Гледал съм филмите за Баш майстора и преди. Сега също понякога гледам, като ги въртят по БНТ. Тягостно ми е, тежко ми е, едва издържам. Трябва да ми е смешно, а ми се плаче.
И през пет минути ме хваща срам и превключвам каналите.
Такова чувство изпитвам и като чета „Бай Ганьо“. Чудя се на коя земя съм и къде да се свия.
Добре, филмът „Баш майстора“ е правен някога, но това филм за соца ли е? Баш майсторът рожба на соца ли е, или е внук на Бай Ганьо, или е баща на някой наш съвременен демократичен богаташ и големец?
Нека отидем и по-нататък – дали не се мярка в някоя от страниците на Захари-Стояновите Записки или в „Житие и страдания“ на Софроний Врачански? Ами във „Видрица“ на поп Минчо Кънчев?
Тъжен, ама много тъжен филм е това, защото светва лампата над образи и народопсихология, които плашат и отчайват.
То не бяха стремежи да се приобщим, да се издигнем, да сме част от съюзи , лагери и организации на изток и на запад, на север и на юг... И на нас ни се иска да сме като хората и с хората.
Въртим, сучем обаче – все до Баш майстора го докарваме.
Баш майсторът, а не Кольо Фичето строи нашите къщи и мостове.
Баш майсторът, а не Петко Каравелов ни управлява.
Баш майсторът, а не Кръстьо Сарафов играе в театрите ни.
Баш майсторът ни се пули от телевизора и радиото, кара ни се, мълчи ни и ни крои шапката.
Защото на Баш майстора коронният номер е да ти сложи шапката в комина, за да ти пуши и да не се вижда нищо.
P.S. Поклон и аплодисменти за Атанас Мандаджиев, за Петър Б. Василев, за Кирил Господинов и за всички, създали филма.
Николай Милчев