От детските си години прекарани на Запад, в къщата ни на „Хайделбергерландщрасе“ №193 в Еберщадт, градчето в подножието на склоновете на Odеnwald имам няколко остро сетивно-образни спомени. Първо, кой знае защо, съвсем ясно помня тухления Werkstatt в дъното на двора – ниска дълга постройка, изградена от яркочервени тухли с широка черна фуга: вътре лепкаво миришеше на мишинно масло, спрял с години въздух и на понцикована тел – в работилницата моите прабаба и прадядо Вилхелмина и Вилхелм, дъщерите им Мария и Хедвиг и още няколко наемни работника две поколения наред бяха навивали телени дюбели и така бяха натрупали материалното състояние на фамилията. Тази сграда бе запазена по ненаписаната заповед на моя прадядо, за да се напомня на наследниците как чрез труда фамилията ни е постигнала всичко във времето. Помня и onkel Ернс, съпругът на tante Хедвиг, който всеки божи ден без почивните, точно в 17,34 минути слизаше от Straßenbahn (трамвай) № 7, връщайки се от работата си като цехов майстор в заводите на Фолксваген в Дармщад, където работи без прекъсване 53 години до пенсионирането си. Помня и службите на старата протестанска църква, долепена в гърба на нашата къща, както и Баховите органовите меси в новата църква, която построиха по късно в парка в съседство. Там в събота или неделя чинно се стичаше цялото гражданство на Еберщадт в празнично облекло, със строга церемониална походка и с онова ведро настроение, което ни дава краткото безделие на почивните дни. Помня и детската глъч, която стихваше за малко под сводовете на църквата, и отново избухваше навън. Животът течеше с безшумно тиктакащия немски трудов часовников механизъм, какъвто впрочем чувах и във всичките съседни градчета и села в околността. По улиците хората се поздравяваха без причина, в трамвая мъжете и младежите ставаха и отстъпваха местата на бременните и на инвалидите от войната
Та тези европейски ценности виждах аз тогава. Труд, възпитание, уважителна йерархия на поколенията, християнско милосърдие и умереност. Същите тези ценности, които в продължение на векове бяха съградили катедрална Европа.
Днес, слушайки цялата ни политическа класа и обслужващия я папагалитет от журналисти, пенкилер социолози, псевдоинтелектуалци и прочие, се подсмихвам на мантрата „европейски ценности“. И удивен, с болезненото чувство за дежа вю, се питам кой политкомисар на нищото и кога и как съчини в невидимата централа на болшевизма тия нови „европейски ценности“. Защото вече ги живях веднъж по време на социализма у нас.
И днес, дописани безумно на запад, те имат общо с катедрална Европа толкова, колкото Ренесанса има общо с Манифеста на Карл Маркс.