват в тяхното помещение. Като си излезна го видяхме да изхвърля корите зад помещението на милиционерите - не му дадоха да ги изяде.
Сръбчетата не можеха да получават колети; много гладни бяха и те. Имаше един, казваше се Нинат. Работеше във фурната, само той имаше по-добър късмет. Друг сърбин, казваше се Гьоше, ходеше да проси от тия, които получаваха колети. Някои домашни като пращат колет не се съобразяват да не слагат в него варено пиле, защото колетите се бавят по две седмици най-малко, та пилето се е вмирисало и е развалило целия колет. Този, на когото е колетът, го изхвърля, а Гьоше се чувства щастлив да го вземе и почва го яде. Някои си правеха шега и го питаха: „Гьоше, днес колко колета получи?“ А той, устата му пълна, и само с пръсти показва един, два или повече.
Имаше и една бригада, около 30 момчета, от Гърция. Доколкото ги разбрах, те са били все войничета. С взводния им командир, също младо момче, се запознахме по следния начин. Аз бях получил колет и го нареждах в куфара си. Командирът им така жално ме гледаше, че му дадох едно парче сухар и едно парче сланина. Той ги взе и сълзите му почнаха така силно да текат, че не можа да ми каже даже „благодаря", но аз го разбрах. Казваше се Христакис Котридис. Баща му е бил генерал Котридис, командир на Солунския гарнизон. Той знаеше добре да говори български. Ние с него после станахме добри приятели. Разправяше ми как са ги пленили и са ги прекарали в България. Когато са се водили боевете в Гърция на планините Вичи и Грамос от гръцките партизани с генерал Маркос и гръцката армия, те са били там. Гръцкото правителство изпраща един самолет над тези планини да пусне афиши и да предупреди партизанските командири да освободят старите хора, жените и децата, които били насила изкарани от селата и закарани в балкана, а партизаните говорели, че народът е с тях. Като не ги освободили до определеното време, правителствените войски настъпват от всички страни и партизаните започват да прехвърлят старци, жени и деца в България. Тогава изпратили Христакис Котридис и неговия взвод с един камион да им преградят пътя към България. На един завой 5-6 човека от партизаните с картечница спират камиона, а те вътре не могат да се разгънат за бой. Накарват ги да си пуснат оръжието от камиона на земята, да слязат и да бутнат камиона в пропастта. След това ги докарват в България. След мъчителни разпити ги изпращат в Белене на острова. Една есен ни готвеха червен пипер от сорта „гороглед", който е за сушене и се меле за запръжка. Той е с много твърда корица. Някои от нашите колеги като го яде и плюе твърдата корица на пипера, a гърчетата се блъскат по няколко момчета като пилета кой да вземе корицата от земята, за да я изяде. Така гладни бяха и те.
Ще ви кажа и друг случай на глад. Имахме един колега Димитър Петков Донов от село Грамада, околия Кулска, заедно с баща си, дядо Петко Донов. Те двамата в лагера, а семейството (жена му с двете малки деца и свекървата) изселено в село Воденичене, околия Ямболска. Колети Димитър не можеше да получава в никакъв случай и ловеше само водни змии и тях печеше и ядеше.На острова имаше много водни змии.
Друг случай, на който аз не съм очевидец, но колегите разправяха, за три циганчета лагеристи. Когато Велико Милиционера убива една лисица и я одират наши лагеристи, той взема кожата, а те вземат лисицата, изпичат и я изяждат. Лисица като се одере и муха не каца на нея, месото й така изсъхва и почернява, а хората от глад и лисица ядоха. Друг случай: пак Велико хваща една дива котка с капан. Диви котки имаше много на острова. Нашите лагеристи му я одират, той взема кожата, а котката лагеристите дават скришно в кухнята да я опекат готвачите. Тогава една група наши лагеристи я изяждат заедно с готвачите. Зная от тая група ядоха бай Кочо Бонев, Кирил Йосифов Попов, Иван Костов Стрехинов-Майора и други. Ще разкажа още един случай на голям глад. На някой може да се струва, че не е вярно, но аз и много мои колеги сме свидетели очевидци. Имаше един турчин от Провадийско, казваше се бай Осман, около шестдесет годишен. Хранеха с ечемик конете, които теглеха каруцата за снабдяването, а той не можеше да се смели всичкият в стомасите им, така че те го изхождаха на цели зърна. Бай Осман събираше изпражненията на конете, изми-ваше ги с обилна вода и събираше ечемика. След това го вареше и го ядеше. Този бай Осман беше много лошо орисан човек. Закарват ги една група на брега срещу щаба до Белене да товарят дървения материал, който сечахме на острова, за да го изпратят по Дунава в Добруджа за тамошните лагери. Бай Осман пада отзад на понтона в Дунава, но един от лагеристите, казваше се Карабалиев от село Любеново, околия Старозагорска, бързо се съобразява и скача в предната част на понтона. Водата докарва бай Осман, той го хваща за гърба на дрехата и го спасява. После рано през пролетта, не помня кой месец беше, спяхме на първи обект в една барака. Бай Осман спеше на горния нар в ъгъла. До него спеше едно момче със силно разстроени от Държавна сигурност нерви и какво го е доядяло на бай Осман, не можахме да разберем. През нощта бай Осман слиза от нара и излиза отвън по малка нужда. Като се връща, това момче слезнало до печката, взело едно дърво, удря го в главата и той пада до печката. Разбудихме се всички в бараката, завикахме на часовия милиционер да дойде лекарчето (и той беше лагерист, казваше се Колю, някъде беше от Ломските села). Дойде, но няма никакви лекарства, а ударът е бил много силен и му е спукал черепа. На сутринта го натовариха на ремаркето, за да го закарат в болницата в Свищов, но той още до брега починал. Тогава всички си викахме, че когато на човек му е писано да не се завърне у дома, може много да пати, но каквото е писано това ще стане. Така загина бай Осман от Провадийско. Имаше друго едно момче, казваше се Ангелчо Желязков от село Черноок, Провадийско. Той знае бай Осман точно от кое село е.
Една пролет, март или април, не мога добре да си спомня годината 1951 или 52 год. беше, имаше много лош грип. И аз четири денонощия кашлях непрекъснато до повръщане. Лекарства нямаше никакви. Ние бяхме много слаби и изтощени от работа и от глад. Този грип много хора изпрати на остров Щурчето. Там ги погребваха тогава...
Една група строители ходеше на северния бряг на острова срещу остров Бързина, строяха постройка за гранични войски. Групата ходеше без охрана и им беше казано да се движат заедно и никой да се не отделя в страни. На връщане от строежа след работа към втори обект Иван Йондев от Кюстендил се отбива малко в страни от групата по нужда и един войник го убива. Този войник беше много лошо настроен срещу лагеристите. Ходеше и той да бие лагеристите. Името му беше Перчемлиев...
Докараха един старец от Плевен на 83 години, казваше се дядо Аспарух. Ние, по-младите, му казвахме „Комсомолчето“. Както го разбрахме, той не е бил женен през своя живот и нямаше кой да му изпраща колети с храна и дрехи. Зимата беше много студена. Снегът беше около 40 сантиметра. Като станехме сутрин и ни строяха на плаца, ние го отъпквахме и той стана на дебела кора лед. На охраната правеше удоволствие да ни гони по леда. Ние, по-младите, както и да е, а старците много се плъзгаха и падаха. Една сутрин дойдоха някакви началници от София. Строиха ни на леда и почнаха да ни преброяват. Броят по бригади и записват, отиват в милиционерското помещение на топло да смятат и пак се връщат, пак почват да ни броят. Бригадирите им рапортуват колко е бригадата по списък, колко са на лице, колко дневални има, колко работят в кухнята, колко болни има в помещенията и прочее. Доколкото разбрахме 6 човека не излизат по техните списъци. Така броенето продължи до обед. Всички премръзнахме от студ. Най-после дойдоха и казаха: „Дневални, болни, от кухня, от фурна -всички да дойдат в строя“. Дядо Аспарух болен го довлякоха по леда с одеалото му и го оставиха пред неговата бригада. И докато дойдат до неговата бригада да я преброяват, хората от бригадата почнаха да викат „Умря. Умря“. Дядо Аспарух умря на леда пред бригадата и умрял го преброиха...
Това беше през август месец. Бяха разрешили на всички лагеристи да пишем до домашните си да дойдат на свиждане за 9.09.1950 год. (6 годишнина от комунистическия преврат). Но един неделен ден преди свиждането половината от коларите пратиха да возят боб за вършачката, а другата половина, в която бяхме и ние с дядо Колю, ни оставиха да се изперем, да си кърпим дрехите, да се избръснем, да се измием. Това много време не ни беше разрешавано. След като си свършихме всичко, дядо Колю ми каза: „Получил съм колет и са ми пратили мед (той имал много кошери пчели). Да видим как да си вземем от ярмата на воловете и да си сварим в канчетата за храна по малко качамак и да го ядем с мед.“ Ние влезнахме в сетия с коноп блок под една върба, запалихме си огън. Но милиционерът, който беше охрана на тия лагеристи, които вършееха боба, в момента бил на купата, където трупаха овършания боб и като видял пушека под върбата, дойде при нас. Още от десетина крачки стреля над нас във върбата и викна: „Какво правите тука?! Сега ще ви избия!“ Милиционерът се казваше Стефан. Ние го ударихме на молба. Той като видя какво правим, накара ни да загасим отъня и да вземем канчетата. Закара ни в бараката, където беше багажа, да си вземем всичко, а после ни закара на I обект пред милиционерското помещение. Там ни вкарваха един по един на „съвет". От този „съвет" аз получих две хернии. Едната оперирах след като си излезнах, а другата така си нося и сега. Защото когато „съветваха" някого, ритаха най-много в корема и отзад по бъбреците. А след добрия „съвет" попитаха в щаба на брега на Белене какво да ни правят. Закараха ни на I обект в дисциплинарното отделение за един месец да работим тухли. Сутрин ставахме един час по-рано от другите лагеристи и вечер се връщахме един час по-късно. Храната беше наполовина черпак чорба и 360 грама хляб. Работехме без почивка през деня, само на обяд 15 минути почивка да се нахраним. Там бяхме голяма група наказани. Като отивахме сутрин и като се връщахме вечер от тухларната ни караха да пеем една песен „Ние сгрешихме пред народа". Имаше един стих „Напред с Георги Димитров", а ние пеехме „Напред с Ге Me Димитров". Само това знаех от тази песен. На милиционерите като не им хареса, че не пеем силно, ни връщаха обратно около 100-200 метра и отново да пеем силно. Най-много ни връщаха милиционерите циганчета. Единият беше Иван Панков от село Горна Студена, Свищовско, а другият, по-черен, който му беше зет или шурей.
На 9.09.1950 год. жена ми, детето и чичо ми, възрастен 80-годишен човек, идват на свиждане, но в списъка моето име е задраскано, защото който е в дисциплинарно отделение се лишава от свиждане. Имаше и други като мен, лишени от свиждане. Домашните ни ходили заедно да се молят на началника да разреши свиждане. Казваше се майор Ангел Куртев. И тогава, след обиди и конфузии на домашните, чак вечерта след работа на фенер ни закараха на брега при щаба, та се видяхме с тях за 10 минути. Толкова беше разрешил началникът и това беше свиждането. После вече забраниха всякакви свиждания докато се ликвидира лагерът...
В градината имаше един градинар - цивилен от с. Деков, Свищовско, казваше се бай Юрдан. Един ден като отивахме на работа на градината и вървяхме по пътя, той какво беше намразил един лагерист, не мога да зная, но така го биеше с тояга като вървяхме, че на човека му посиняха месата. На другото лято дойде един друг надзирател, казваше се Йонко, беше от Горнооряховско. Отначало беше много мълчалив, само гледаше, не думаше нищо, а като се мина малко време започна да бие и да тормози хората, да ги на-казва, да не си му отпреде. Не съм очевидец, но съм чувал, че има и убити от него хора когато докараха затворниците. Наказваше хората като се приберат от работа: изкара ги на плаца, накара ги да си съблекат дрехите, да останат само по гащета и каже да стоят мирно и да ги хапят комарите. А комари се натрупват по тях цели рояци. Наказва ги да стоят 5 минути без да мърдат. Като мръдне някой, увеличава минутите на 6, на 7 минути и повече, ако може да се издържи, докато най-после човекът припадне на земята, а после цяла седмица е обринат от сърбеж. Това беше едно от неговите жестоки наказания...
След като излязох от лагера, започнах да работя на различни места дето намеря работа. Работих в Сливен и случайно се запознах с доктор Георги Петров Порязов, който е родом от село Межда, Ямболско. Тогава аз го запитах какво прави дядо Петър Поря-зов, баща му, с когото съм бил заедно в лагера. Той ме погледна и ми отговори мъчително, че е починал. Попитах го кога, а той ми каза, че е починал на седемнадесетия ден откакто е излезнал. Аз се учудих - той беше държелив и здрав, от какво е починал? Той ми каза, че с голяма мъка е издържал да може жив да се прибере до дома си. Много наши колеги като ги освобождаваха от затворите или от лагерите, така ги натъртваха, че като ги освободят да не могат да живеят дълго. Докторът ми каза: „Аз съм лекар, имах голямо желание да помогна на баща си, но не можах...“
Имаше двама партийци от моето село, Драгия Драгиев Влаев и Стоян Костов Кабаков, които са викали моята жена и са я карали да се откаже от мен, защото няма вече да ме види. Но жена ми излезнала упорита и не ги послушала. И до сега си живеем живо и здраво. И такива номера правеха и много семейства развалиха...
Когато бяхме в ръцете на нашите джелати, те си правеха удоволствие с назе как да ни измъчват да признаваме разни несъществуващи обвинения, в които те ни обвиняваха. Едно от тези измъчвания беше да сложи белезниците на ръцете, та да не можем да се защитаваме и като ни хване с едната ръка за косата, издърпва главата назад, за да ни се открие гръкляна и започва с другата ръка да ни удря по гръкляна. На това те му казваха саблен удар“. Говоря за себе си, цял живот аз чувствам болки в гърлото при хранене и това ми напомня за „доброто“ тоталитарно време...
Кучето свидетел
В Казанлък, на главната улица, от градския площад на юг към Арсенала, живееше бай Христо Чешмеджиев. Помня го строен мъж, около 70 годишен, с чисто бяла коса и с бели големи мустаци, облечен в брич и високи обуща с навивки до колената и палто в светлозелен цвят. На кръста със запасан патрондаш и на рамо с ловна пушка. Беше страстен ловец и имаше голямо ловно куче, винаги с него. Когато дойде 9.09.44 год. арестуваха сина му Атанас, който е бил някакъв чиновник в полицията. През време на ареста бай Христо ходел до ареста да носи храна на сина си. И кучето било с него. Видяло, че Атанас е там и започнало да ходи от дома до участъка, където бил задържан Атанас.
Атанас си обичаше кучето и си играеше с него. Когато бях и аз там ученик с други съученици и ние си играехме с кучето, защото живеех срещу двора на Чешмеджиеви. Когато заседава Народния съд и осъждат Атанас Чешмеджиев на смърт, бай Христо е бил там заедно с кучето - той без него не ходеше никъде. Като връщат осъдените от околийското управление в участъка, кучето също отива и се добира до тях. Атанас го погалва, a to остава отвън, но не се връща у дома. Като се стъмва натоварват осъдените на закрит камион и той потегля към село Овощник (старото му име е с. Имишлери). Там има минерални бани. От там към с.Ръжина, към с.Горно Градище и към село Бузовград (старото му име е Армаганово). От там свиват надясно право на север по шосето за Казанлък и минават моста на река Тунджа. Няколко стотин метра в ляво от шосето на запад са казанлъшките гробища. Камионът се отбива в ляво под гробищата и спира там. През това време кучето е тичало след камиона и то отива там. Било е около 10-11 часа през нощта. Имало е изкопан трап (гроб). Започват да снемат осъдените жертви и ги карат да застават един по един до гроба, застрелват ги и те падат в гроба. Кучето наблюдавало всичко това и вижда, че и Атанас го убиват там. Като ги избиват заравят гроба, а останалата много пръст я разпръскват наоколо. Камионът с убийците си заминава, а кучето започва да рови на гроба, да прави дупка, но пръстта е прясна, неслегната и се засипва.
По съмване кучето се отказва да рови и се отправя за дома към бай Христови. Дворът беше заграден с дувар и имаше голяма двойна дъсчена порта. Къщата беше навътре в двора, на около десетина метра от портата. To почва да лае и да скимти, бай Христо го чува и отива да му отвори. Кучето отива до бай Христо и се връща към улицата няколко пъти - само не може да говори. Бай Христо тръгва след него, то го завежда право на гроба и пак почва да рови, но пръстта се събаря. Бай Христо разбира, че там са избити осъдените на смърт от Народния съд. И от тогава на гроба имаше винаги цветя. Имаше поставени пазачи да не пущат да се ходи до гроба, но хората ходеха да слагат цветя и да видят гробът къде е. Още на другия ден кучето откри гроба. Това, че кучето беше живият свидетел, го знаеше целия град Казанлък ...
Тука искам да напиша имената на мои колеги лагеристи, с които сме били на лагера на остров Персин при село Белене. На някои помня целите адреси, на някои малкото име, на други фамилното. Затова моля, ако някой от читателите констатира някоя грешка в някое име или в адреса, да ми прости, това можах да си припомня след 45 години и на 75 годишна възраст.
1. Аз, Куни Генчев Кунев, с. Събраново, Новозагорско.
2. Радия Митев Дичков, с. Събраново, Новозагорско.
3. Господин Митев Динев, с.Събраново, Новозагорско.
4. Минчо Георгиев Нейков гр.Стара Загора.
5. Къни Петков Чамов, с.Бенковски, Старозагорско.
6. Димитър Иванов, полковник, бивш командир на III преносим
полк гр.Сливен, от гр.София.
7. Андрей Велев Иванов от Габрово, бивш ревизор в предприятие
„Петрол“.
8. Дядо Петко Папазов, шивач от Габрово.
9. Христофор Стоманяков от Габрово.
10. Дядо Петър Банов от Свиленградско.
11. Минко Райковски, адвокат от гр.Троян.
12. Мънко Колев Бакърджиев от Троянско, убиха го.
13. Иван Самсонов от Стара Загора, имал кожарска фабрика.
14. Таню Славов Танев, с.Драгановец, Търговишко.
15. Петко Ценов от с.Игнатица, Врачанско, живее в София,
помощник локомотивен машинист огняр.
16. Крум от Кюстендилско, живее в София, сервитьор в
английското посолство преди 9.IХ.1944 год.
17. Димитър Якимов от Габрово, живее в София, имал тъкачна
фабрика
18. Димитър Стоименов Грънчаров с.Осиково, Неврокопско.
19. Иван Георгиев Пандиев от с.Враня, Санданско.
20. Иван Паланков, имал дърводелска фабрика, от Банско.
21. Николай Кравченко, белогвардеец, от гр.Бургас.
22. Сизякин, белогвардеец, счетоводител.
23. Георги Панчев Славов от Стара Загора, имал предачна ф-ка
в гр.Златен дол.
24. Никола Плосков, аптекар от Стара Загора.
25. Стефан Кюмюрев от Стара Загора.
26. Червен Генчо от Стара Загора.
27. Стефан Дервенеца, собственик на хан от Стара Загора.
28. Петър Тошев, собственик на хан от Стара Загора.
29. Колю Бацоолу от Стара Загора.
30. Минчо Петров Дръндаревски, адвокат от Стара Загора.
31. Никола Топалов от с.Змеево, Старозагорско.
32. Иван Луков, брат на генерал Луков, от Стара Загора.
33. Христо Маринов и
34. Петър Маринов, братя, собственици на фабрика „Мебел“ от
Стара Загора.
35. Андончо от с.Любеново, Старозагорско.
36. Карабалиев с.Любеново, Старозагорско.
37. Петър Минев Влаев от Стара Загора.
38. Нуню Гянев Марков, с.Богомилово, Старозагорско.
39. Дядо Тодор Иванов от с.Михайлово, Старозагорско.
40. Златан, с.Малка Верея Старозагорско.
41. Иван Чернев, с.Оряховица, Старозагорско.
42. Тончо Шиваров с.Оряховица Старозагорско.
43. Стоян Поп Игнатов, с. Оряховица, Старозагорско.
44. Слави Поп Игнатов, с. Оряховица, Старозагорско.
45. Димитър Поп Игнатов, с.Оряховица, Старозагорско братя.
46. Иван Янков Тишалов, с.Бял извор, Старозагорско.
47. Вълчо Георгиев, с.Белчево, Старозагорско.
48. Генерал Грозданов, командир на 8-ма дивизия Стара Загора.
49. Генерал Гочев, началник военни заводи Сопот, от Стара
Загора.
50. Стоян Колев, с.Плоска могила, Старозагорско.
51. Иван Михайлов от гр.Казанлък.
52. Жорж Бернаби Кейн, гр.Казанлък.
53. Илия Свинята, гр.Казанлък.
54. Тончо Петков Тончев, гр.Казанлък.
55. Инженер Радулов, гр.Казанлък.
56. Иван Бонев Войводов, с. Овощник, Казанлъшко.
57. Ради Христов, гимназиален учител от Чирпан.
58. Маню Генов Манев от Чирпан.
59. Христо Илиев Генов от Чирпан.
60. Янко Илиев Генов от Чирпан братя.
61. Йовчо и
62. Манол братя от Чирпан.
63. Станчо Петков, учител от Чирпан.
64. Дядо Петър Колачев от Чирпан.
65. Иван Танев от с.Свобода, Чирпанско.
66. Иван Кантонера от с.Яворово, Чирпанско.
67. Желю Колев Бодуров, с.Винарово, Чирпанско.
68. Руси Гьонев Коев от Винарово, Чирпанско.
69. Бай Калчо от с.Омурово, Чирпанско.
70. Д-р Иван Балев, с.Павел баня, Казанлъшко.
71. Нейчо Тотев Нейчев, с.Загорци, Новозагорско.
72. Игнат Танев Игнатов, с.Стоил Войвода, Новозагорско.
73. Гани Димитров, с.Любенец, Новозагорско.
74. Диню Даскалов, с.Любенова махала, Новозагорско.
75. Пею Бахаров, с.Любенова махала, Новозагорско.
76. Иван Въжара, с.Любенова махала, Новозагорско.
77. Иван Сандев, с.Пет могили, Новозагорско.
78. Диню Митев, с.Бял кладенец, Новозагорско.
79. Стоян Донев, с.Млекарево, Новозагорско.
80. Диню Калчев, с.Млекарево, Новозагорско.
81. Митко Шивача, с.Млекарево, Новозагорско.
82. Дядо Драган Душков, с.Пъдарево, Новозагорско.
83. Диню Божилов Колев, с.Конево, Новозагорско.
84. Тодор Кадийски, с.Конево, Новозагорско.
85. Къни Бозуков, с.Конево, Новозагорско.
86. Тоню Събев, с.Младово, Новозагорско.
87. Георги Майора, с.Младово, Новозагорско.
88. Кирчо Попов, с.Съдиево, Новозагорско.
89. Дядо Стефан, с.Кортенски бани, Новозагорско.
90. Дядо Христо, с.Кортенски бани, Новозагорско.
91. Дядо Сребрю, с.Кортенски бани, Новозагорско (ял някакви
гъби, отрови се и почина на острова).
92. Дядо Влайчо Гледача, с.Конево, Новозагорско.
93. Д-р Диню Гочев, гр.Раднево.
94. Продан Петков, с. Овчарци, Новозагорско.
95. Гочо Бенишев, адвокат, гр.Гълъбово.
96. Иван Димов Кирчев, гр.Гълъбово.
97. Тома Иванов, с.Романя, Старозагорско.
98. Колю Патронов, с.Асеновец, Новозагорско.
99. Георги Петров Патронов, с.Асеновец, Новозагорско.
100. Поп Ламбо, с.Кортен, Новозагорско.
101. Димитър Фералиев, с.Биково, Новозагорско.
102. Стоян Петров, с. Питово, Новозагорско.
103. Ганчо Кръстев, с.Езерово, Новозагорско.
104. Бай Малчо с.Дядово, Новозагорско.
105. Станчо Пирлов, с.Радево, Новозагорско.
106. Иван Белев, с.Езерово, Новозагорско.
107. Димитър Хаджиев, с.Детелина, Новозагорско.
108. Иван Христов Хаджиев, с.Детелина, Новозагорско.
109. Димитър Желязков, с.Новоселец, Новозагорско.
110. Мартин Димитров Мартинов, с.Едрево, Новозагорско.
111. Стоян Чапразов, с.Плоска могила, Старозагорско.
112. Желю Динев, с.Сърнево, Старозагорско.
113. Колю Дочев, с.Крива круша, Новозагорско.
114. Стоян Панчев, търговец, Нова Загора.
115. Кочо Бонев, агроном, Нова Загора.
116. Георги Чавгов, адвокат, Нова Загора.
117. Коста Панов, Нова Загора.
118. Димитър Ванков от Добруджа.
119. Асен Николов Вълчев от Добруджа.
120. Коста Костов Людцканов, с.Било, Балчишко.
121. Дядо Вълчан Тодоров Вълчанов, гр.Шабла.
122. Асен Паянтов от Силистра и
123. Димитър Паянтов от Силистра братя.
124. Поп Стефан Нинчев, гр.Балчик.
125. Велико Тодоров Табаков, гр.Каварна.
126. Михаил Тутов и брат му от с.Бдинци, Провадийско.
127. Колю Хаджиев от гр.Провадия.
128. Марко Йорданов Марков, с.Плачидол, Добричко.
129. Ангелчо Желязков, с.Черноок, Провадийско.
130. Бай Осман убиха го Провадийско.
131. Миролюб Игнатов Карагитлиев от Разград.
132. Йордан Джабаров, агроном, гр.Разград.
133. Дядо Петко Стоянов, с.Морава ,Омурташко.
134. Бай Милан от гр.Омуртаг.
135. Стефан Момчев, гр.Исперих.
136. Дядо Христо Стоянов, министър на вътрешните работи от
кабинета на Стамболийски, от гр.Шумен.
137. Хаджи Атанас Попов от гр.Варна.
138. Недко Ботев от София.
139. Андон Костов, бивш фелдфебел от гр.Русе.
140. Дядо Нено Гергинов, гр.Варна.
141. Дядо Иван Чернев, с.Ябълково, Варненско.
142. Алтъпармаков, ветеринарен лекар от гр.Котел.
143. Иван Михайлов Калошев, с.Бероново, Котленско.
144. Поп Георги Божилов Овчаров, с.Антоново, Омурташко.
145. Ненко Гатев, с.Конево, Търговишко.
146. Бай Атанас, с.Менгишево, Търговишко.
147. Петър Евтимов, с.Златари, Омурташко.
148. Геро Казаков, с.Осмар, Преславско.
149. Геро Папазов, гр.Преслав.
150. Енчо Цанев, с.Царев брод, Шуменско.
151. Васил Маринов Бърнев, с. Риш, Шуменско.
152. Боян Ненков Поплазаров, с.Лилек, Търговишко.
153. Тодор Сапунджиев, ул.„Янтра“ № 3, гр.Търговище.
154. Минчо Панов, гр.Търново.
155. Сашо Найденов, гр.Търново.
156. Рачо Домузчиев, с.Вишовград, Горнооряховско.
157. Георги Димитров, с.Поликраище, Горнооряховско.
158. Дачо от Горнооряховско.
159 Нестор от Горнооряховско.
160. Иван Кючуков, агроном, гр.Елена.
161. Ради Господинов, с.Богданово, Новозагорско.
162. Бай Петър, адвокат от гр.Ловеч.
163. Дядо Марко Пенчев, с.Страхилово, Свищовско ятак на
партизаните, народен представител от БЗНС (н.п.), починал
партизанин в къщата му, заровил го е в двора си, за да не
издаде партизаните.
164. Димитър Калъпишев, с.Морава, Свищовско.
165. Недялко Василев Попов, с. Алеково, Свищовско.
166. Дядо поп Тодор, с.Мечка, Свищовско.
167. Дядо Колю Алексиев от с.Белене, Свищовско народен
представител от БЗНС (н.п.).
168. Петко Дженкаров, с.Деков, Свищовско.
169. Апостол Димитров, с.Деков, Свищовско.
170. Апостол Ангелов Апостолов, баща, с.Деков, Свищовско.
171. Ангелчо Апостолов Ангелов, син, с.Деков, Свищовско.
172. Ячо Хлебаров, гр.Плевен.
173. Васката, счетоводител, гр.Плевен беше колар в лагера.
174. Кръстю Стоев Есапов, гр.Плевен.
175. Дядо Аспарух, почина на острова, гр.Плевен.
176. Иван Гинчев, с.Обнова, Плевенско.
177. Юрдан Ганков, с.Българене, Плевенско.
178. Петър Антонов, Ловешко.
179. Нейко Иванов Гинев, с.Български извор, Тетевенско
и брат му
180. Вуто Иванов Гинев с.Български извор, Тетевенско.
181. Петко Димитров Петков с.Български извор, Тетевенско.
182. Банчо Петков Банчев с.Български извор, Тетевенско.
183. Дочо Нешев с.Голяма Желязна, Тетевенско.
184. Бай Кътю, кръчмар, Тетевенско.
185. Неко Недялков, убиват майка му, от Ловешко.
186. Дядо Недялко Атанасов, министър, от Плевенско.
187. Райчо Стоянов Марков, гр.Разград.
188. Куню Гатев, с.Омарчево, Новозагорско.
189. Д-р Ненов, гр.Ямбол.
190. Панайот Султанов, гр.Ямбол.
191. Иван Търпанов, гр.Ямбол.
192. Георги Иванов Докторов, с.Козарево, Ямболско.
193. Динко Тодоров, с.Саранско, Ямболско.
194. Христо Хитрев, с.Ханово, Ямболско.
195. Минчо Белчев, с.Сламено, Ямболско.
196. Дядо Петър Порязов, с.Межда, Ямболско.
197. Величко, с.Крумово, Ямболско.
198. Атанас Ингилизов, с.Генерал Инзово, Ямболско.
199. и синът му от с.Генерал Инзово, Ямболско.
200. Кабаков, Ямболско.
201. Димитър Петров Балчев, с.Драмата, Ямболско.
202. Иван Георгиев Тодоров, с.Езерово, Новозагорско.
203. Калчо Велев Господинов, с.Трън, Старозагорско.
204. Калчо големия, учител, с.Трън, Старозагорско.
205. Дядо Сребрю, с.Ягодово, Пловдивско.
206. Коце Андонов Пашев, с.Ягодово, Пловдивско.
207. Дядо Ненко, с.Бозаджий, Сливенско.
208. двамата братя Калови, фабриканти, гр.Сливен.
209. Кутю Кебеджиев, бивш офицер, гр.Сливен.
210. Дядо Рачо Цанев, бивш член на ЦК на БКП, гр.Сливен.
211. Иван Славов, с.Тополчани , Сливенско.
212. Васката, с.Тополчани Сливенско.
213. Драгия, с.Блатец, Сливенско.
214. Деню Георгиев, с.Самуилово, Сливенско.
215. Колю Митев Василев, с.Чокоба, Сливенско.
216. Стефан Шейретов, гр.Бургас.
217. Симеон Матров, гр.Бургас.
218. Тодор Якимов, гр.Бургас.
219. Страти Димитров, с.Ново Паничери, Бургаско и брат му
220. Магриот Димитров, с.Ново Паничери, Бургаско.
221. Стойчо Трошанов, с.Харман, Бургаско.
222. Желю Елкенов Големия, с.Българово, Бургаско.
223. Желю Елкенов Малкия, с.Българово, Бургаско.
224. Илия Петров Чората, с.Българово, Бургаско.
225. Дончо, кмета на с.Каблешково, Бургаско, родом от
Павел баня.
226. Ангел Коларов, гр.Пловдив.
227. Диню Куртев, с.Белозем, Пловдивско.
228. Дядо Тексим, турчин, гр.Пловдив.
229. Георги Запрянов Гълъбов, с.Априлово, Пазарджишко.
230. Кирил Дишков, с.Карабунар, Пазарджишко.
231. Георги Добрев, с.Динката, Пазарджишко.
232. Атанас Тилев, с.Черногорово, Пазарджишко.
233. Коце Захаринов, с.Звъничево, Пазарджишко, и брат му
234. Иван Захаринов, с.Звъничево, Пазарджишко.
235. Дядо Атанас Бардуков, гр.Пловдив.
236. Дядо Устабашиев, гр.Пловдив.
237. Иван Попниколов Попгеров, с.Капитан Димитриево,
Пещерско.
238. Илия Попниколов, с.Балдево, Неврокопско.
239. Борис Попниколов, с.Балдево, Неврокопско.
240. Юрдан Попниколов, с.Балдево, Неврокопско.
241. Иван Попниколов, с.Балдево, Неврокопско четирима братя.
242. Георги Андонов, с.Ракитово, Пещерско.
243. Вълю Донев, с.Златосел, Пазарджишко.
244. Бай Желю, с.Златосел, Пазарджишко.
245. Иван Петков Грозданов, с.Биволаре, Пазарджишко.
246. Ралчо Павлов Станев, гр.Панагюрище.
247. Никола Луков Еров, гр.Панагюрище.
248. Иван Ендеров, Панагюрско.
249. Станчо Карпаров, с.Бъта, Панагюрско.
250. Любен Гюмнеров, гр.Пазарджик.
251. Любен Боянов, убит, гр.Пазарджик.
252. Никола Христов Стрински, с.Долна баня, Ихтиманско.
253. Видол Богунски, с.Секирово, Пловдивско.
254. Букурешлиев, София.
255. Зелков, стреляха го в ръката, София.
256. Стоян Божков, кв.Слатина, София.
257. Стойне Мънгов, кв.Слатина, София.
258. Христо Георгиев, тухлар, кв.Орландовци, София.
259. Цвятко Груйкин, стругар, кв.Лозонец, София.
260. Латин Петров Божилов, с.Гниляне, Софийско.
261. Григор Николов Данов, с.Мрамор, Софийско.
262. Боян от с.Житен, Софийско, почина в лагера.
263. Бай Стефан от Мрамор, Софийско.
264. Димитър Георгиев Илчев, София.
265. Методи Пачеджиев от София.
266. Тодор Кънев Лалчев, адвокат от София.
267. Д-р Атанас Москов от София.
268. Стойчо Мушанов, министър от София.
269. Серги Златанов от София получил смъртна присъда с
процеса на д-р Г.М.Димитров.
270. Генерал Иван Вълков, министър от София.
271. Александър Гиргинов, министър от София.
272. Петър Божинов от София.
273. Новкиришки от София.
274. Вангел Горов, с.Яворово, община Родопи, Асеновградско.
275. Александър (Сашо) от София заловен десет години след
9.IХ.44 год. в Бачковския манастир, осъдиха го на смърт в
процеса „по дирята на безследно изчезналите“
276. Кирил Йосифов Попов, адвокат от София.
277. Михаил Найденов Белев, с.Беренде извор, Годечко.
278. Нено Шумков от София, секретар на министър Гиргинов.
279. Вълко Митев от Арловско.
280. Христо Каркъмов, адвокат , с.Дъбене, Карловско.
281. Димитър Вълков Цолев, с.Дъбене, Карловско.
282. Георги Тодоров Стоянов, с.Средогрив, Белоградчишко.
283. Анто Живков Боцановски, с.Долни Лом, Белоградчишко.
284. Коста Йосифов Тонин, с.Чупрене, Белоградчишко.
285. Георги Пунчев, с.Рабиша, Белоградчишко.
286. Иван Илиев, с.Макреш, Белоградчишко.
287. Колю Митев Спасов, с.Гюргич ,Белоградчишко и брат му
288. Пенко Митев Спасов, с.Гюргич, Белоградчишко
и синът му
289. Юрдан Пенков Спасов, с.Гюргич, Белоградчишко.
290. Мито Иванов Веяшки, с.Грамада, Кулско.
291. Петко Димитров Донов, с.Грамада, Кулско и сина му
292. Димитър Петков Донов, с.Грамада, Кулско.
293. Бай Иван от с.Грамада, Кулско.
294. Вътко от с.Грамада, Кулско бяха 10 човека, на другите
имената не си спомням.
295. Цоко Стефатов Гергов от Кулско.
296. Станислав Миланов Богданцалиев от гр.Кюстендил.
297. Любен Монев, шофьор от гр.Кюстендил.
298. Христо Колев Йорданов от гр.Кюстендил, интербригадист
от Испания.
299. Димитър Шишков, авиатор от гр.Кюстендил.
300. Иван Йондев, убиха го, от гр.Кюстендил.
301. Стойчо Бегов, с.Лешко, Благоевградско.
302. Мурад Ходжев, с.Ерма река, Златоградско.
303. Иван Стоянов от Благоевградско.
304. Мазнев от Кюстендилско.
305. Нейко Гинев, имал маслобойна, от гр.Харманлий.
306. Теню Иванов Лесингеров от гр.Симеоновград.
307. Георги Димитров от Хасково.
308. Иван Ставрев Карабашев от Свиленградско.
309. Евтим от с.Върба, Свиленградско.
310. Дядо Колю от с.Градище, Свиленградско.
311. Георги Аргиров от Свиленградско.
312. Дядо Сребрю от с.Щит, Свиленградско.
313. Младия Сребрю от с.Щит, Свиленградско.
314. Ставри от с.Щит, Свиленградско.
315. Георги Костадинов от с.Оряхово, Свиленградско.
316. Атанас Делчев от с.Оряхово, Свиленградско.
317. Стоян от с.Оряхово, Свиленградско бяха 10 човека, но на
другите не си спомням имената.
318. Борис Угаров от гр.Бургас.
319. Юсеин Хасъмоолу Байдар от с.Гермав, околия Битлис,
турски Кюрдестан.
320. Сами Арифов Агушев от с.Могилица, Смоленско и брат му
321. Мехмед Арифов Агушев от с.Могилица, Смоленско.
322. Стоян Далаклиев от с.Вълчитрън, Плевенско.
323. Христо Райков от Габрово имал две фабрики за платове
едната в Габрово, другата в Сливен.
324. Зет му на Христо от гр.Елена, на когото името съм забравил.
325. Марин Желев Йорданов от с.Смядово, Шуменско.
326. Румен Пенков от с.Злокучен, Шуменско.
327. Бай Димитър, даракчия, от с.Злокучен, Шуменско.
328. Певтичев, адвокат от Първомай.
329. Нарцис Йорданов Смилков от с.Любимец, Свиленградско.
330. Стойчо Миленков, партизанин, БЗНС (н.п.), гр.Брезник.
331. Бай Геро, работил в пощата, от гр.Трън.
332. Генерал Крум Лекарски от София.
333. Генерал Тошев от София.
334. Подполковник Марин Диков, командир на танкова бригада,
от София.
335. Васил Борисов Майсторов от с.Драгоево, Преславско.
336. Стоян Жеков, гр.Хасково
337. Драгар Гоцев, от Трънско.
338. Димитър Янев Алабачки от с.Проваденица, Радомирско.
339. Идаки от с.Проваденица, Радомирско.
340. Анане Ортакчийски от с.Кондофрей, Радомирско.
341. Асен Лещов от с.Новачене, Никополско.
342. Михаил Цилев, с.Асеново, Никополско.
343. Кирил Иванов Керифейски, с.Малорад, Оряховско.
344. Димитър Турмаков, съдия, с.Ставерци, Плевенско.
345. Дядо Колю, имал хотел в София от с.Ставерци, Плевенско.
346. Тодор Корфов от София.
347. Ангел Балтин от Белоградчишко.
348. Иван Йотов Стойков, с.Бежаново, Луковитско.
349. Рашко Димитров Стоянов от с.Горна Студена, Свищовско.
350. Китан Спиридонов Христов от с.Горна Студена,
Свищовско.
351. Никола Бронзов от София, почина на острова, кмет на София
след 9.IХ.1944 год.
352. Димитър Чардаков, гр.Перник.
353. Евгени Албошкин, от София.
354. Вълко Митев Кавалджиев, с.Стралджа, Ямболско.
355. Дичо Тодоров, с.Вълчидол, Провадийско.
356. Петър Миланов Киравски, с.Динково, Видинско.
357. Дядо Колю Ковачев, адвокат от София.
358. Слави Чапата, македонец, МВРО, от София.
359. Георги Димчев, македонец, МВРО, от София.
360. Петърчо, с.Радилово, Пещерско.
361. Поп Петър Борисов, гр.Твърдица.
362. Йохан Раушенберген, някъде от Делиормана.
363. Петър Сърбински от Кюстендилско и брат му
364. Асен Сърбински от Кюстендилско.
365. Васил, зет им от Кюстендилско.
366. Тома Филов Стоянов, с.Игнатица, Врачанско.
367. Марко Чиков, партизанин, БКП, от София.
368. Денчо Знеполски, партизанин, БКП, от Трънско.
369. Бай Атанас, учител, с.Метковец, Михайловградско.
370. Злати Гаргов, с.Мъглиж, Казанлъшко.
371. Дядо Петко Абесинеца от гр.Казанлък.
372. Бай Стойчо, с.Мухово, Ихтиманско.
373. Дамян Кирков, баща, с.Мърчево, Михайловградско.
374. Кирил Дамянов Кирков, сина му, с.Мърчево,
Михайловградско.
375. Иван Балчев, с.Литаково, Ботевградско.
376. Савата, с.Осиковска Лъкавица, Ботевградско.
377. Цвятко Максимов, с.Брусарци, Михайловградско.
378. Любен Диков, интербригадист в Испания, с.Крамолин,
Севлиевско.
379. Иван Траянов от Пазарджишко.
380. Младен Ахчийски от София.
381. Георги Желязков с.Плодовитово, Чирпанско.
382. Дядо Коста Райчев, баща, с.Странско, Чирпанско.
383. Тончо Костов Райчев, сина му, с.Странско, Чирпанско.
384. Д-р Митев, анархист, от Михайловград.
385. Илия Стоянов Илиев, с.Кривабара, Врачанско.
386. Тодор Захариев Хараланов, с.Горски извор, Хасковско.
387. Неделчо Ушев, с.Добрич, Хасковско.
388. Драган Цончев Драгански, с.Голямо Железаре, Пловдивско.
389. Стоян Стойков Шопов, с.Дерманци, Луковитско.
390. Братко Цолов Братков, с.Извор махала, Кулско.
391. Дядо Никола Гичев от гр.Шумен.
392. Крум Славейков Василев от гр.София.
393. Александър Барон Гендович, почина на острова, гр.София.
394. Полковник Иван Стойчев Кевсизов, гр.Русе.
395. Полковник Иван Влайков, починал на острова, гр.София.
396. Стоманяков, прокурор от Габрово, живее в гр.София.
397. Стефан Мъндев, авиатор, от Бургас.
398. Стефан Обов, братов син на изменника Обов, гр.София.
399. Мончо Илиев, зъболекар от Стара Загора.
400. Петър Василев, ул. „Кочо Капитану“ № 4, Българско
посолство в Белград.
401. Кънчо Славов, партизанин БЗНС (н.п.), с.Меричлери,
Чирпанско.
402. Д-р Хашнов, гр.Бургас.
403. Дядо Петко Биязов, с.Каолиново, Разградско.
404. Тодор Лазаров, с.Цар Крум, Преславско и брат му
405. Иван Лазаров, с.Цар Крум, Преславско.
406. Генчо Тропчев, Горнооряховско.
407. Димитър Цветков, адвокат на Никола Петков, от София.
408. Бай Стефан, имал магазин за лагери, от Горна Оряховица.
409. Ванко Бояджиев, води сестра на Стамболийски, от София.
410. Павел Рогев от София.
411. Дядо Иван Русев, с.Опълченец, Чирпанско.
412. Юрдан Гочев, с.Обручище, Харманлийско.
413. Никола Босолов, Стара Загора.
414. Сава Киров, Разград.
415. Коста Славов Каракостов, с.Козарево, Сливенско.
416. Димитър Пенчев от Нова Загора, милиционерски началник,
сега лагерист.
417. Велико Великовски от София, зет на дядо Недялко Атанасов.
418. Спас Найденов, София.
419. Димо Арабаджиев, с.Венец, Старозагорско.
420. Дядо Тодор Тарабанов от Харманли и брат му
421. Наум Тарабанов от Харманли
422. Дядо Георги Цветинчев от Неврокопско.
423. Ортодокси Талис, грък, от Пловдив.
424. Георги Текев от Нова Загора.
425. Иван Червенаков от Габрово.
426. Дядо Христо Станкин от Габрово.
427. Панайот Георгиев Дунев и баща му от Горна баня, София.
428. Стоил Карагьозов, кв.Княжево, София.
429. Бай Асен Голев от гр.Банско.
430. Дядо Петър Янкулов, гр.Перущица.
431. Рангел Баеров, с.Цалапица, Пловдивско.
432. Спиридонов, с.Люта, Михайловградско.
433. Колю Попов, БКП, Михайловград.
434. Генади Еленков от Михайловград, политемигрант в СССР.
435. Муртин от Кюстендилско.
436. Георги Димитров (Гето), с.Николаево, Плевенско.
437. Иван Масларов от София.
438. Стефан Джиджев от Карлово.
439. Стойко Белев, с.Безмер,Ямболско.
440. Дръндаров от София, адютант на цар Борис III.
441. Бай Алекси, белогвардеец, шивач от Стара Загора.
442. Тодор от Куртово Конаре, Пловдивско.
443. Бай Тодор, имал ремонтна работилница на колелета, от
Пловдив.
444. Мошон Петков, кмет преди 9.IХ.1944 год на гр.Мездра.
445. Бойчо Огнянов, с.Хераково, Софийско.
446. Сиво Чипаров, ветеринарен лекар, Стара Загора.
447. Иван Шидеров, с.Богданово, Новозагорско.
448. Георги Шарков от София.
449. Христо, агент от ДС, с.Братя Даскалови, Чирпанско.
450. Добри Палатовски от София.
451. Бай Иван Неделчев, с.Габарево, Казанлъшко.
452. Бай Васил Чомаков, с.Габарево, Казанлъшко.
453. Никола Пенджуров от София.
454. Дядо Петър от с.Палилула, Михайловградско.
455. Бай Атанас Ганев, с.Макариополско, Търговишко.
456. Жоро Тоджаров от София.
457. Богдан, шофьор на д-р Г.М.Димитров, от София.
458. Илия Донев Петканов, с.Тъжа, Казанлъшко.
459. Янко Димов, с.Брот, Първомайско.
460. Инженер Савов, Харманли.
461. Сали Ямурлиев, Кърджалийско.
462. Иван Седлоев от Якоруда.
463. Иван Матов, агроном, и Цветан от с.Писарово, Плевенско.
464. Бай Тефик, рибарски търговец, от гр.Видин.
465. Георги Христов, мелничар от Свиленград.
466. Иван Петков, адвокат от Казанлък.
467. Метьо от Габрово.
468. Бай Георги Чингисхан, София.
469. Петър Бандармалиев от Стара Загора.
470. Жоро Топалов, адвокат, гр.Сливен.
471. Стоян Попов, с.Трапоклово, Сливенско.
472. Димитър, юрист от с.Странско, Чирпанско.
473. Бай Иван, с.Узунджово, Хасковско.
474. Бай Стою, с.Навъсен, Харманлийско.
475. Странджев от Кюстендил, починал на острова.
476. Молдованов от Ямбол.
477. Руси Русев от София.
478. Боян Бънков от Ломско.
479. Стефан Скорчев от Варна.
480. Коста Паспаланов, Стара Загора.
481. Илия Млечков, с.Бяга, Пещерско.
482. Кънчо Шипков, Казанлък.
483. Полковник Георги Янков Преславски от София убит на
2.II.1952 год. в лагера.
484. Желю Радевски от Стара Загора ключар в затвора преди
9.IХ.1944 год.
485. Васил Живков, брат на Живко Живков, от София.
486. Димитър Узунов, с.Омарчево, Новозагорско.
487. Юрдан Вучков, кв.Горна баня, София.
488. Добри Драгов Попов, гр.Раднево.
489. Тодор Тодоров, с.Войводино, Пловдивско.
490. Борислав Георгиев Менков, гр.Кюстендил.
491. Любчо от Трънско, караше трактора с ремаркето от лагера.
492. Филип от Габрово, банатски българин, караше ремаркето
след Любчо.
493. Цене Томов Филипов, с.Замфиров, Берковско.
494. Живко Атанасов Чакъров от Плевенско, живее в София.
495. Бай Кирил, католически свещеник, от Пазарджишко.
496. Иван Бечето от с.Ветрен, Казанлъшко.
497. Диню Шопа, с.Загорци, Новозагорско.
498. Христо Мирчев от София.
499. Поп Мишо, Стара Загора.
500. Поп Петър, Стара Загора.
501. Кирчо Абаджиев, Стара Загора.
502. Киро Дудов от София.
503. Рачо Иванов Костов, гр.Трявна.
504. Венко Борисов Панайотов Сърбина, гр.Нови Искър.
505. Мехмед Кючуков, пленен турски войник на границата от
нашите войници престоява по лагерите 6 години, убиват го
доколкото съм разбрал.
506. Бай Пею Петров Кесьов, с.Асеновец, Новозагорско.
507. Марин, докаран от Унгария градинар, от Горнооряховско.
508. Георги Панайотов, Елинпелинско.
509. Христо Монев, с.Богомилово, Старозагорско.
510. Мишайков от София, племеник на министър Мишайков.
511. Юрдан Кукуров, Кюстендилско.
512. Добри Лудия, Ямболско.
513. Бай Тома, с.Секирово, Пловдивско.
514. Шакир Пашов от София, народен представител на циганите
515. Княз Любанов Ростовски, руснак
516. Халил Окан, богат турчин, колекционер на часовници. На
всички стени в апартамента му в София са окачени най-
различни часовници. Той е предал военната униформа на
войводата Филип Тотю на някакъв музей.
517. Христо Петров Абаджиев от Пловдив.
Когато бях на острова в лагера знам, че са погребани на остров
Щурчето :
1. Бай Осман от Провадийско,
2. Другият турчин от Кърджалийско или Благоевградско,
3. Мънко Колев Бакърджиев от Троянско,
4. Никола Бронзов от София, кмет на София,
5. Александър Барон Гендович от София,
6. Иван Йондев от Кюстендил,
7. Полковник Георги Янков Преславски от Кюстендил,
8. Старецът от Свиленград, името му не зная,
9. Убитият криминален от Горнооряховско,
10. Боян от с.Житен, Софийско,
11. Дядо Сребрю от Кортенски бани, Новозагорско,
12. Дядо Аспарух от Плевен,
13. Удавиха се 4 момчета, никой не ги потърси, отвлече ги Дунава.
След като си излезнах аз, тогава са починали:
1. Полковник Иван Влайков от София,
2. Министър Александър Гиргинов от София,
3. Грозю Химитлийски от Нова Загора,
4. Странджев от Кюстендил,
5. Димитър Цветков, адвоката на Никола Петков, от София.
Най-важното за оцеляване от ККП-вируса (Ухан)
Източник/ци: http://www.acet-bg.org/
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!