Автор: о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов
Думите на експрезидента Росен Плевнелиев по време на участието му в Глобалния форум в Баку са предизвикателни за Европа, но преди всичко са опасни за Балканите, и в частност за България. Те възхваляват победата на мюсюлманска над християнска страна, което звучи и като способ за силово уреждане на междурелигиозни и междуетнически противоречия и същевременно като способ за взривяване на Европа.
Според публикация на dnevnik.bg от 11.11.2021. експрезидентът Росен Плевнелиев, по време на участието си в Глобалния форум в Баку на тема "Светът след COVID-19", поздравява азербайджанците за победата им във Втората карабахска война (27.09–10.11.2020 г.). В словото му има два съществени момента, които правят впечатление : "Поздравяваме Азербайджан. В света има много замразени конфликти. Разрешавайки този продължителен конфликт на своя територия, Азербайджан изпълни много важна работа от глобална гледна точка, давайки добър пример за всички" и още: "Азербайджанската армия действа много оперативно и достойно се справи със задачата си".
Първият цитат е директен призив за военно разрешаване на замразени локални конфликти. На планетата, по различни причини, има много такива, има ги в Европа и особено на Балканите – барутният погреб на континента, който вече го е взривявал. Какво би станало, ако държавните ръководители от Европа и преди всичко тези от Балканите се вслушат в „добрия пример” на г-н Плевнелиев, последват го и предприемат военни действия за разрешаване на собствените си териториални и етно-религиозни проблеми? Да допуснем, че в някой от тях липсва здрав смисъл и реши да жертва част от гражданите си във военни действия.
В такъв случай на какво би заприличала Европа и особено нашият полуостров?
Според мен картината е ясна. Достатъчно е една страна да започне и не само Балканите, но и Европа ще бъде взривена. Това е възможно, защото има много нерешени териториални проблеми, съчетани с етническо-религиозни противоречия. На Балканите няма държава, която да няма претенции към своите съседи, има такива и в Европа. Днес в държавите от полосата между Балтийско и Черно море тлеят неразрешени конфликти, там периодично се стреля, взривява и загиват невинни хора. Накратко, използвайки примера на г-н Плевнелиев, Европа за кратко време ще се превърне в бойно поле, без да може да разреши всички наболели проблеми и замразени локални конфликти. Напротив, ще ги задълбочи още повече. При това на каква цена?
Ако г-н Плевнелиев се интересуваше от нея и от това как ще преживяват хората след такъв „добър пример”, би трябвало да посети районите между остатъка от Република Нагорни Карабах и Азербайджан и да се убеди какви „придобивки” им е донесло военното разрешаване на териториалния проблем. Но това там е една нищожна част от разрушението, което ще донесе избухването на балканския барутен погреб. Точно за това е трябвало да помисли г-н експрезидентът преди да величае военния успех на азербайджанците. Впрочем този успех дали е само тяхен? Знае ли той как е планиран, как и с какви средства е реализиран, за да констатира, че азербайджанската армия много „оперативно и достойно” се е справила със задачата си. Нека напомня някои факти от победата на Азербайджан и, ако г-н Плевнелиев не ги знае, нека ги научи.
Вече няколко години Турция съдейства на Азербайджан да комплектува въоръжените си сили със съвременно въоръжение. По-голямата част от офицерския корпус на азербайджанската армия се обучава в турски военни академи, а турски съветници работят в щабовете и войските – още от 2016 г. около 150 турски офицери получават висши длъжности и реално те управляват войските.
Планирането на азербайджанското настъпление се ръководи от началника на оперативното управление на турския ГЩ, който контролира и организацията на бойните действия. Участие взема и командващият 3-та полева армия, дислоцирана в Източен Анадол, а особена роля има началникът на 1-ви Център за снабдяване и техническо обслужване, който непосредствено организира и провежда разузнавателно-ударните операции с 20-те безпилотни за многократно използване летателни апарата „Байрактар ТВ2”.
Турските офицери прилагат разбиранията си за тактика и оперативно изкуство, отработени в Сирия и Либия, и на тази основа значително повишават бойните възможности на азербайджанската армия. Двете страни провеждат мащабни учения, последното от които е през юли-август 2020 г. След него Турция „забравя” да изтегли 600 военни специалисти, сред които батальонна тактическа група (200 бойци), 50 инструктури в Нахичеван, 90 съветника в Баку, 120 авиоспециалисти в авиобаза Даляр, 50 инструктори на летище Габала и още толкова към 4-ти армейски корпус. За тази помощ азербайджанският президент казва, че е оставена от „турските братя като морална подкрепа”, забравяйки да добави, че един F-16 е свален в бойна обстановка, а Азербайджан не разполага с такива самолети.
Още на 22 септември 2020 г., преди началото на операцията, турската Национална разузнавателна организация (MİT) вербува и прехвърля в Азербайджан първите наемници от подконтролната на Турция Сирийска национална армия и по-точно от дивизиите „Хамза” и „Султан Мурад”, чийто личен състав от над 1500 души се набира от етнически сирийски туркомани.
В Баку пристигат министърът на отбраната и командващият турските сухопътни войски, които вземат участие в ръководството на започналата ден преди това настъпателна операция срещу Република Нагорни Карабах. Блицкриг обаче не се получи. Не се получи и самостоятелен сухопътен коридор между Нахичеванската автономна република от състава на Азербайджан, отделена от него с арменска територия и граничеща с Турция – днес коридорът се охранява и контролира от руски граничари.
Г-н Плевнелиев твърди, че азербайджанската победа е „много важна работа от глобална гледна точка”.
Така е. Тази победа дава добра възможност на Турция да продължи с по-голяма увереност дейността си по проникване в Средна Азия и реализиране на идеята за „Велик Туран”. За политиката на турския президент, насочена към възстановяване на влиянието си в страните от бившата османска империя, Азербайджан е ключова страна за проникване в средноазиатските републики на бившия СССР и за формиране на ислямски пояс от тюркски народи в Средна Азия. В този регион на Азия се намират Казахстан, Таджикистан, Киргизстан, Узбекистан и Туркменистан, чието население, заедно с турското, президентът Ердоган счита за един народ.
Вече десетилетия Турция все по-активно прилага мека сила спрямо тези страни с цел проникване в тях и в това отношение има значителни успехи, като в последно време отдава приоритет на военното струдничество. С тях бяха подписани споразумения за военно и военно-техническо сътрудничество, които се считат като важна стъпка към създаване на нов военно-политически блок с обща армия на тюркските народи (Туранска армия). Организационно се укрепва и политическата организация „Съвет за сътрудничество на тюркоезичните држави”, която на 12 ноември т.г. на среща в Истанбул бе преименувана на „Организация на тюркските държави”. Нещо повече, има идея към нея да се присъедини и Севернокипърската турска република.
Има предположения, че този турски проект е интересен и на САЩ, които, въпреки съзнателното отегляне от Афганистан, след като не осъществиха първоначалния си замисъл за Средна Азия, не са се отказали от дестабилизиране на региона чрез съдаване на управляем хаос.
Но амбициите на Турция не са само в Средна Азия. Те са и на Балканите.
Планът за раздробяване на нашата страна и откъсването на територии от нея, известен като „Зеленият диамант“, по-късно преименуван на „Мюсюлманска дъга“, е разработван и с участието на нейните специални служби. Той предвижда разсичане на православната общност в региона чрез създаване на ислямски пояс, обхващащ Босна, Санджак, Косово, Македония, Северна Гърция, Кърджали и Одринска Тракия. Необходима е малка искра, за да се активира населението на този пояс и такава може да стане „добрият пример” на г-н Плевнелиев, независимо в коя негова част ще се приложи.
Именно поради това думите на нашия експрезидент са предизвикателни за Европа, но преди всичко са опасни за Балканите, и в частност за България. Те са такива и поради факта, че се възхвалява победа на мюсюлманска над християнска страна, което звучи и като способ за силово уреждане на междурелигиозни и междуетнически противоречия и същевременно като способ за взривяване на Европа.