Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Минало непоправимо? Как плъховете се заврнаха на кораба

На 10 ноември 1989 г., плъховете побягнаха от потъващия комунистически кораб. Както се оказа по-късно, някои бяха сторили това още преди сакралната дата, на която комунистическият диктатор Тодор Живков подаде оставка. И което е по-интересно, тя беше приета. Побягнаха плъховете и поради това, че много добре знаеха какви са ги вършили цели 45 години. Като се почне от кървавите септемврийски дни и нощи на 1944 г., мине се през лагерите на смъртта и се свърши с натрупания 10-милиарден дълг, който така и не влезе в страната ни. А направо потъна в банковите сметки на червената номенклатура.

Имаше защо да бягат плъховете. И страхът им беше истински, но бягането - водевилно. Съпроводено беше то с хвърляне на партийни книжки пред широката публика, с псувни към бившия Първи, дето само той бил виновен, и със смешното повсеместно оправдание, че такива били времената. Е, не бяха точно такива времената. Или поне не за всички. Защото, ако всеки шести пълнолетен българин беше комунист (по дефиниция "български комунист" е член на БКП, както "съветски комунист" - член на КПСС), то пет от всеки шест пълнолетни българи - не бяхме. И ако двеста хиляди бяха доносници на Държавна сигурност, останалите - не бяхме. Така че не времената са криви на когото и да било.

След години на страх и постепенно окопитване червеният кораб се върна в пристанището на властта в края на 1994 г. С радостно цвърчене основната част от плъшата маса се втурна обратно на кораба. Но късо се оказа червеното управление на вероятно персонално честния, но иначе обществено особено вреден Жан Виденов. Повторното бягство на плъховете от комунистическия кораб в началото на 1997 г. вече беше откровена пародия. Защото, както е известно, историята се повтаря, но като фарс. А и нямаше защо толкова масово да се бяга тогава - някои бивши сериозно и за дълго бяха сменили червената боя със синя. Е, боята понякога намирисва, за разлика от парите, но какво от това?

Днес, в навечерието на изглеждащите предрешени в полза на бившия лидер на БСП избори, плъховете отново и масово се връщат на кораба. В страната като гъби след дъжд никнат инициативни комитети за подкрепа на "независимия" Първанов. Който, между другото, е толкова независим, колкото и независимият кандидат на десницата Неделчо Беронов. Но това е отделна и тъжна тема - от кого, от партиите или от избирателите, са "независими" независимите кандидати? Или това е поредната лъжа, сътворена в партийните щабове, които явно не се съмняват в хроничното малоумие на българите?

Но да се върнем към левите инициативни комитети. Изглежда, че освен лицемерието, нищо лошо няма в тези образувания. Но - само изглежда. Защото, като разгледаме по-внимателно списъците на инициативниците, виждаме доста интересни неща. Като имена на хора, които дор три пъти предадоха партията-майка, а сега за трети път, очевидно, се опитват да се покатерят обратно на червения кораб. Където пък вече лесно и без угризения приемат същества всякакви, особено ако са готови да си платят за предстоящото возене в неясните засега европейски морета. Мислех да спомена някои по-известни хора, станали за резил с ляво-десните си пируети. После се отказах. А и много са, можех да пропусна някого.

Много неща липсват днес на България. За някои от тях сега ще ви разкажа една приказка. От тия, истинските. Имало едно време една политическа класа, наречена аристокрация. Ръководна била класата в много държави и в продължение на дълги векове. Но не успяла да разбере, когато времето й свършило, та по места се наложило да я изколят, а каквото останало - да го прогонят. Но дори и в края на нейното съществуване имало нещо симпатично и дори полезно в аристокрацията. Например, че добрите нейни представители поставяли високо честта, достойнството и лоялността. Понякога, по-високо от живота си. И от впиянченото руско аристократично офицерство дори имало някаква полза. Защото може пияни, безсмислени и недалновидни да са били офицерите-дворяни, но нито за миг не се колебаели те да поведат лично войниците си в атака. И да загинат първи, естествено. Така дошли славните победи на руската военна машина в продължение на триста години. За разлика от някои съветски победи, постигнати с насочени в гърба на атакуващите картечници. Още по-явна била ползата от аристократите учени и писатели в Русия. А и не само там. И когато казвам "аристокрация", съвсем нямам предвид само потеклото. А състоянието на духа и мисълта. Тук приказката свършва, но историята - не. Историята никога не свършва, напук на блестящата и абсолютно несъстоятелна метафора на Франсиз Фукуяма.

Историята продължава, но ние не искаме да я разберем. И когато търсим причините за моралната деградация на обществото и за разпада на държавата ни през последните години, някак срамежливо забравяме, че нямаше, буквално нямаше кой да защити достойнството и честта на българите. Например, с личния си пример. Както изглеждащите смешни сега руски и български офицери, загивали начело на войниците си. Защото на няколко вълни третата българска държава систематично унищожи своята, ако не по произход, то по дух, аристокрация. И на мястото на унищожените аристократи на духа също толкова систематично, чрез последователна антиселекция, създаде класата на плъховете. Които първи надушват, щом наближи време корабът да потъне. Дори когато корабът изглежда съвсем здрав, а моряците пият по каютите и се веселят за нещо свое, плъховете усещат края и бягат. Откъде я имат тази интуиция, в какви дебри на еволюцията са я придобили - остава загадка. Но вече без всякаква интуиция, на талази, плъховете скачат обратно на прясно боядисания, отплуващ кораб. Точно тук, при избора на кораб, плъховете понякога грешат. Макар и по-рядко от хората.

Източник/ци: Big.bg

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!