Петър Кичашки
Русия и Китай не са отговор за проблемите на Запада, те са проблем сами по себе си и най-вече сами за себе си.
Първият знак за упадъка на една цивилизация е отказът от какъвто и да е било разговор
Няма нужда да се заблуждаваме. Нашият свят, западният свят, свободният свят е в тежка криза. Упадъкът е видим. И не, това не е възхвала на мухлясалите авторитарни режими в Русия или Китай. Много често в Москва или Пекин използват тази реалистична оценка на общите проблеми, които ние имаме в свободния свят, за да сеят лъжи и пропаганда, че видите ли те били алтернатива на случващото се у нас. Това е категорично невярно. Автокрацията не е и не може да е алтернатива на свободата. Тя стои извън дебата на свободния свят. Тя няма думата, няма легитимността да участва в разговора за нашето бъдеще.
Там всичко е ясно - партията и вождът са винаги прави и никой не може да забрани на лакеите да ги обичат. Живели сме го, няма нужда да ни го обясняват точно на нас. Русия и Китай не са отговор за проблемите на Запада, те са проблем сами по себе си и най-вече сами за себе си. Никой не живее по-зле от роба, пък дори и робът да е с пълен търбух. В тоя смисъл нищо в автокрацията не може да даде отговор на проблемите на демокрацията. Това са два различни свята, които съществуват в условията на паралелност, чрез която са обречени да не се срещнат никъде във времето и пространството. Грозното е, че автокрациите мимикрират и огледалничат на дебата, който водим ние свободните хора и създават шум в системата. Никакви “консерватори” не са Путин и компания, те са автократи, а консерватизмът е демократична идеология. Образно казано и Сталин е бил против джендъра, но това не го прави демократ.
След като изчистихме спорното от безспорното и сме наясно, че критиката от страна на свободните хора спрямо проблемите в свободния свят няма нищо общо с критиката на авторитарния свят към свободния, нека видим какво се случва в нашата къщичка. Онези другите, автократите, си имат съвсем други категории проблеми, които няма как да си решат. Но тези у нас подлежат на корекция по пътя на свободната и честна дискусия. Ако си говорим повече, има по-голяма вероятност да стигнем до разбирането какво и как трябва да направим, за да избегнем пропастта, към която сме се запътили. Както се казва в голямата книга “В началото бе Словото”. Ние забравихме да си говорим помежду си и забравихме да търсим най-малкото общо кратно между различията си.
В момента всяка група от хора, която изповядва сходни идеи и ценности, се е окопала в собствения си ров и отказва да словообразува с враговете си. Първият знак за упадъка на една цивилизация е отказът от какъвто и да е било разговор. Когато изчезнат дебатите, цивилизацията се запътва към небитието. Няма как да поддържаш развиващо се общество, когато в него няма честен разговор за бъдещето. Без признаване на правото на опонента да има мнение, няма как да се постигне съгласие. Без съгласие, няма мир. Без мир, няма просперитет. Без просперитет, няма цивилизация. Не е много сложно. Днешният истеричен дигитален свят пожертва първо свободата на словото.
Втората жертва на упадъка е меритокрацията. Един от символите на превъзходството на свободния свят пред авторитарния такъв е именно меритокрацията. В свободния свят всеки получава блага според заслугите си. Ако си работлив, кадърен и стойностен, няма как да не успееш. Ако си лентяй, некадърник и подлец, няма как да просперираш. Без значение дали си роден със златна лъжица в устата или произхождаш от дебрите на някое бедняшко гето. Меритокрацията ще раздаде на всекиму своето без да дискриминира по произход. В такъв обществен ред патрициите и плебеите са с еднакъв шанс да успеят, като шансът им зависи от личните им способности и умения, а не от това дали във вените им тече синя кръв или не. Днес все повече в свободния свят жертваме меритокрацията, замествайки я с нови елити. Измислени и уродливи, но несъмнено елити по получаване на блага без усилия. Все по-често става така, че университет завършват не най-умните, а онези, които са отметнали нужните малцинствени кутийки.
Днес в Западния ни свят става все по-очевидно, че една категория хора черпят блага въз основа на външни белези и характеристики, над които никой няма никакъв контрол. Това с нищо не е по-различно от аристокрацията през Средновековието, която също е черпила необосновано блага, заради генетичната лотария, която са спечелила, раждайки се в правилния род. Това е обществен регрес, брандиран като прогрес. Иронията е умопомрачителна. Левите и прогресистите, които се бият в гърдите, че искат да променят свята към по-добро, всъщност го връщат към тъмните години на расова, етническа и верска сегрегация. За няколко десетилетия левицата на Запад премина от расовата слепота на Мартин Лутър Кинг към расовата обсесия и критичната расова теория на Ибрам Х. Кенди. Боговете сигурно наистина са полудели.
Като към отказа да си говорим и убийството на меритокрацията добавим екстремизираното от социалните мрежи поведение на морален джихадизъм срещу всеки инакомислещ, можем да кажем, че имаме съмнителната привилегия да гледаме края на света от първия ред. Днес радикализмът се възприема за норма, обсесията и девиацията за правда, абсурдността за редност. Всичко това е факт, виждаме го с просто око. Трябва да сме наясно, в този контекст, че ако Западът наистина умре, ако нашата цивилизация залинее до степен на невъзвръщаемост, то причината за това ще е самоубийство. Ние си го правим. Не ни го правят авторитарните режими в Пекин или Москва. Те са в упадък и полуразпад по дефиниция, авторитаризмът никога не може да донесе устойчиво благосъстояние. Не са ни те виновни, ние сме си виновни. Необходимо е да носим отговорност за действията си и да си даваме сметка за последиците от същите.
Добрата новина, ако има такава, е, че ако ние сме си виновни за случващото ни се, значи и ние имаме възможност да го коригираме. Ние не сме прости наблюдатели на живота си, ние сме онези, които имат силата и отговорността дори да запазим своето и да го подобрим. Налудничавите ляво-либерални обсесии и паники не е нужно да диктуват общественото движение. Светът може и да бъде различен. Зависи само от две неща - първо, да си дадем сметка за реалностите и опасностите и второ, да решим да направим нещо по темата. Въпросът само е искаме ли. За можене, можем. Но искаме ли?