Димитър Попов
„Ще прилагаме закона без пощада. Искаме да изчистим петното на корупцията, което е полепнало по името на България.“ , казва бъдещия премиер Кирил Петков пред германския „Шпигел“. Безпощадно обещание, нали!
Гледам обаче разпределението на министерствата между партньорите в бъдещото му правителство и все едно гледам филма
„Вашата корупция е мъртва! Да живее нашата!”
И то за пореден път.
Вижте разпределението на „ресурсните министерства”, с големите пари от европейските фондове и бюджета – земеделието, регионалното, екология и околна среда, финанси. В тези министерства, чрез проекти и с други схеми се крадат най-много пари. ИТН са получили регионалното министерство, БСП взема земеделието, ДБ – екологията и околна среда, а ПП финансовото с НАП и Митници към него. Контрол върху всяко министерство ще има само съответната партия и изглежда така, сякаш всяка е получила своя касичка като коледен подарък.
Аз донякъде вярвам в добрите намерения на Петков и Василев да се борят с корупцията, но те се намират
в клетка с тигри,
които не се дресират с усмивки. Затова идеята всяко министерство да е партийна територия със свой паричен ресурс, а контролът да е само външен от КПКОНПИ, е покана за повсеместна корупция. Все едно да ги оставиш сами до кацата с меда и да мислиш, че няма да си оближат пръстите.
Смята се, че партиите са създадени да защитават национални интереси и да управляват държавата според законите в интерес и за доброто на нейните граждани. Една политическа партия трябва да има три приоритета, подредени така – първо да се погрижи за общодържавния интерес, след това да е партийния интерес на нейните собствени избиратели, накрая да е личния интерес на нейните лидери.
Петков и Василев не знаят, че българските политически партии са по-скоро партизански отряди. В техните приоритети на първо място е партията и собствените избиратели, след това е важен интересът на партийните лидери, чак на трето място идва общодържавния интерес. И така е в половината партии, в другата половина първите два приоритета са разменени.
Вече в управлението, партизанската партия е длъжна да уреди своите хора с благата на властта и то с уговорката, че те от своя страна ще ги раздават и надолу по партийната пирамида. Паралелно с това партийните лидери, които схващат властта като баница за консумиране, се заемат да си уреждат личните кариери и финанси. Чак накрая остават грижите за държавното благо. Ако на Запад един партиен лидер работи 80% от времето за държавата и партията, и 20% от времето за себе си, то в България е точно обратното.
И да не мислите, че партиите ще издигат най-способните и най интелигентните си хора, с най-голяма компетентност и високо образование да управляват държавата? Не-е-е…Ще пробутат най- малко конфликтните, най-зависимите и най-некадърните. Знаете ли защо? Защото изборът на тези кадри не се прави в светлата част на партийните централи, а в
тъмните дебри отзад…
Трябва да поясня, че българският политически живот е наследен от византийската държавна традиция. В нея никой във властта не е това, което изглежда. Зад всеки министър стои някой, който е гарантирал за него, а зад гаранта и дори зад партийните лидери има една здрачна зона, в която се крият истинските разпоредители с държавните блага.
Тяхната основна грижа е партийното финансиране. За да спечелиш избори и да се уредиш с министри, трябват много пари, както знаете. Преди години банкера Цветан Василев се беше оплакал, че партията на Бареков заедно с телевизията си, му излязла 200 милиона лева. Хората като банкера дават и очакват да си върнат парите чрез обществени поръчки, проекти и други инструменти и схеми, когато партията е на власт. Това прави достъпа на съответната партия до поне едно ресурсно министерство, важен колкото въздуха и слънцето за всяко живо същество.
Да речем, че в министерството У на партията Х корупцията вече процъфтява. Обществените поръчки отиват при партийни хора, министърът лобира за този или онзи пред съда, комисионите за проект надхвърлят 20%. Като слушам как говори Кирил Петков, разбирам, че той незабавно ще поиска оставката на такъв свой министър.
Само че в коалиционния договор, който подписват, има и дребен шрифт. Според него съответната партия може да назначи друг на негово място по свое усмотрение. Това си е партийно решение, не зависи от премиера, а от партийния лидер или от онези в партийния здрач. И ако те си харесват министъра, премиерът ще трябва да преглътне горчивия хап.
Да допуснем обаче, че министърът от партията Х е чист и почтен човек, който отказва на своята партия да упражнява политическа корупция. Предан е на премиера и на държавния интерес. Пак според дребния шрифт, партията може да бутне цялото правителство, ако премиерът го запази.
Шантажът на малките коалиционни партньори
е обичайна практика също и винаги дава резултат.
Борисов преди години реши този проблем с резервен играч на пейката – ДПС. Така държеше в шах и Реформаторския блок, и патриотите. Така се роди и прословутата връзка Борисов – Пеевски, която беше цената зад тази скрита подкрепа от ДПС.
Чудя се какво ще стане като гръмне първият корупционен скандал в някое от „ресурсните” министерства на новата коалиция. Отговорност ще носи цялото правителство и неговият премиер, естествено. Това и от „Шпигел“, и от други медии ще му го напомнят, защото гръмовните обещания не бива да са празни приказки. И като видим как Петков ще реши такъв челен удар с реалността, ще разберем и колко месеца ще е животът на правителството.
Шансът му да изкара пълен мандат е ако управляващите партийни екипи в бъдещата коалиция доброволно и повсеместно се откажат от „партийния” данък върху всеки проект или обществена поръчка. Да се откажат
безпощадно, осъзнато, с чувство на дълг към народа и Родината,
с отговорност пред държавните финанси и бъдещото поколение, работейки за авторитета на България пред света и спазвайки върховенството на Закона!
Ако у нас обаче има такива хора, къде са се крили досега, бе!