Адв. Хари Харалампиев: Няма „Ден на свободата”, а преврат, извършен с активното съдействие на болшевишка Русия
Хари Харалампиев
С идването на БКП на власт настъпи всеобща болка от живота, която надхвърляше радостта от него
След времето на болшевизма все още ни владее изпепеляващият страх, злото въображение е безкрайно, а доброто, което се самоограничава, е натикано в ъгъла
Да помним, че фалшификацията на миналото ражда болно бъдеще, казва пред Faktor.bg известният адвокат и правозащитник
Интервю на Мая Георгиева
- Г-н Харалампиев, за няколко поколения българи 9-и септември 1944 г. е щампиран славно с клишето „денят на свободата“. Вие сте съвременник на това мрачно време, истинска ли беше тази свобода и донесе ли тя на българите народна власт и демокрация?
- От хребета на моята 80-годишна възраст мога да кажа, че както и да бъде разглеждана датата 9-и септември, във всички случаи тя е знакова за новата история на България. В учебниците по история, по които учеше моето поколение, пишеше, че е извършена революция. В по-късен етап тя се „превърна“ във въстание, а всъщност ставаше въпрос за преврат, извършен с активното съдействие на болшевишка Русия. В първите дни през 1944 г. хората вярваха, че ще се възцари равенство сред тях, че народът ни ще живее по нови и справедливи правила, а новите властници ще сеят обич, а не омраза в душите на хората, което е висше качество на човека. На онази част от народа, която не беше сред избраниците, 9-и септември донесе страх и несигурност. Не беше възможно гласно да изразяваш своето мнение, защото след това предстояха преследвания. Свободата е право на собствено мнение, демокрацията е поемане на отговорност, а волята е силата да не се съгласиш.
Тъкмо тя обаче беше прекършена. Изхождайки от постулата на Николай Бердяев, че „свободата е правото да не бъдеш равен“, народът ни не получи своята свобода. Нещо повече – настъпи всеобща болка от живота, която надхвърляше радостта от него.
- Вашето семейство е белязано от тази „свобода“. Какво е усещането от срещата с нея?
- На 9-и септември аз съм бил 5-годишен и нямам ясен спомен за случилото се. Но много по-късно ще узная от майка ми, че най-обичаният ѝ брат Георги е изчезнал. Че чичо ми Борис, който е любимият брат на баща ми, ще пребивава години наред в затвора в Белене. В едно иначе интелигентно интервю от 27-и август 2019 г., акад. Георги Марков покрай всичко останало казва: „Как така ще фокусираш вниманието си за 45 години само в концлагера в Белене. А отсреща виждам сградата на бившия завод „Електроника“. Академикът е имал велик шанс, че по онова време даже не е бил все още роден. На свой ред и аз имам сетива и виждам „НАРОДНИЯ” съд, който се роди по време на водачите на масовите сканирания, на стадната психика, но едновременно с това и във време на социален маразъм. По своята същност този съд, в противоречие с действащата Търновска конституция беше извънреден. Бяха осъдени не един и двама българи, спрямо някои от тях бяха отправени абсурдни обвинения. Всъщност целта на този съд беше да се саморазправи от името на народа, без да е упълномощаван от него. Но животът е ценност от висш порядък, който тогавашните властници отнемаха с един замах. На баща ми, който беше миньор, кой знае защо му беше приписан етикетът на фашист, въпреки че повече от 33 години пернишките рудници бяха негов втори дом. През 60-е години на миналия век, преди първия ми държавен изпит, бях изключен от университета с абсурдни обвинения и върнат назад в своето интелектуално развитие. Всеки поотделно трябва да запита съвестта си - какво му е донесла датата 9-и септември. Перифразирайки писателя Георги Данаилов, мога да кажа само: „Спомените не питат и лекичко те стискат за гърлото“. В живота си никога не съм се вживявал в ролята на съдник. Аз не съдя, а само споделям.
- Защо след 75 години ни е трудно да осъзнаем и признаем, че става дума не за освобождение, а за окупация?
- Защото все още ни владее изпепеляващият страх, злото въображение е безкрайно, а доброто, което се самоограничава, е натикано в ъгъла.
- Исторически факт е, че през 1944 г. "братският" Съветски съюз отмъкна цялото злато и архивите ни. Днес руски политици и историци обясняват, че няма как да ни ги върнат, защото са военен трофей, а военни трофеи взимат само завоевателите и нашествениците. Какви освободители тогава са ни болшевиките?
- По странно стечение на обстоятелствата, не без ходатайствата на писателя Георги Данаилов, бях член на журито на фондация „Свободна и демократична България“, основана от Дими Паница. Той пое инициативата архивите да бъдат върнати. Откри се подписка, в която се включиха знакови фигури на прехода, но архивите така и не бяха върнати, а това няма и да се случи. Та нали са военен трофей? Нямаме основание тогава да вярваме, че сме имали освободители?
- 30 години след падането на комунизма сме изправени пред парадокса Руското посолство да открива на 9-и септември изложбата „Освобожение Болгарии“. Опит за фалшифициране на историята ли е това?
- Не мога да коментирам изложбата, защото не съм я видял, но е симптоматична реакцията на Министерството на външните работи на България. Моите адмирации за навременната и достойна реакция. Тя показа, че българите сме народ с честолюбие. Неочаквано обаче научих от медиите, че Руското посолство в София е направило завой на 180 градуса и е променило напълно плаката и наименованието на скандалната изложба „Освобождение Болгарии”. Тя вече се казва „Пътят към Победата: исторически източници разказват”. За освобождение на страната ни вече не се говори. Подменена е и визията на плаката. Тази реакция на Руското посолство е категорично признание за тежкия гаф и провал, който допуснаха. Така руското посолство категорично опровергава говорителката на Руското външно министерство Мария Захарова, че българските властници се опитват да пренапишат историята.
- Няма как да подминем и темата с паметника на Съветската армия. Допустимо ли е в европейска и натовска столица да стърчи монумент на окупатор, който не е дал и една жертва на нашата територия?
- Наскоро, по инициатива на моя колега и приятел, царство му небесно, Николай Антов и моя милост, беше открит паметник на великия Борис Христов пред сградата на съда в Пазарджик. През 40-е години на миналото столетие великият бас е бил стажант-съдия в Окръжния съд. Паметникът беше изваян от изключителния скулптор Георги Чапкънов. При откриването казах, че чрез паметниците се измерват достойнството ни като народ. Те са част от нас, едно от чудесата на безсмъртието. Казаното не бих могъл да адресирам за този паметник, за който ме попитахте. Нека обаче да не се забравя, че паметниците безпогрешно напомнят за това, че трябва да изучим повода за тяхното изграждане. Този, който е чест на нашите „освободители“, мисля, че не трябва да бъде разрушаван, защото ще напомня за непоисканата свобода. За разлика от паметника на окупатора този на Борис Христов ме напътства да общувам с Бог, не с мистиката, а с екстаза.
- Как си обяснявате факта, че много българи днес продължават да се кланят пред мрачните кървави символи на комунизма и болшевизма? Чипът ли ни е сбъркан или елитите ни са прокълнати?
- Човек трудно се сбогува с миналото си и с идеологемите, властвали 45 години. За мен по-страшна е забравата, а тя означава лишаване от идентичност.
- Можем ли с митове и непрестанно фалшифициране на историята да продължим да живеем като народ?
- Ще ви отговоря с мисъл на големия полски драматург Славомир Мрожак: „Фалшификацията на миналото ражда болно бъдеще“. То идва да подкрепи мисълта на Джордж Оруел, който в романа „1984” казва: „Вие владяхте настоящето, не трябва да ви позволим да владеете миналото, за да не окаляте бъдещето”.
Източник/ци: https://faktor.bg/bg/
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!