ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ, КОЯТО ТУРЦИТЕ НЕ ОБИЧАТ ДА СИ СПОМНЯТ
В продължение на близо 400 години Османската империя доминира в днешна Турция, Югоизточна Европа и Близкия изток. Днес интересът към историята на тази империя е по-голям от всякога, но в същото време малко хора знаят, че османците са имали много "тъмни" тайни, които са криели от любопитни очи. Филмът „Великолепния век” само леко открехна завесата за пикантното...
1. Братоубийство
Ранните османски султани не са практикували първородство, при което най-големият син наследява всичко. В резултат на това редица братя често претендират за трона. През първите десетилетия не било необичайно някои от потенциалните наследници да намерят убежище във вражески държави и да създават много проблеми в продължение на много години. Когато Мехмед Завоевателя обсажда Константинопол, собственият му чичо се бие срещу него от стените на града. Мехмед се справи с проблема с характерната си безпощадност. Когато се възкачва на трона, той екзекутира повечето си роднини от мъжки пол, включително дори заповяда да удуши малкото си братче още в люлката. По-късно той издава своя скандален закон, който гласи: "Един от моите синове, който трябва да получи султаната, трябва да убие братята си." От този момент нататък всеки нов султан заел трона, трябва да убие всички свои роднини от мъжки пол. Мехмед III скубе брадата си от мъка, когато по-малкият му брат го моли за милост. Но в същото време той „не му отговори нито дума“ и момчето беше екзекутирано заедно с още 18 братя. А Сюлейман Великолепни мълчаливо наблюдава зад параван как собственият му син е удушен с тетива, когато става твърде популярен в армията и се превръща в опасност за властта му.
2. Клетки за шехзаде.
Политиката на братоубийството никога не е била популярна сред храта и духовенството и когато Ахмед I внезапно умира през 1617 г., тя е изоставена. Вместо да убият всички потенциални наследници на трона, те са затворени в двореца Топкапъ в Истанбул в специални камери, известни като Kafes („клетки“). Един османски принц би могъл да прекара целия си живот затворен в Кафез, под постоянна охрана. И въпреки че наследниците по правило се отглеждат в лукс, много шехзаде (синове на султаните) полудяват от скука, или станаха развратни пияници. И това е разбираемо, защото те разбират, че всеки момент могат да бъдат екзекутирани.
3. Дворецът е като тих ад.
Дори за султана животът в двореца Топкапъ може да бъде изключително мрачен. По това време има мнение, че е неприлично султанът да говори твърде много, затова е въведена специална форма на жестомимичен език и владетелят прекарва по-голямата част от времето си в пълно мълчание. Мустафа I смята, че това е просто непоносимо и се опитва да премахне подобно правило, но неговите везири отказват да одобрят тази забрана. В резултат на това Мустафа скоро полудява. Той често идва на морския бряг и хвърля монети във водата, така че „поне рибата да ги похарчи някъде“. Атмосферата в двореца е буквално наситена с интриги - всички се борят за власт: везири, придворни и евнуси. Жените от харема придобиват голямо влияние и в крайна сметка този период на империята става известен като "султаната на жените". Веднъж Ахмет III пише на своя велик везир: "Ако се преместя от една стая в друга, тогава 40 души се нареждат в коридора, когато се обличам, тогава стражите ме наблюдават ... никога не мога да бъда сам."
4. Градинар със задълженията на палач.
Владетелите на османците са имали пълна власт над живота и смъртта на поданиците си и са я използвали без колебание. Дворецът Топкапъ, където се приемат пасланици и гости, е ужасяващо място. Имало е две колони, върху които са поставяни отсечени глави, както и специален фонтан изключително за палачите, за да могат да си измият ръцете. По време на периодичните прочиствания на двореца от нежелателни или виновни хора, в двора са натрупани цели могили от езиците на жертвите. Любопитното е, че османците не си правят труда да създадат корпус от палачи. Тези задължения, колкото и да е странно, са поверени на дворцовите градинари, които разделят времето си между убиването и отглеждането на екзотични цветя. Повечето от жертвите просто са обезглавени. Но е забранено да се пролива кръвта на султанското семейство и високопоставени служители, така че те са удушавани. Поради тази причина главният градинар винаги е бил огромен мускулест мъж, способен бързо да удуши всеки.
5. Смъртоносно надбягване.
Имало е само един начин провинилите се служители да избегнат гнева на султана. От края на 18-ти век става обичайно осъденият велик везир да избегне съдбата си, като победи главния градинар в надбягване през градините на двореца. Везирът е извикван да се срещне с главния градинар и след размяна на поздрави му е подарен бокал замразен шербет. Ако шербетът е бял, тогава султанът дава отсрочка на везира, а ако е червен, трябваше да се екзекутира везира. Щом осъденият вижда червения шербет, веднага трябва да тича през градините на двореца между сенчести кипариси и редици лалета. Целта е да стигне до портата от другата страна на градината, която води към рибния пазар. Има само един проблем: везирът е преследван от главния градинар (който винаги по-млад и по-силен) с копринена връв, за да го удуши. Въпреки това, няколко везири успяват да го направят, включително Хачи Салих паша, последният везир, който е последният, участвал в такава смъртоносна надпревара. В резултат на това той става санджак-бей (управител) на една от провинциите.
6. Изкупителни жертви.
Въпреки че великите везири теоретично са били на второ място след султана по власт, те обикновено са били екзекутирани или хвърляни на тълпата, за да бъдат разкъсани като "изкупителна жертва", когато нещо се обърка. По времето на Селим Страшни са сменени толкова много велики везири, че те винаги започнаха да носят завещанията си със себе си. Веднъж един везир помолил Селим да го уведоми предварително, ако скоро ще бъде екзекутиран, на което султанът отговорил, че цяла опашка от хора вече се е изредила да го замести. Везирите трябвало да успокояват и жителите на Истанбул, които винаги, когато нещо не им харесва идват на тълпа в двореца и искат екзекуция.
7. Харем.
Може би най-важната атракция на двореца Топкапъ е харемът на султана. Той се състоеше от до 2000 жени, повечето от които са купени или отвлечени робини. Тези съпруги и наложници на султана били държани заключени и всеки външен човек, който ги видел, бил екзекутиран на място. Самият харем се охранявал и управлявал от главния евнух, който поради това имал голяма власт. Има малко информация за условията на живот в харема днес. Известно е, че е имало толкова много наложници, че някои от тях почти никога не са хващали окото на султана. Други успяват да получат толкова огромно влияние върху него, че вземат участие в решаването на политически въпроси. И така, Сюлейман Великолепни се влюбил лудо в украинската красавица Роксолана (1505-1558), оженва се за нея и я прави свой главен съветник. Влиянието на Роксолана върху политиката на империята е такова, че великият везир изпраща пирата Барбароса на отчаяна мисия да отвлече италианската красавица Джулия Гонзага (графиня на Фонди и херцогиня на Траето) с надеждата, че Сюлейман ще й обърне внимание, когато тя е доведена в харема. Планът в крайна сметка се проваля. Друга дама - Кесем Султан (1590-1651) - постигна още по-голямо влияние от Роксолана. Тя управлява империята като регент вместо своя син и по-късно внук.
8. Кръвен данък.
Една от най-известните характеристики на ранното османско владичество е девширмето („кръвен данък“), данък, наложен върху немюсюлманското население на империята. Този данък се състои в принудително набиране на млади момчета от християнски семейства. Повечето от момчетата са записани в корпуса на еничарите - армията от войници-роби, които винаги са били използвани в първата линия по време на османските завоевания. Този данък се събира нередовно, обикновено се прибягва до девширме, когато султанът и везирите решат, че империята може да се нуждае от допълнителна работна сила и войници. По правило се набирали момчета на възраст 12-14 години от Гърция и Балканите, като се вземали най-силните (средно 1 момче на 40 семейства). Вербуваните момчета са събрани от османските служители и отведеждани в Истанбул, където са вписани в регистър (с подробно описание, в случай че някой избяга), обрязани и насилствено потурчени. Най-красивите или най-умните били изпращани в двореца, където били обучавани. Тези момчета можели да постигнат много високи рангове и много от тях в крайна сметка станават паши, или везири. Останалите момчета първоначално са изпратени на работа във ферми за осем години, където децата едновременно учат турски език и се развиват физически. След двадесетгодишна възраст те официално са били еничари, елитните войници на империята, които са били известни със своята желязна дисциплина и лоялност. Системата на кръвния данък остаряла в началото на 18 век, когато на децата на еничарите било разрешено да се присъединят към корпуса, който по този начин станал самоиздържащ се.
9. Робството като традиция.
Въпреки че девширме (робството) постепенно е изоставено през 17 век, това явление продължава да бъде ключова характеристика на османската система до края на 19 век. Повечето от робите са внасяни от Африка, или Кавказ (особено ценени са адигите), докато набезите на кримските татари осигуряват постоянен приток на руснаци, украинци и поляци. Първоначално е забранено да се поробват мюсюлмани, но това правило е тихо забравено, когато притокът на немюсюлмани започна да пресъхва. Ислямското робство до голяма степен се развива независимо от западното робство и следователно има редица съществени разлики. Например, за османските роби е било малко по-лесно да получат свобода, или да постигнат някакво влияние в обществото. Но в същото време няма съмнение, че османското робство е било невероятно жестоко. Милиони хора са загинали по време на набези на роби, или от изтощителна работа. И това дори не говори за процеса на кастрация, който е бил използван за попълване на редиците на евнусите. Каква е била смъртността сред робите, доказва фактът, че османците са внесли милиони роби от Африка, докато в съвременна Турция почти няма хора от африкански произход.
10. Кланета.
С всичко казано по-горе можем да кажем, че османците са били доста лоялна империя. Освен девширме, те не правят реални опити да обърнат в исляма немюсюлмански поданици. Приемат евреи, след като са изгонени от Испания. Те никога не са дискриминирали своите поданици и империята често е била управлявана (става дума за чиновници) от албанци и гърци. Но когато турците се почувствали застрашени, действали много жестоко. Селим Страшни, например, е много разтревожен от шиитите, които отричат авторитета му като защитник на исляма и можеха да бъдат "двойни агенти" на Персия. В резултат на това той избива почти цялата източна част на империята (поне 400 000 шиити загиват и селата им са изравнени със земята). Когато гърците започват да търсят независимост, османците прибягват до помощта на албанския башибозук, които извършват серия от ужасни погроми. Най-известно е Хиоското клане Тъй като влиянието на империята намалява, тя губи голяма част от предишната си толерантност към малцинствата. До 19 век кланетата стават много по-чести, вкл. кланетата у нас след Априлското въстание. Това достига своя връх през 1915 г., когато империята, само две години преди разпадането си, избива 75 процента от цялото арменско население (около 1,5 милиона души).