БОЖЕ, НЯМА ЛИ ДА СВИРИШ КРАЙ НА МАЧА?
Всеки ден ходя на процедури в Софиямед. И днес на входа на болницата, пред асансьора, гледам Кирил Ананиев и още неколцина по-първи личности. Около тях се чува жужене. Кирил Ананиев е с папка в ръце и с бяла маска.
Знаех, че Премиерът е в сградата и искрено се забавлявах с това, че медицинските лица, които ми правят процедури, активно обсъждаха свой колега, удостоен с честта да раздвижва коляното на Слънцето.
– Той е в друг коридор! – казваха за колегата си и продължаваха да коментират кашкавала, който яли днес в барчето и който бил „един път“ кашкавал.
Това е положението – Премиер в болницата и хубав кашкавал.
После гледах по телевизора театрото от болничната заличка с представяне на проектоминистрите. Потънах в земята, изпотих се от неудобство, стана ми мъчно и жално. И най-лошото домашно видео е по-добро, и най-ниската пропаганда е по-смислена. А да се представя проектокабинет от болница, си е направо шизофренично. По къси гащи, куцукащ и с подложен под крака му стол, Борисов наподобяваше учител по физкултура в селско училище, който се е контузил в мач с отбора на другото село и сега разтяга месали пред дежурната публика.
А като видях, че Любен Дилов – син е кандидат за министър на туризма, а Калин Вельов – на културата, си помислих: Мачът изобщо не е свършил. И както е тръгнало, ще се играе, докато и последният човек с акъл в главата напусне тази клета държава.
Боже, няма ли да свириш край на мача?
Николай Милчев, Facebook
