Михаил Вешим: Сигурен съм, че русофилите ни си мечтаят за нов ГУЛАГ, в който да затворят всички различно мислещи

Михаил Вешим

Михаил Вешим

Слави може да влезе в карикатура с Жорж, Царя и Бареков, които му казват: „Ти накъдето си тръгнал, ние от там се връщаме“

Днес Ганювците са безброй, имаме си и буля Ганювица, и лейди Гана, но нямаме Алеко 

На Радев много му личи, че е военен – липсват му чувство за хумор и въображение, казва пред Faktor.bg главният редактор на в. „Стършел“

Интервю на Васил Василев

- Г-н Вешим, как би изглеждало в карикатура българското общество днес и с какви сюжети ще се различава отпреди 100 г., например? 

- Карикатурният образ ще е един и същ – и днес, както преди сто и повече години, добре познатият ни Бай Ганю ще е главното действащо лице. Само, че сега, освен в ролите, описани от класика Алеко – как прави избори, как списва вестник, ще е в нови проявления – Ганю прокурор, банкер, културен деец или депутат от комисията за култура. Има още много нови роли за бай ви Ганю – шофьор, хотелиер, концесионер на плажа. Или собственик на футболен отбор, пък защо не и футболист със световна слава. Бай Ганю е облякъл даже лекарска престилка и е преметнал на врата си стетоскоп – прави прегледи в частния си кабинет по морето. Чухте сигурно за последния му „подвиг”: на един южноафрикански турист нашият д-р Ганю му взел 540 лева, за да му промие ухото… Щом Ганю се намеси и в най-хуманната професия, накъде отиваме? Нашият герой има и женски образ – Буля Ганювица или лейди Гана. Може да я видите и в политиката, и да готви  по телевизията, и да печели конкурс на „Плейбой”.  На външен вид е красавица, гърдите й се измерват с кубици силикон, а дрехите й са от модни марки… Но под луксозната опаковка е пак онзи „Ганю”, описан ни от Алеко преди повече от век. И ние, българските сатирици след Алеко, сякаш не можем да намерим друг сатиричен образ, а само продължаваме да дописваме чертите на Стария герой – кой, колкото може и колкото му позволяват творческите сили. Колко са живи, дейни и жизнени днес внуците на Ганю, внучките му, внучетата… накъде и да се обърнеш, ще ги срещнеш. Ганювци безброй, но нямаме Алековци…    

- Как си обяснявате, че 30 години след началото на прехода, в учебниците по история се опитаха да вкарат комунизма като нещо положително?


- Обяснението не е трудно: изпуснахме момента да дадем категорична оценка на този престъпен, античовешки режим. Веднага след промените излязоха достатъчно свидетелства за зверствата – убийства, лагери, опустошени съдби на цели поколения, бяха живи и свидетелите. В другите бивши соцстрани отвориха досиетата, проведоха лустрация, осъдиха морално престъпните режими и забраниха със закон на бивши агенти от службите да заемат държавни длъжности.  А у нас, пак по български, замазахме, заметохме всичко под килима… Затова сега децата и внуците на бившите политбюровци са на важни служби, в правителството, в парламента и в медиите има агенти на ДС, а пък учебниците ги пишат потомците на бившите цекисти Те са и преподаватели в най-престижния ни университет, Софийския. Там, в обществените науки, има такива социзкопаеми като мислене, че много правилно българските младежи отиват да учат в чужбина, вместо тук да им пълнят главите с пропагандни клишета от миналото. Моята дъщеря също е студентка навън  - сама, без моя намеса, се ориентира. 

- По какво имат носталгия хората, които и днес милеят за Тодор Живков? 

- Носталгията при по-старите е обяснима – те идеализират  младостта си, когато са били здрави, красиви и може би влюбени. И са склонни да забравят унижения и издевателства, компромисите и натрупаните мълчания. Но при новите поколения, ако има носталгия по социализма, то е само от глупост. Незнание, неинформираност, от леност на ума. От нежелание да се поровиш в книги, да прочетеш, да помислиш и да осмислиш, да  изработиш собствено мнение, а не да повтаряш папагалски чуто от баби и дядовци, или опорните точки на партийни тролове във фейсбуците. Медиите, и те припяват в носталгичния тон – в един ежедневник, уж за новините, каквито са, постоянно се явяват сълзливи дописки за Живковото време, за правешкия вожд и за неговото най-близко обкръжение. Напоследък четох някакъв опус за Георги Джагаров, колко бил принципен, как дори възразявал на самия Живков. Бил зам.-председател на Държавния съвет, но високият пост  го измъчвал и той от мъка пиел по цели нощи, защото бил поет и бохем, не можел да понася президиуми –  свободен се чувствал в кръчмите. Що за глупости? Наистина някои журналисти взимат читателите си за безпаметни глупаци, все едно не помним какви бяха и Джагаров, и Левчев, как се слагаха и превиваха гръбнак пред Правешкия си патрон. Манипулаторите разчитат на късата памет на хората. И наистина някои българи са с къса памет, стана така, че матраците вече ги правят с мемори пяна, а хората нямат мемори. 
Една от задачите, които си поставям като писател, е да разказвам честно за живота на моето поколение, днес 60-годишните. С надеждата, че по-младите ще прочетат, ще научат нещо, а пък хуморът ще ги имунизира срещу носталгията. Имам няколко такива книги – с фейлетони и разкази, пък и пътеписи от социалистическото време – разказвам за абсурдите в бившия СССР, в Северна Корея, в социалистически Китай. Имам и една книга за соцказармата – „Когато бях армейски генерал”. Там описвам военните безумия по мое време, защото днес и за казармата се говори с носталгия – колко добре било, че момчетата ходели войници – това ги правило мъже. Не носенето на автомат и маршировката ще те направи мъж, мъж си, когато можеш да мислиш със своята си глава, поемаш отговорност и сам се оправяш в живота, честно и почтено,  без да чакаш нещо наготово.  За мен точно хуморът е най-добрият начин да се разказва  миналото. Хумористът има предимство пред сухия историк, уж на майтап, той може да нарисува по вярна картина. И по-въздействаща, по-запомняща се. Давам пример с „Швейк” – има ли по-категорична книга, подиграваща безумието и абсурда на военщината? Без да се сравнявам с Хашек, се опитах да опиша идиотщините от соцказармата като свидетелство за времето.      

- Защо, въпреки диктатурата, с която се управлява в Русия, все още има толкова агресивна русофилия в България?  

- Обичам руската класическа литература, чета съвременни руски автори в оригинал, гледам руското кино и слушам техни рок-групи, но не съм русофил. А пък съвсем друго е да си путинофил. Значи си за диктатура, за насилие, за един олигархичен модел, който няма нищо общо с демокрацията.  У нас путинофилите са агресивни и настъпателни – в техните си сайтове и  по форумите. Те не само славят кагебиста Путин, те са и сталинисти. Сигурен съм, че си мечтаят за нов ГУЛАГ, за огради от бодлива тел, където да затварят различно мислещи. И изобщо мислещите хора. Такъв тип „русофили” има най-вече в БСП – вижте на митингите и съборите им на Бузлуджа, че носят фланелки с образа на Сталин и Ленин, потници с калашници и надписи СССР, веят руски байраци. Но те не са само сред позитанците, имаме и българска патриотична партия, която е проруска, пропутинска – пълен оксиморон. И тоя оксиморон е част от правителството – или почти. Ето това е българската политика,  която не е категорична и последователна – хем сме в Евросъюза, хем сред управляващите има уж патриоти,  верни на Русия…   

- В „Стършел” осмивате с карикатури политиците. Как бихте описал с думи една карикатура за проекта на Слави Трифонов?

- Ако рисувах карикатури, бих нарисувал една редица политици-популисти от миналото – Жорж Ганчев, Симеон Сакскобургготски, Николай Бареков и т.н., а срещу тях върви Слави Трифонов. Те му казват в балонче изтъркания лаф: ”Ти, където отиваш, ние оттам се връщаме!” Аз съм критик на явлението „Ку-ку” от самата му поява. Писал съм неведнъж срещу чалгата на кукувци и трифоновци. Срещу простотията, която тръгна заедно с тях на екрана, срещу чалгата в музиката, и в хумора. Разбира се, моето мнение не може да наклони везните, то не  е важно, масата ги харесваше, чалгата на Трифонов пълни стадион. Но това не значи, че Чалгаря прави нещо стойностно – той прави чиста халтура. Същата халтура, като в телевизията, ще прави и в политиката… Политическата му чалга вече започна, след като обяви не идеология, не програма, а повтаря популистките точки от своя референдум. Между другото, след като стана неговото и политическите партии ще се субсидират с по 1 лев на глас, как ще се финансира партията на Трифонов? Нека първо да отговорят на този въпрос. 

- На какво се дължи тази световна вълна в политиката да влизат шоумени и комици?

- На ниската култура на населението. Това е световно явление, наблюдава се не само у нас, но и в други страни, даже в стари, утвърдени демокрации. Може би изборът на Тръмп е най-яркият пример.

- Наближават кметските избори. Важен ли е въпросът с паметника на „Съветската армия“ и защо толкова години градоначалниците избягват развръзката със съветския монумент в центъра на София? 

- Защото ни липсва истински лидер, политик-реформатор като Стамболов. Има решение на столичните общинари от началото на века за премахване /преместване/  на паметника, но няма истински политически мъж, който да изпълни това решение – да поеме върху себе си цялата отговорност, хулите и стрелите, които ще го обсипят, да заложи, ако трябва и живота си като Стамболов. Ето затова паметника ще стърчи непокътнат. И ще се охранява като секретен обект, ако някое хлапе драсне графит, ще го арестуват. Но има място за оптимизъм – метрото. Точно под паметника на войника с автомата метрото прави завой и специалисти казват,че  вибрациите разклащат грамадата. Може би след някоя година, пет или десет, войникът сам ще падне – тогава ще благодарим на метрото, то ще се окаже по-мъжествено от българските политици…  

- Румен Радев се държи като опозиция и се меси в работата на парламента с постоянно налагане на вето. Успя ли да се наложи като президент на всички българи?

- С тия постоянни критики срещу правителството при всяко изказване, с налагането на „вето” на всеки закон – понякога логично, в повечето случаи като обикновена „контра”, президентът сам показва, че не е „равноотдалечен” от партиите. Много си е приближен до една партия и не крие коя е. И  му личи,  че преди да стане избор на българите, е изборът на генерал Решетников.
Не съм го избирал, но се примирявам – ще си го търпим. С друго не се примирявам – много му личи, че е военен. Според мен, от военен не става политик или държавник –  хората под пагон могат само две неща: да изпълняват или да дават заповеди. Последният генерал, голям държавник може би е генерал дьо Гол. След него не си спомням друг. И генерал Радев няма да запише името си сред големите политици на България.  През 1968 студентите в Париж, сред другите си лозунги, са вдигали и такъв: „Искаме да ни управляват хора с въображение!”. А при Радев липсата на въображение е очевидна. Както и на чувство за хумор, бих добавил като хуморист, в заключение.

Източник/ци: https://www.faktor.bg/bg/arti

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви!

Научете за преследването на Фалун Гонг от ККП (Китайската комунистическа партия)

Преследването на Фалун Гонг: Насилствено потискане на 100 милиона души

Настоящите събития в Китай предоставят ясен избор на длъжностните лица и гражданите в страната, както и на хората по цял свят: подкрепа или противопоставяне на преследването на Фалун Гонг. Историята ще запише избора на всеки човек.

Необходимо ли е да се осъди комунизма: Фотоархив на комунистическите зверства

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Осъдете комунизма, напишете заявление и Вие...