Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Пай се! Инвалид!
Зноен летен ден. Аз съм шестнайсетият човек на кръшна опашка, извила се пред кварталната поща. Опашката не помръдва един час, защото допотопните компютри "стачкуват". Народът роптае, служителките обясняват през две-три минути, че чакат системния администратор, който трябва да дойде всеки момент. Компютърджията най-после се появява и след известно време опашката се задвижва.
Тъкмо тогава отпред цъфва чаровна млада дама, която води за ръчичка миловидно момиченце с тъмни очила - като тези на незрящите. "Няма да чакам, защото дъщеря ми е инвалид, нищо не вижда", заявява новодошлата и се вмъква в сградата, докато петдесетина души се пържим навън. Всички мълчаливо се съгласяваме, съчувствайки и на момиченцето, и на майката.
Идва моят ред, плащам тока и студената вода и се запътвам към супера. Там край закътан стелаж виждам "онази" чаровница. Чудо на чудесата! Момиченцето й вече е прогледнало, избира си шоколадче. А дамата, за чиято ръчичка се държеше, казва на друга млада жена: "Благодаря, че ми услужи с Венчето. Ама страхотно дете имаш - гък не се чу от устата му, докато обяснявах, че е сляпо. Ще се реванширам."
Пътувам с автобус N94. На спирка "Читалището" едва-едва се качва господин на средна възраст. Той внимателно се оглежда, разбутва с бастуна си пет-шест души, промушва се между тях, застава до седалка, на която се кипрят в яка прегръдка момче и момиче, и произнася с императивен тон: "Трябва да седна, аз съм инвалид!". Влюбената двойка тутакси освобождава терена. Господинът се намества на мястото до прозореца. До него се курдисва лелка с много торби.
Автобусът завива на 90 градуса и прозорецът, до който е господинът с бастуна, се оказва точно срещу слънцето. "Кръвното ми е високо, не бива да ме напича, хайде да си разменим местата", обръща се инвалидът към лелката. "И аз съм с високо кръвно, не мърдам оттука", отвръща тя. "Що ли искам услуга от жена, никога няма да я направи. Какво ти струва да отстъпиш?!", продължава мъжът. "Нито съм яла, нито съм спала с вас, за да ми говорите на "ти", няма да мръдна оттука", заинатява се лелката. "Кучка!", патетично произнася инвалидът, става, отново разбутва околните с бастуна си, инсталира се до най-близката врата и слиза на следващата спирка. Автобусът потегля, а влюбената двойка възкликва: "Я-а-а-а, гледайте, гледайте!". Взираме се в прозореца и виждаме инвалида. Той крачи бодро, стиснал бастуна под мишница. "Пай се, инвалид!", ехидно подхвърля "кучката".
Приятелка си купи къщичка в село край Искърското дефиле. Както си е редно, покани мен и още няколко дружки да полеем придобивката. Хващам влака и се изтърсвам там към обяд. Още от вратата ме емва симпатична дама, току-що навлязла в третата възраст: "О, здравейте, идвате навреме, нали ще помогнете да сготвим и да подредим масата?" "Това е Жени, колежка от службата, много е готина", пояснява приятелката ми.
Подготовката за купона е в разгара си. Симпатичната дама, преливаща от енергия, я ръководи вещо и със замах. "Можеш ли да допуснеш, че тази сладурана е инвалид?", обръща се към мен гордата собственичка на къщата. А сладураната подхвърля: "Нищо ми няма, мъжът ми има доходен бизнес, платихме на когото трябва и получих тапия за инвалид, която ми носи доста облаги."
Веднага се сещам за чаровницата, послужила си с дегизираното дете на друга жена, за да пререди опашката пред пощенския клон. Тогава много ми се искаше да й кажа каквото трябва, но замълчах. Помислих си, че никой няма да ме подкрепи, че репликата ми ще увисне във въздуха. Веднага се сещам и за "инвалида" с бастуна. Дали щях да му кажа каквото трябва, ако бях слязла на същата спирка? Надали. Няма смисъл - навярно и мен щеше да награди със званието "кучка". А хората наоколо щяха равнодушно да си траят.
"Как не ви е срам, истинските инвалиди минават през специални и дълги процедури, за да получат тапията, която вие добихте незаслужено за броени минути и която ще ползвате до края на живота си!", озъбвам се на Жени. Тя онемява. Но бързо се окопитва и обръща хубавката си физиономия към домакинята: "Муце, ама тая твоя приятелка е абсолютен реликт от миналото бе, в кой свят живее тя?!"
Сигурно съм реликт от миналото. Защото само един реликт може да реагира на нещо, за което голяма част от обществото си затваря очите. Но ми писна да ме правят на идиот.
Зорница Веселинова /МД/
Източник/ци: Big.bg
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!