Опитвам се да си представя Ботев и Левски в оная скована от студ вятърничева воденица в покрайнините на Букурещ.
За какво ли са си говорили, докато зъбите им са тракали от студ, а червата им са свирели от глад?
Дали са мечтали да вземат властта и да назначат всичките си роднини за министри?
Дали са говорили за пари, които ще трупат, преяли от алчност и самолюбие?
Дали са си представяли как журналисти клечат пред тях, славословят ги и чакат да им подхвърлят някоя огризка?
Дали са мечтали да прекарват нощите си, заобиколени от раболепни слуги и надрусани курви?
Или пък са си говорили за Свободата?
За Справедливостта?
За Достойнството?
За Честта?
За това, че не искат българите никога повече да бъдат роби?
Страшни са тия въпроси.
Голяма част от българите са се чувствали добре под османска власт и не са искали самостоятелна независима държава. В книгата си "Четите в България" Захарий Стоянов цитира писма на българското население от Свищов, Търново, Русчук, в които те изразяват възмущение от "разбойническите чети" на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и пожелават дълголетно управление на милостивия си султан.
Можеш да си роб и без да имаш поробител. За повечето хора така е много по-комфортно.