Преди 30 години яките момчета от борцовия тепих, гребните бази и задушните съблекални буквално за една вечер излязоха от залите, сложиха тъмните очила „Рей Бан“ и овладяха застрахователния рекет, контрабандата на горива и трафика на проститутки. Днес техните бледи приемници Станислав Недков и Кубрат Пулев не се целят в бизнеса, а в политиката. Колкото и да са различни днешните спортисти-космополити от някогашните кюстендилски босоноги селянчета, генезисът им е един и същи. Те искат да лапат от държавата и когато тя им врътне кранчето, се опитват да си я присвоят с единствените средства, които познават – физическата си сила и демонстративния мачизъм.
„Бяхме борци, вече сме бизнесмени“ – тези безсмъртни думи изрече покойният Георги Илиев в първото си пространно публично интервю пред Надя Чолакова в далечната 1995 г. Мнозина обществени, политически и икономически анализатори, социални антрополози и девиантни психолози са се опитвали в годините да опишат възхода на борците в България с научни фрази, поведенчески анализи и философски методи. А историята е пределно проста.
Младите и пращящи от сила и амбиция Васил Илиев, Младен Михалев, Наско Комшев, Илия Павлов, Иво Карамански, се ориентираха светкавично след 1989 г. и разбраха преди всички, че безметежният свят на щедро спонсорирания от народната република социалистически спорт е вече в небитието. Край на безплатното плюскане на 4000 калории в стола на Олимпийски надежди, на общинските жилища, на фалшивите щатни бройки в държавните предприятия, на несмущаваните от реалността пътувания из екзотични страни и служебните жигулита. И решиха сами да си построят свой комунизъм.
В последните години върху главите на разни Стъкита и Кобри се изля истински рог на евроизобилието, пред който бледнее цялата грандоманщина на социалистическия спорт като витрина на новия строй. Да не бъдем наивни, новите мутанти с дъх на стари борчета не са продукт на Бойко Борисов, въпреки свойските му мъжки прегръдки с разни ритнитопковци и потене из тенис-клубове. Те бяха създадени директно от новото интернационално ЦК в Брюксел.
За последното десетилетие България се напълни с щедро финансирани от разни Фон дер Лайенци басейни, зали за фитнес, сауни, СПА, игрища за волейбол и баскетбол, тенис кортове, ММА-рингове и дори зали за шах. Десетки малки и големи села, федерации и обикновени тарикати на ишлеме излапаха 100% финансова субсидия от европейските ни благодетели.
Починът на „Арена Армеец“ беше последван от мастодонти в Русе, Панагюрище, Смолян, Пловдив. Не случайно на Бойко Борисов му се разтегна менискуса от рязане на лентички. По неофициални сметки, по Програмата за развитие на селските райони, програмата за регионите на кабинета „Орешарски“ и субсидиите на трите кабинета на ГЕРБ само инвестициите в спортна инфраструктура надвишават половин милиард.
Тогава какво има да се чудим защо изведнъж, когато гигантският евробалон се спихна, героите от ринга като Станислав Недков и Кубрат Пулев решиха овреме да се преориентират? Само вижте партийните листи от изборите на 4 април – то не бяха Чичо Митко Пенев и Петър Жеков, Емил Велев - Кокала и Христо Марашлиев, Георги Георгиев – Гецата, Боян Иванов, Мирослав Методиев, та чак до шармантната кандидат-премиерка Антоанета Стефанова.
Точно както преди 30 години прелъстените и изоставени от социализма борчета създадоха българската мафия, днес бозалите от брюкселската цицка техни наследници се опитват да създадат новата ни политическа класа. Тежко ни, ако успеят.
