Когато се прибирах от държави като Афганистан или Ирак в репортерските си години, поглеждах през илюминатора на самолета, след като той навлезеше в българското въздушно пространство. Винаги в съзнанието ми се появяваше мисълта, че трябва да сме много благодарни, че живеем в толкова красива и мирна страна, каквато е България. Защото човек не избира къде да се роди.
През годините създадох много приятелства с хора, които нямат нашия късмет. Някои все още са там – в Кабул, в Багдад, в Бейрут или в Рамалла. Всекидневно те преминават през изпитания, каквито ние дори не можем да си представим.
Сигурен съм, че сте усетили болката на уплашените хора от кадрите, които всички гледаме тези дни. Не, те не тръгват към Европа. Те бягаха панически – без път и без посока.
Тези хора заслужават нашето чисто човешко състрадание. Защото бягството без посока е най-трагичната съдба.
Следват тежки месеци. В геополитически план рязко ще нарасне ролята на Иран като съсед на Афганистан, с който дели 900 км. граница и е дом на стотици хиляди афганистански бежанци от десетилетия. Ще нарасне ролята на Турция, като съсед на Иран и държава, която ще поеме потенциален нов миграционен натиск по границата си с Иран. Ще наблюдаваме опити за сделки с човешки съдби, които ще бъдат използвани като инструмент за натиск в различни формати на преговори на най-високо ниво.
Всъщност, цялата американска военна авантюра в Афганистан беше поредица от сделки, които не направиха света по-добро място. И Европа ще плати цената, за пореден път.
Но има време да мислим за тези неща. Сега, единственото, което изпитвам е искрено човешко съжаление и гняв…
И онова чувство, за което ви споделих в началото – трябва да сме много благодарни, че живеем в толкова красива и мирна страна, каквато е България. Защото човек не избира къде да се роди…
Светослав Иванов
