Основателят на Подай ръка/Заедно за по-добро бъдеще Радостин Георгиев взриви мрежата с поста си, който публикува във Facebook. Повод синеокото момче да върне спомените си 15 години назад е трагичният инцидент с майката, издъхнала във Враца пред очите на детето си. Признаваме, думите му ни хванаха за гърлото и ни накараха да се замислим - колко болна е здравната ни система и от сега ли е това...
Публикуваме историята на Радостин с незначителна редакторска намеса:
В последните дни в страната ни се случи нещо ужасно!
В 21 век, 2022 година, в европейска държава, едно дете загуби своята майка пред очите си в спешния център във Враца, докато нехайството, жестокостта и гнилата система - просто си разбъркваха кафето! Детето е загубило и своя баща, починал от рак години по-рано.
Тази тежка история ме връща в 2007 година, когато аз бях на 15 години и загубих своята майка. Искам да ви разкажа една история от преди 15 години.
В началото на януари, 2007 година, докато баща ми беше в болница, болен от рак, около 03:00ч на майка ми и стана лошо, започна да изпитва ужасни болки в стомаха.
Аз, разбира се, се обадих на бърза помощ, които дойдоха и я откараха в Пирогов. Там я прегледа един доктор и без да знам защо само ни каза, жената трябва да ходи в раковата болница, не е за тук. Тогава и до ден днешен не знам защо ни изпрати там. Аз, тръгнал без никакви пари, тя боса по чехли, просто ни казаха тръгвайте си, докато видимо тя продължаваше да изпитва болки.
Помолих таксиметров шофьор да ни откара, но понеже нямахме пари не се съгласи.
Тръгнахме пиша, тя боса, превиваща се от болки. Вървяхме през Борисовата градина, спирахме и сядахме, когато изпитваше по-силни болки, аз й дадох мойте чорапи, за да не е боса тя! Когато стигнахме в крайна сметка в раковата болница, беше рано сутринта, ни беше казано - чакайте! На един диван часове наред, прегледа я някакъв доктор, който ми попита защо съм я довел тук, тук се приема само планово, тя трябва да се прегледа другаде.
Толкова! Какво има, защо я боли, какво и има, така и не ни се каза!
Накрая тя повърна, а минавайки покрай нас един доктор просто каза - “няма ли някой да го изчисти това”. Връщайте я там, откъдето са ви пратили, бяха последните думи на доктора.
Аз, 15-годишен, с майка ми до себе си, която се бори за въздух, ходим по автобуси и трамваи, за да се върнем обратно в Пирогов, защото линейка не можело да я транспортира.
Връщайки се в Пирогов, за щастие попаднахме на прекрасен доктор, който в мига, в който я видя, каза вкарвайте я в шокова зала!
Аз помня, че изпаднах в някакъв ужас, просто не знаех какво става. Оперираха я веднага, спукана язва. Благодарение на този доктор, аз имах още един месец майка.
Още един месец можех да казвам — мамо!
Един месец, защото точно месец след като се случи всичко това, тя почина! Почина, чакайки линейка в продължение на 2 часа да дойде, защото тя плюе кръв и не може да диша. Борила се е два часа, но след многобройни позвънявания на бърза помощ, такава изобщо и не дойде. Случаят беше и медийно отразен по нова тв.
Малко след това загубих и баща си, който не можа да се справи с коварната болест. След нейната смърт, той отслабна още повече и просто се отказа.
Имах много въпроси, отговор не получих. Единствено чувах - системата е виновна, трябва да се промени здравеопазването, трябва това, трябва онова! Кадрите са ни лоши, няма условия, няма заплащане!
Днес, 15 години по-късно още едно дете загуби своята майка, защото системата ни и такава, защото трябва да променим това, ама здравеопазването, ама …
15 години промяна?
Не!
15 години мъка и вероятно десетки или стотици деца като нас, загубили възможността да изричат думата - мамо!
15 години ще си бъркаме кафето и ще ни е важно да ви въведем данните, за да вземем парите от касата!
Човешкият живот струва толкова!
Аз мога да кажа само - съжалявам мамо!