Свикнахме някак с черните хроники. България заприлича на филм от поредицата „Студио Х“ и за разлика от актуалните крими сериали, тук всеки следващ сезон става все по-ужасяващ и брутален. Гледам от телевизионния екран близките на убитите жени и мъже. Те са интелигентни и умни, добре облечени, с маниер за подражание. Езикът на тялото не лъже, очите – още по-малко.
Поредният ненормалник, за когото разбираме, отново се оказва бивш полицай. И той е самодоволен притежател на оръжие. Размахва пистолет, сее закани, арогантен е, циничен и страховит. Заради него жителите на цял софийски квартал съществуват в страх за собствения си живот, за живота на своите деца и близки. Никой не смее да се изправи срещу него или да покаже лицето си по телевизията, защото знае, че това няма да бъде оставено безнаказано от страна на поредния психопат.
Страната ни се превръща в диспансер, където лудите са на почит, за да оцеляват нормалните. Институциите са просто наименования на сгради, в които се подвизават хора, чиито заплати идват от собствените ни джобове. Сигнали, жалби и молби от всякакъв характер потъват сякаш в черна дупка или събират прах в някое от забутаните чекмеджета на незаинтересовани служители. На нашата географска ширина работата не е приоритет, човешкият живот – също.
Държавата ни стана съучастник в извършването на престъпления, вината ѝ се състои в нейното безхаберие. Липсата на превенция кара престъпниците да се чувстват още по-уверени. Знаейки, че няма да бъдат адекватно наказани, те продължават да ужасяват живота ни, а всички сякаш вече придобиваме стокхолмски синдром.
Ние сме част от криминален трилър, в който добрите детективи липсват. Филми като този никога нямат добър финал. Дори в поредицата на „Студио Х“.
Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bg