Всичко приключи за три дни – и все едно, че не е било. Телевизионният слугинаж пък отдели повече време за аферистите от НЕКСО, отколкото за сбогуването ни с Македония. Оставете скопяните – всъщност, нашите политически бездарници предадоха България. Вече сме нежелани пришълци в Македония. Сега започва истинската гавра с Историята ни. И с нас самите.
А всичко беше ясно – и Краят дори – още когато тръгнаха да съчиняват и подписват Договора за добросъседство от 2017 година. Нашите първенци, наивни както винаги, надуха оглушително фанфарите – дотам, че те сякаш парализираха разсъдъка им.
Екзалтацията раждаше всевъзможни дуращини.
Покойният Божидар Димитров – дори той – не можеше да овладее чувствата си, негови са думите, че с подписването на Договора българите са се „увеличили“ с милион и половина души; пак той предричаше, че в най-скоро време Македония ще се разпадне.
И така се говореше, след всички номера на македонистите – кой знае, как са се присмивали насаме над тези изхвърляния, сигурно са ни смятали за безнадеждни тъпаци. С основание, защо още през май 1990 г. Ванче Михайлов нескрито бе покрусен, докато процеждаше страданието си с думите – „Докъде я докарахме, да не смееш днес да кажеш в Скопие, че си българин“. Каза това преди цели 33 години – но кой да го чуе.
Още тогава бе ясно, че Българщината в Македония е непоправимо поразена, там са отгледани и се отглеждат поколения, които нямат нищо общо с нея, дори я ненавиждат искрено и убедено. На какво е разчитала тогава Политическата Секта, когато лековерно се довери на едно парче хартия? Българските членове на смесената Комисия, която трябваше да изготви условията на „примирието“, със сигурност са били наясно с мизериите на македонизма.
Но вероятно са мислили, че съществува някакъв неогласен арбитър от Европейския съюз, който ще помогне да бъде разсечен македонския „възел“. Чак пет години по-късно с тази роля се нагърби френският президент Макрон, колкото да ни изиграе и да ни изхвърли окончателно от битката за историческата Истина за Македония – и от това ни лишиха.
Не ни оставиха дори ролята на статиста, който бъбри нещо за някакви безспорни факти, но никой не му обръща внимание.
Можеше ли да се предвиди още през 2017 г. тази развръзка, унижението, на което ще бъдем подложени – и вече сме подложени?
Можеше, разбира се, ако политическите фантазии не бяха заглушили Истините на Времето/Миналото. У мнозина от политиците ни Договорът събуждаше победоносните напеви от един вечен марш, които, за жалост, нямат и никога не са имали нещо общо с реалността. „Край Босфора шум се вдига“ – обаче никога не успяхме да „влезем“ в Цариград. Но това не ни е тревожело особено – митът се оказа предостатъчно сладък в сравнение със сухоежбината реалността.
Разбира се, наивно ще бъде да изключваме всякаква „завера“ зад прибързаното и лекомислено подписване на Договора. Напълно е възможно да е имало някакво сръгване – примерно от американците, които в такива случаи са внимателни, колкото е внимателна електрошоковата палка, предназначена да вкара в пътя добитъка.
И това не е изключено – нерядко сме изпълнявали и тази роля. Но, все пак, по-скоро прецизно е била изчислена реакцията ни, лекомислието ни е пословично, лесно може да бъде разчетено.
Това е било достатъчно за Сценариста, не му е било нужно да има под ръка някой брутален изпълнител, сделката изглеждала сигурна, а партньорите достатъчно мотивирани – ние от нашата неизтребима наивност, а скопяни – от своята подлост.
Руската „спецоперация“ в Украйна през 2022 г. промени много неща, включително и начинът, по който вече трябваше да се реши българо-македонската главоблъсканица. Вече разполагаха и с нужния човек – един брутален авантюрист и измамник (ПростоКирчо), който с лекота надхитри нашите политически заплеси.
Резултатът бе повече от очакваното: Българщината е изхвърлена и официално от Македония, на българите им е разрешено да ронят сълзи над собствената си История, която ще изтънява все повече след безмилостните набези на македонистите. И още нещо, далеч по-зловещо: след някоя и друга година светът ще вярва на „тяхната“ история, ще я приема като достоверна, никой няма да приема сълзливите български аргументи.
И Аспарух да го изкарат македонец, някакъв прост охранител от свитата на Александър Македонски, все тая.
Залъгването приключи: който трябва, получи Македония, а тя може да се окаже важна карта в пренареждането на Балканския Пасианс; получи я „чиста“, без смущаващите български примеси. Ето, това е образцова „хибридна“ операция.
Нашите политици нямат таланта да провиждат напред във Времето. А и през 2017 г. имаха срещу себе си един шармантен измамник – тогавашният македонски премиер Зоран Заев, който успя някак да ги анестизира/приспи, независимо от наглостта, с която сервираше претенциите си.
Веднъж дори изключи българите измежду участниците в Илинденското въстание. Но доста преди това, още през 2012 г., българският външен министър Николай Младенов, нарече „фалшив национализъм“ протестите срещу една скандална грубост на македонските власти, които не позволиха българи да поднесат цветя пред паметника на Тодор Александров.
Тъй те пробваха куража ни – а измисленяци като Младенов им асистираха. Още тогава беше ясно, че зад тези „протоколни“ недоразумения се крие нещо доста по-опасно – и дори не се крие, а ръмжи предизвикателно срещу нас. Защото бяха наясно, че нищо важно не ни е обсебвало задълго, днес сме така, а утре иначе, с хора като Младенов – важна фигура на новия Интернационал на Заличаването – това бе неизбежно.
След това пък виден социалист – Вигенин – изтърси, че „България ще бъде истински член на Европейския съюз, когато бъдат приети и Македония и Сърбия“. В превод това означаваше, че ние сме едното нищо без Македония. С подобни дивотии правехме външната си политика – всъщност, тя се бе превърнала в рутинна чиновническа дейност, стриктно направлявана от чешити като тогавашният американски посланик Уорлик.
Така постепенно втасвахме за позорната капитулация, за която ни подготвяха. Същият Вигенин по-късно досаждаше на Парламента, че не ни е нужен трети гранично-пропусквателен пункт с Македония, понеже вече имало два, които не били особено натоварени. И какво толкова ви е притрябвало да ходите до Македония…
Как след всички тези знаци на безхаберие македонците да не пуснат един ден окончателно бариерите пред българите – изобщо, дори пред собствената им история. Това заслужават те, след като търпят волностите на своите властници, които се държат като слепи котета, изправени пред „македонското състояние“.
Нека си позволим удоволствието отново да се потопим в мъдростта на Любиша Георгиевски, един великолепен писател от световна класа, който беше и посланик в София – ето какво пише той за въпросното „състояние“ в разкошната си книга „Речник на предразсъдъците“:
„Очевидци твърдят, че тази синтагма („Македонското състояние“) била изстреляна от самия Адолф Хитлер в един от неговите пароксични монолози по повод Судетите като увертюра към Втората световна война. Тогава той уж изкряскал: „Не искам Судетите ми да се превърнат в Македонско състояние!“
И да не е истина, е точно казано – ще кажат умните италианци. Ситуацията, в която се озова Македония в зората на ХХI век (2001 година), е пилотен пример за световните драми през третото хилядолетие, когато войните все по-малко ще се водят между народите, т.е. между техните държави като монополи на насилието, а все по-често между исторически утвърдените монополи на насилието (държавите) и онези терористични, мафиотски, пара- и квазидържавни олигархии на насилието. С други думи, между хаоса и реда, при което редът ще нарича хаоса „терор“, а хаосът ще именува реда „държавен терор“.
Опре ли ножът до кокала, демек при подялбата на сферите на влияние (а Балканите са тъкмо такава сфера во веки веков), демокрацията все по-често ще се сблъсква сама със себе си, понеже е съвършено маскирана увертюра към диктатурите, което я превръща в автокарикатура, сиреч – в демократура.
Същата онази демокрация, към която още Ницше изпитваше дискретна привързаност, подобно на слабостта на всеки среден буржоа към бардаците. Следователно Македонското състояние не е нищо друго освен един съвършен casus belli (причина за война).“
Този фрагмент изглежда сложен за нашите политикани, но трябва да се проумее. Те обаче не го направиха. И останаха излъгани, главно в примитивните си надежди. Пак ще е добре, ако само това ще е последицата от тяхната фуклива разпасаност.
Уж „превземаме Цариград“ – всъщност, превземаме собствения си мит – а не ни допускат дори до Скопие. А оттам се държаха все по-предизвикателно: през 2016-а година допуснаха да бъде разрушена паметната плоча на Каймакчалан – и когато ги заплашихме, че „няма да им помогнем в най-важния момент“, направо ни се изсмяха. И с основание, защото ние все още сякаш не разбирахме, че не сме им нужни, понеже има кой да им помогне – големите търговци Русия и САЩ винаги са на линия.
Надсмяха ни се, а ние се свихме като мишки.
Както казваше пак Любиша Георгиевски, „Балканите са най-идеалното място за унижение“. Ние пък сме си майстори и в самоунижаването.
Всъщност, само веднъж имахме реална сила срещу скопяни – правото на вето срещу приемането на Македония в Европейския съюз – но го проиграхме по най-нелепия начин. впрочем, бяхме изиграни от един елементарен измамник.
Тъй. Скопските безумци, отсега нататък, няма да се спрат пред нищо. Никой няма да ни защити – всички разбраха, че сме безволеви послушници.
Политическите репеи не проумяват, че една държава с ампутирана История е нищо. Няма милост за нея, щом е позволила да бъдат преиначени живота и делото на героите й.
Скопяни ни показаха, какво ни очаква. И повече няма да повтарят. Ще диктуват безмилостно правилата на играта/гаврата.
А нашите бездарници се оказаха по-безотговорни дори от коминтерновската паплач. И по-глупави: оставиха се да ги баламосват с договори, комисии и пазарлъци. А още от самото начало беше ясно, че нямат воля да се противопоставят на македонските насилници.
Колко жалки бяха на 4 февруари в Скопие!
Щом не пускат Народа, върнете се и вие, бре!
Сякаш не съзнават, какво се случи.
Те ви направиха за смях – а вие ще им подарявате генератори за граничните пунктове. Хубав бартер, тъкмо по кройката на политическите ни безхаберници: скопяни заличават всичко Българско в Македония, а нашите им подаряват генератори – да им е по-светло, докато късат страници от Историята ни.
Случилото се в събота, 4 февруари, не беше някаква репетиция. Това е краят – скопяни ни казаха, че всичко е свършено. Отсега-нататък те ще бият тъпана.
Нашите просто си изпълниха ролята на политически слугини, направиха кефа на новите си покровители – час по-скоро да довлачат и Македония под опеката им.
Радев мълчи красиво, можеше поне да похвали протежето си ПростоКирчо за блестящо проведената антибългарска операция. А то вече открито ни се подиграва, ето така: „Важно е да не оставяме ракурса на отношенията между двете страни само на тема какъв инцидент се е случил”.
Подобно говорене вече не е израз на обикновено шарлатанство – това е безсрамно унижаване на Българската Свяст.
За нас бе съдбоносно важно да не оставяме „ракурса на отношенията“ в ръцете на нехранимайковци. Но го направихме. ПростоКирчо си свърши работата. Сега му направете паметник.
Има още една важна особеност в нашенския слугинаж. По-наперените му герои уж са шампиони в подмазвачеството, готови са да оближат по всяко време подметките на новите си покровители – често и без никакъв повод, ей така, за да не загубят езиците им сръчността си. Най-усърдни в това отношение са „десните“.
Обаче като им засмърди на пари, изведнъж се променят. НЕКСО ги показа и от тази им страна. Бяха най-активните апологети на американския закон „Магнитски“, въпреки че той е неприложим у нас и в Европейския съюз. Сега обаче настървено бранят аверите си от НЕСКО тъкмо от американското законодателство.
Бойко В. от „Панорама“ по БНТ също се накокошини на тази тема – от НЕСКО не са извършили престъпления, повтаряше той. Утре сигурно така ще говори и за скопяни. Ей такива са днешните телевизионни „институции“.
На 4 февруари 2023 година бе сложена точката на една многолетна агония. Остава ни пасивно да наблюдаваме едно безподобно Крушение на Българщината.
Утре ще ви кажат, че сте македонци
(Фрагменти от дописка, публикувана на 14 юли 2017 г.)
Никой не се интересува, какво става в колективното съзнание на Народа – и дали то не се е превърнало вече в някаква пустиня. Накрая я докарахме до там, че онези които уж управляват – Пастирите – изобщо не са наясно, какво се случва със „стадото“.
То пък също постепенно губи представа за себе си. Намираме се в Ерата на Абсолютната Анестезия. Пущинак.
Отстрани сигурно изглеждаме не само като анестезирани, ами направо изпаднали в кома. Заради това новият френски посланик се опитва да подобри рекордите по нахалство на предшественика си. Той гледа на България като на цигански катун и има артистичността да твърди, цитирам: „Не разбирам усложненото отношение (на българите) към историята, тенденцията понякога да се преувеличават измеренията на турското робство, колебанието да се гледа напред, в бъдещето…“
Ако господинът препоръча в родината си подобно отношение към Историята, веднага ще го увесят на Триумфалната арка – добре да се проветри. Тук могат да го затворят за три дни в Костницата в Батак – да размишлява върху българските ни „преувеличения“.
Посланикът цитира една поговорка, която, неизвестно защо, приписва на българския фолклор – „Най-бързите бегачи са тихите“. Тукашните поговорки са по-солени, но и по-проникновени, ето една: „Кога стана калайджия, кога ти почерня гъза“.
Никой от най-близкото обкръжение на Бойко обаче не му подсказва да извика френския откривател и да му издърпа ушите – както се опита да направи с Путин заради кирилицата. С Путин сме смели, а с ксавиетата – не. Това вече е болест.
Посланикът се държи като стипендиант на Сорос. Хайде, соросоиди мили, ваш ред е – изхвърлете думата „клане“ от учебниците и я заменете с „измерения“. Утре посланикът ще каже, че сме македонци, недоклани.
Те пък се държат като развеселени жени, вечно ненаситни. Апетитът им не може да бъде задоволен, колкото и да се стараем. С тях може да се разговаря само по един начин: „Не ми казвай какво искаш, ами кажи, какво даваш? И ще си затворите ли накрая големите македонски усти – или ще ни кълцате с лакомията си парче по парче?“ Няма кой да ги пита така.
Тъй или иначе, можем само да подозираме с какви репарации ще ни натоварят македонците. Със сигурност ще ни разтоварят от голяма част от собствената ни история – и ще я вземат за собствена употреба, завинаги. После ще поискат „македонското“ им малцинство тук да има специален статут. И така ще постигнат много повече, отколкото техните сърбомани успяха да постигнат за 100 години. Ела, Ванче Михайлов, да ги видиш днешните ни войводи, накъде са се запътили.
Нашите будали си въобразяват, че е голямо щастие да бъдат ратаите, които ще се напъват да изтеглят Македония към НАТО.
Бягайте, бре, от тази гореща женска. Вижте, как ви се подсмихват гърците. Бъдете арбитри на българските ни работици – стига да ги проумявате, разбира се.
Опитайте са да вникнете в мълчанието на „стадото“. Страх ги е от това обаче. И всичко остава под похлупака на Мълчанието.
Ципрас не признава името на Македония. Ние признаваме всичко – и пак сме в пиесата „Напразните усилия на любовта“. Пак тръгваме първи и ще пристигнем последни.
КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”