Шофьор на маршрутка от Перник не пусна в превозното средство момиче на 14, защото му платила за билетче с жълти стотинки. Шефовете били разпоредили да не приема дребни монети – пари, които са в обращение, с които би трябвало да се разплащаш свободно в гражданския оборот. Момичето остава само́ по тъмно, без да може да се прибере вкъщи.
Ако не са били неин приятел и баща му, които я откарват с кола до дома ѝ, бездушието на шофьора съзнателно я оставя в ръцете на провидението, без да му мигне окото. Пиян ли е бил, тепърва ще се доказва. Истина ли е, че има разпореждане да не приема дребни монети, също ще се изяснява, макар на този етап фирмата-превозвач да отрича това.
Колко трябва да си изпразнен от съдържание, за да постъпиш по такъв начин с дете? Докъде се простира търпението и колко още от горчивия залък можем да преглътнем? Разпадът в отношението ни към останалите е стигнал критичната си точка. Емпатията ни става все по-чужда, освен ако дадено събитие не ни засяга лично. Подобни случки не бива да ни оставят безучастни. Никой не е застрахован, че утре няма да преживее нещо подобно.
Да бъдем унизявани от безсърдечни и нагли хора сякаш вече е в реда на нещата. Крепи ни надеждата, че е останала някаква държава, която все пак ще търси отговорност за действията на индивиди, лишени от съвест, лишени от душа.
Ако в по-голямата си част приказките са тъжни, то е за да ни научат да бъдем по-добри. Поуките от тях трябва да ни карат да бъдем състрадателни към другите. Като социални същества ние не можем да съществуваме един без друг. Всички сме свързани, всички искаме да живеем живот, изпълнен с радост и надежда, че мечтите се сбъдват. Но когато оценяваш човещината си на няколко жълти стотинки, нямаш никакъв шанс да проумееш красотата на живота.
За такива хора и сто години самота не стигат.
Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bgf