Днес. В едно българско село. Много възрастна жена (нарочно няма да я нарека „баба“), трудноподвижна, превита през кръста като изсъхнало дърво, едвам пазеше равновесие с патерица под едната мишница и копаеше с другата ръка пръстта в двора. Засаждаше марули. Толкова малка женица, че в една човешка прегръдка три пъти ще се побере.
Поразпитах за нея. Вдовица била от няколко години. Погребала и сина си. Ни дете, ни коте. Самота, побрана в патерица, мотика и леха. Токът й бил 4 (четири) лева, ми казаха. Не ползвала. Изобщо. Къщата й нощем била винаги тъмна. От години. Като денят й. Разчитала на дъжда да полива градината. Храна й носели понякога я съседите, я от „патронажа“, както се изразиха. „Някой ден ще ме намерят, като умра. Все някой ден Господ ще се смили да си ме прибере. Той, дано кметът и някой съсед… Все ще има кой да ме изпрати на гробището. “, повтаряла пред редките си гости.
Днес. В едно българско село.
А ние си мерим знамената. Чуждите. Докато нашите, старите хора, за последно чоплят земята напролет. За няколко марули, „…докато ги намерят.“