Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Санстефанският договор - „ловушка”, капан, илюзия, инструмент за столетно манипулиране на българския народ – Освобождение или рекет - не може да се наричаш „освободител” и да искаш „пари”
На 3 март 1878 г. България не е свободна, не е независима, не е обединена
Александър Йорданов
лександър Йорданов, спецциално за Faktor.bg
Част първа
„Освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът. Казал ни е това Пенчо Славейков и ние нямаме основание да не му вярваме. Защото свободата има смисъл, ако е осъзната. Няма свобода там, където има лазене в нозете на „освободителя”. На 3 март 1878 г. т.нар. „освободители” нямат съзнание за свобода. Те самите са несвободни без да съзнават това. В собствената си империя „освободителят” преследва свободно мислещите хора. В армията му воюват представители на „поробени” от него народи. Те тепърва предстои да воюват и за своята свобода. Затова и народният ни поет се обръща към руските „освободители” през 1916 г. с думите: „ О, колко ви, братя, жалея! О, как бих желал, братя клети, Свобода и вам и за нея, кат нас да живейте и мрете!”
Българската национално-освободителна доктрина не предвижда друг да ни дари „свободата”. Не предвижда, както пише още през 1928 г. проф. Спиридон Казанджиев, историята да потъмнее в съзнанието ни. Защото докато пазим в съзнанието си своята история ние ще бъдем самостоен народ. Но подменим ли тази история то тогава „чужда сила” започва да владее съзнанието ни и да определя делата ни. Дори годините си, пише проф. Казанджиев, ние започваме да броим „според събитията, които мерят чуждо минало”. Такава подмяна на българската история бе осъществена в периода 1944-1990 г.
В определен смисъл подмяната продължава и до днес. Част от нея е подмяната на знанието ни за национално-освободителната ни борби с благодарността към „освободителя”. Затова е време да кажем, че не Руската империя ни е освободила. Империите не освобождават. Освободила ни е волята на българите за свобода проявена в самото национално-освободително движение,чийто връх е Априлското въстание. В своята „автобиография” Васил Левски е казал много по-рано същото с прости думи: „не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милий род”. Той знае, че който ни “освободи” със сигурност ще ни пороби. Затова и в писмовното му наследство, както и в спомените за него, няма нито един ред, който да показва или да намеква дори, че Апостола на българската свобода е бил русофил или е очаквал Русия да ни „освободи”. Няма дори и намек затова. Ако имаше, то той още при социализма щеше да бъде развяван като „знаме”. Но няма.
На 3 март 1878 г. не са вече между живите Г.С.Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Панайот Волов, Ангел Кънчев, Георги Бенковски. Много скоро си отиват от живота Тодор Каблешков и Любен Каравелов. Това са нашите национални герои. Но продължават тяхната борба за свобода съратниците им Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Те имат нерадата участ да застанат лице в лице с нашите „освободители”. Да не полягат на лаврите на „благодарността”, а да продължат заветите на своите другари. Защото разбират една проста истина: Русия не е това, което тя ни внушава, че е. И когато българите мислят за себе си като народ, то те не трябва да мислят с руски акъл за себе си. Захари Стоянов е казал всичко това с един неповторим език:
„„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.”
Аз не бих го казал толкова крайно, но е очевидно и документално доказано, че в Руско-турската война от 1877-1878 г. не „освобождението”, а завладяването е било цел, т.е. отделянето на една територия на Османската империя и поставянето ѝ под контрола на руския император. В българското „освобождение” от 1878 г. няма независимост, има опит за ново чуждо господство. И това става очевидно от т.нар. „Санстефански договор”.
Санстефанският договор
Това е обикновен предварителен (прелиминарен) протокол за прекратяване на войната между две воюващи страни. В него понятие „освобождение на България” няма. И това е логично, защото цел на руската политика не е освобождението на България. Завладяването, т.е. окупацията на част от територията на Османската империя, е само средство за постигане на цел. Целта е Русия да има безпрепятствен достъп до Проливите. Това означава, че руската имперска завоевателна доктрина не предвижда по пътя към „топлите морета” да има независими, провеждащи своя национална политика, държави. Нейна цел е да има контролирани и зависими от политиката на императора „автономни” области. Това е целта. Пропагандата е нещо друго. Тя може да облече целта в привлекателна дреха. За българите тази дреха се нарича „освобождение”. Впрочем самите руски историци признават това, когато записват в „Болшая советская енциклопедия” следното: ”Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война”. С други думи понятието „освободителна война” е лозунг и нищо повече. Той е за „народните маси”. Елитът – императорският двор, военоначалниците са абсолютно наясно с целта. И я преследват и до Санстефанския „договор”, и след него. Доколкото под Санстефанския протокол стои подписът на руския посланик в Цариград граф Николай П.Игнатиев, то е добре да се цитират неговите „записки”, издадени през 1914 г. в Санкт Петербург. В тях четем:
„На Русия ѝ е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения.” И по-нататък:
„За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравстено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.”
Това мисли „авторът” на Санстефанския договор, дипломатът и политикът граф Николай П. Игнатиев. Обикновеният руснак си „превежда” тази политическа „философия” по следния начин:
„Курица не птица и Болгария не заграница”, т.е. кокошката не е птица и България не е чужбина.
Официалната руска пропаганда десетилетия наред внушаваше точно това. За съжаление в България имаше и продължава да има политици, които споделят тази рабска философия. Според тях България трябва да е вечно благодарна на Русия за „освобождението” и затова не може да води независима от Русия политика, не може да си позволи да има равнопоставени отношения с Русия. Когато български политици и държавници се държат достойно с Русия и защитават националните ни интереси, те са обявявани от Кремъл за „врагове”. За да се контролира територията, която препречва на Русия пътя към проливите, срещу България се осъществява постоянен натиск и агресия – преврати, терористични атентати, внос на „революция”, окупация, масови убийства, концлагери и репресии. Има дори и два опита за ликвидиране на държавата ни и превръщането ѝ в „съветска република”. Вярно е, че тези опити са дело на българските слуги на окупатора, но това не променя картината. Целта е
България да „кудкудяка” в задунайския двор на империята
Руската империя подготвя чрез дипломация осъществяването на целта. Същото прави по-късно и СССР – в Техеран, Ялта и Потсдам. Преди войната с Османската империя Русия сключва тайни споразумения с Австро-Унгария в Райхщад (юли 1876) и Будапеща (януари-март 1877). Според Райхщадското споразумение, което практически се реализира на Берлинския конгрес (юли 1878 г.) Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава (т. 2, б.б). И тя наистина не се създава. А това означава, че година преди началото на руско-турската „освободителна” война, Руската империя се е отказала от създаването на т.нар. по-късно „Санстефанска България”. Будапещенската конвенция е тайно споразумение отново между Русия и Австро-Унгария, с която се отвърждава Райхщадското споразумение. Затова именно и „договорът”от Сан Стефано е „прелиминарен”, т.е. необвързващ. И третото тайно споразумение е т.нар. Лондонско споразумение между Русия и Великобритания като част от подготовката за Берлинския конгрес. То предвижда България да няма излаз на Егейско море, да бъде разделена, а не обединена, а в един от меморандумите към него директно се говори за „продължителността и характера на руската окупация на България”.
Тези три споразумения изцяло погребват мита за т.нар. „обединена Санстефанска България”. Те са реални документи, които реално влизат в действие на Берлинския конгрес.
Историците отлично познават и един сборник със секретни руски документи, озаглавен „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“ от 1893 г. Той включва предадените на българския премиер Стефан Стамболов секретни документи от руския чиновник М. Якобсон. Те са публикувани най-напред на страниците на в. „Свобода“, а след това и като отделна книга с предговор на Димитър Петков. В него Димитър Петков –кмет на София, председател на парламента и премиер на княжество България, отбелязва сполучливо, че „всеки русофил след като прочете документите би трябвало да се срамува, че е такъв.“ Логично историкът Янко Гочев задава въпрос: защо „освободена“ България в руските дипломатически документи е наричана „Балканска област“ или по точно „Руско-дунавска област“. Защо Русия уж освобождава България, а не я легитимира в своите дипломатически документи с нейното собствено име? Едва в Берлинския договор от 13 юли 1878 г. името „Балканска област“ („Руско-дунавска област“) изчезва и руските документи започват да говорят за „Северна България“ и „Южна България“, т.е. за „Източна Румелия“.
Изводът е еднозначен: на 3 март 1878 г. не се сбъдва националният идеал за свободна, независима и обединена България.
А това е нашият възрожденски идеал. Един „предварителен” договор не „дава” свобода, независимост и обединение. Той е пожелателен документ и практически прах в очите на българското население, което няма откъде да знае, какви са били реалните споразумения, които Русия е сключила още преди войната и преди Берлинския конгрес.
Но да се вгледаме в текстовете на „Санстефанския договор” с уговорката, че и до днес липсва неговият оригинал. В текста на „договора” се използва терминът „окупация“ („окупационен“, „окупационна“). Той означава „задържане на територия и контрол върху нея“. Не означава „освобождение”. И съвсем не означава „независимост” поне що се отнася до България.
В окупираната територия не българите упражняват върховната власт
В чл.1 и 2 Османската империя признава окончателно независимостта на княжество Черна гора. В чл. 3 и 4 се признава независимостта на Сърбия и се дава право на мюсюлманите в тази държава да запазят имотите си. В чл.5 се признава независимостта на Румъния. И стигаме до важния за нас член 6. В него България се описва като автономно поданно княжество с християнско правителство и народна милиция. По въпроса за границите се определя създаването на руско-турска комисия, която трябва да се съобразява с принципа на народността. В чл.7. се определя изборът на българския княз и утвърждава неговото потвърждаване от турския султан. Самата организация на управлението на Княжеството трябва да се изработи преди избирането на Княза и това право се дава на руски императорски комисар. За целта е предвиден срок от 2 години. Но тогава е логичен въпросът: що за държавен глава е това, след като „организацията на управлението” става без него?
В чл. 8 е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация. Никъде няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и от кога започва тази окупация. В чл.9. се определя годишен данък, който България ще трябва да плаща на сюзерена – Турция. Така Санстефанският „договор” описва т.нар. „освобождение” като сделка. Посочва се, че размерът на задълженията ще бъде определен по-късно. Платецът е известен – българският народ. В чл. 10 се дава възможност на Турция да си служи с българските пътища за превоз на свои войски. Уж сме „освободени”, според „Санстефанския договор”, а турските войски могат да преминават през България като „стой та гледай”. В чл. 11 се гарантира, че българските мюсюлмани запазват своята собственост. При евентуални спорове ще заседават съвместни българо-турски комисии под контрола и надзора на руски комисар. В чл.12. се предвижда всички крепости по река Дунав да се съборят. Но защо? Нима българската държава няма да има нужда от защита от север? Или просто територията трябва да остане лесно проходима за бъдещ поход на „руските императорски войски” към Проливите?
Любопитен е текстът и на чл. 25, който гласи, че „пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между Н.В. руския император и Н.В. Султана.“ Защо „с изключение на България”? Как се нарича държава от чиято територия чужда армия е „забравила” да се изнесе? Нарича се окупирана държава. Слава Богу, че Берлинския договор ревизира този текст и намалява срока на руската окупация на 9 месеца като задължава Русия да изтегли войските си до три месеца след този срок.
Санстефанският договор не предвижда международноправен суверенитет на България. И държавата ни наистина не получава такъв. От 3 март 1878 г. до 22 септгември 1908 г.
България няма независимост и няма суверенитет като държава
Всички държави по света имат за свой национален празник Денят на независимостта или на Националния суверенитет. Ден на „освобождението” имат за национален празник само Беларус и България. Вероятно защото в тези две държави политиците най-малко разбират значението на думите „свобода”,”независимост” и „суверенитет”. Дори Русия, която има всички основания да избере за свой национален празник „освобождението” си от 250 годишното татарско-монголско иго, не прави това, а избра за свой национален празник датата на провъзгласяване на своя суверенитет след разпадането на Съветския съюз. На 12 юни 1990 г. Първият конгрес на народните депутати на Руската федерация прие Декларация за суверенитета на Русия и този ден стана национален празник. С други думи, „освободителите”, както мнозина грешно у нас наричат руснаците, избират за свой национален празник Денят на суверенитета, т.е. на независимостта, а не денят на своето освобождение. Но защо ние превръщаме в национален празник един ден, в който чужда държава се намесва в нашата история? Защо сме единствената държава в света, която превръща своя национален празник в междунационален? И трябва ли тогава това един „предварителен” договор да бъде датата на националния ни празник? Не е ли 3 март по-скоро едно „плаващо” историческо събитие, което по-скоро символизира временност, процес, етап, а не завършен исторически акт. Впрочем 112 години българите не мислят, че 3 март трябва да бъде наш „национален празник”. Такъв той стана през 1990 г., когато на власт бе Българската комунистическа партия, но вече бе ясно, че датата на държавния преврат на 9-ти септември 1944 г. в условията на съветска окупация на България, е „неудържима” като национален празник.
„Санстефанска България” е лишена от суверенитет и е „Балканска област” окупирана от руски войски. Автономията на Княжество България не е независимост. Княжеството е „васално” на Султана и е под руско управление. Днес такава форма на държавно устройство се нарича протекторат. Според Янко Гочев това означава, че дадена територия има свои институции, има държавен глава, но над тях стои и решава най-важните въпроси държавата протектор. В случая протекторът е Руската империя. Характерно за Русия като държава „протектор” е, че тя максимално ограничава свободата на действие на националните власти. Прави ги напълно контролирани и зависими. Изцяло от нея зависи външната политика и отбраната. Пак тя напълно контролира и външнотърговските връзки. Така е в Княжество България до Съединението – септември 1885 г. До тогава военното ведомство се ръководи от руски генерали и офицери.
„Санстефанският договор” се оказва една „ловушка”, капан, илюзия, инструмент за десетилетно манипулиране на българския народ. Но обективността изисква да признаем, че самият „договор” не скрива тази си роля. Той е „предварителен”. Едва с Берлинския договор България се появява на картата на Европа със своето име. От „Балканска област“ в Сан Стефано ставаме „Княжество България“ в Берлин.
Благодарността
На 3 март 1878 г. в Сан Стефано не присъстват българи. Това показва какво е отношението на руските „освободители” към българските духовни и политически водачи. Дори на подписването на договора от Вайтанга – събитие, което и до днес се отбелязва като национален празник на Нова Зеландия, присъстват вождовете на племената на маорите. Всички държави, с малко изключения като Куба и Лаос, например, са утвърдили за свой национален празник Денят на независимостта или Денят на суверенитета. Сърбите са избрали за свой национален празник Денят на своята революция срещу Османската империя. Ние също имаме такава революция – Априлското въстание, но повече ценим чуждата намеса в народното ни освободително дело. Такъв ни е „патриотизмът” – чуждопоклоннически. Така сами отричаме своята освободителна доктрина, в която за Русия няма място. Така са мислили Раковски, Ботев и Левски. Ние продължаваме да честваме като национален празник денят, в който две чужди нам воюващи за територии империи – Руската и Османската, сключват предварителен „договор” помежду си и си разпределят зоните, които ще владеят. Едва Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. очертава реално пътя към българската Независимост.
Затова и можем да си представим нашата независимост като великолепна скулптура, дело на българския народ, на неговите духовници и просветители, на неговите революционери, политици и държавници. Скулптура, чийто постамент са Освобождението и Съединението. А денят 22 септември 1908 г. когато независимостта става реалност е фигурата върху постамента. Това е паметник сътворен от велик творец – българският народ. Четири години по-късно в Балканската война правим опит да стане още по-величава тази народна скулптора чрез Обединението. Не успяваме, защото пречка по пътя към тази ни цел, както и при Съединението, е...Русия.
Но да се върнем към 3 март 1878 г. Датата за подписването на „предварителния договор” в Сан Стефано не е избрана случайно. Тя е своебразен подарък за руския император Александър II, тъй като той се възкачва на престола на тази дата през 1855 г. И пак той през 1861 г. на същата дата подписва декрета за отмяна на „робството” в Русия, т.е. на крепостното право. Но този процес се влачи с години и става така, че руските мужици от едно робство – крепостното, попадат в друго – болшевишкото, където отново са лишени от правото на частна собственост върху земята. Важно да се знае, че император Александър II се нарича „Цар Освободител”, не защото е освободил България. Неговата идея за нашата земя е била друга – малка зависима и контролирана територия с послушно и благодарно население, което с труда си да храни и Империята. В това отношение е показателно тайното споразумение от Райхщад. И това го е заявил още преди войната от 1877-1878 г. в Райхщад. Затова и през 1880 г. 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II, а не като Ден на освобождението. Едва след Съединението, когато е вече ясно, че ще има завършена скулптура, 3 март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Но не е национален празник. След 9 септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и дори е обявен за крайно националистичен, т.е. „шовинистичен”. Трябвало е да минат 32 години след държавния преврат на 9-ти септември, за да се сетят българските комунисти, че има такъв ден в българската история. Но пак не го правят национален празник. Национален празник бе Денят на държавния преврат – 9-ти септември и втори голям официален празник бе – Денят на болшевишкият държавен преврат – 7 ноември 1917 г. Дори 8-ми март бе по-популярен от 3 март.
Трети март като „ден на освобождението на България от османско иго” е определен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет издаден на 27 февруари 1990 г. и с Решение на 9-ото Народно събрание от 5 март 1990 г. С други думи три месеца преди изборите за 7 Велико народно събрание. След приемането на новата Конституция през 1991 г. 3 март бе вписан като национален празник в чл. 154 на Кодекса на труда.
Никоя държава не превръща своя национален празник в междунационален и
не го дели с чужда държава
Благодарността на българския народ към руските крепостни мужици оставили костите си по чукарите на Стара планина, при Плевен и Стара Загора, е изразявана многократно. Пракалената благодарност отблъсква, защото губи смисъл и намирисва на слугинаж. На Христо Ботев принадлежи една велика мисъл:
"Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ – дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той..."
Точно срещу развитието ни според „народните ни начала” се обявява Руската империя веднага след т.нар. „освобождение”. Тя се опитва да наложи своя недемократичен модел чрез силовата си господарска политика на камшика и нагайката. Докато е добре известно, че идеалът на националното ни освобождение е свързан с права и равенство с „другите европейски народи”. На палубата на парахода „Радецки” Христо Ботев се обръща към християнска Европа, а не към „православна Русия”. Русия се държи с България след „освобождението” като с подчинена и задължена и с нещо държава. Така не се държат „освободители”. Така се държат окупатори. Въпреки това дори български политици, които не слугуват на руския императорски двор, запазват чувството си на уважение към обикновения руски народ.
След Първата световна война България приема над 35 000 руски бежанци, спасяващи се у нас от режима, който болшевиките налагат в Русия след като убиват дори последният руски император Николай II заедно с цялото му семейство. Между тях са и преки наследници на генерали и офицери от руската армия, участници в Балканската кампания през 1877-1878 г. Те се приети радушно, създават свои училища, културни и стопански организации. Получават солидна финансова подкрепа от българската държава. Особено голяма е била грижата за децата сираци. А ветераните от войната през 1877–1878 г. получават изключителни привилегии – месечни пенсии в размер на 1000 лева. Това е два пъти повече, отколкото е получавал по това време българският учител. На това решение на българския парламент се противопоставят само комунистите, защото според тях то е било „провокация към Съветска Русия”. Но затова пък от него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и много други. За всичко това от години пише с много подробности проф.д-р Евелина Келбечева.
През 1944 година, когато съветската армия окупира България, комунистите започват репресии не само срещу българите, но и срещу руските бежанци. Последните са обявени за врагове на съветската власт и на българското комунистическо правителство. Унизяват ги като ги задължават да приемат съветско гражданство. Това е условието, за да бъде продължена финансовата подкрепа за тях. Но как да станеш „съветски гражданин” като знаеш, че СССР е държавата избила твоите близки и роднини, прокудила ги от домовете им? Стотици инвалиди и нетрудоспособни български граждани от руски произход са принудени да станат съветски граждани. До 1944 година за руските ветерани от руско-турската война са изразходвани 200 милиона лева. За станалите „съветски граждани” в периода 1945–1951 г. са дадени още 132 милиона, а 12 милиона отиват за реставрацията на руския православен храм “Св. Николай” в София. С други думи България отдавна се е отблагодарила. Да се благодари днес на Русия означава да се благодари на наследници на убийците на българските „освободители”. А това е крайно неморално и недостойно. Слугинажът не е благодарност. Благодарността означава равноправни отношения и национално достойнство.
Дългът
Император Александър II не настоява за дълга от България. Защото във времето докато той е жив Княжество България издържа петдесет хилядният руски окупационен корпус. Нямаме още своя армия и храним чужда армия. Както пише Симеон Радев, императорът е чакал „щото българските министри да се сетят сами“. Но след смъртта му на 14 март 1881 г., новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга – сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото тази сума се равнява на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка.
На 10 януари 1884 г. с Указ № 1144 българския княз Александър I утвърждава Конвенцията от 1883 г. за изплащане на Русия на „разноските по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски”. Предвидено е сумата да се изплаща на части. Обслужваме редовно дълга си от 1883 г. до 1885 г. През 1886 г. отношенията ни с Русия се влошават. Причината е руската позиция срещу Съединението. Изплащането на окупационния дълг спира. Затова пък на гърба на България се стоварва и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки.
По това време една книжна рубла е била цяло състояние. Държавните чиновници в Русия са работели за няколко рубли на месец, а на пазара с 1 рубла се е купувала една крава. Така България е трябвало да осигури 11 милиона „говеда” на „братята освободители”. Българските политици много правилно са се разсеяли за изпълнението на този Указ, защото:
не може да се изживяваш като „освободител” и да искаш „пари”.
„Освобождението” би трябвало да е дело високоморално, благородно, безкористно, „братско”, а не бизнес сделка или чист рекет. След Съединението ние поемаме и дълга на Османска Турция към Русия за войната от 1877–1878 г. А той е 82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато. В този смисъл „освобождението” ни излиза наистина златно.
Подобна рекетьорска схема ни сервира след 1944 г. и Съветска Русия. И тя ни накара да ѝ издържаме окупационната армия, ограби ни и златния резерв. Но още по-лошото бе, че ни смени икономическата и политическата система. Но все пак България оцеля като държава, докато СССР изчезна от картата на света. Ирония на съдбата или Божие наказание!
Отдавна сме се отблагодарили на Русия. И отдавна нищо не и дължим – нито пари, нито благодарност. След престъплението, което извърши срещу нас през 1944 г. по-скоро очакваме обратното – президентът и правителството на днешна Русия, като правоприемник на СССР, да се извинят на българския народ за всички злини, които СССР ни стори след 1944 г. Но по този повод искам да припомня:
Какво мислят хората от народа
Политиката на Руската империя винаги е била в полезрението не само на „известните личности”, но и на всички българи. Руската намеса в живота на младата българска държава експлоатира създадени от самата Русия митове – за „освободителката”, за „защитницата на славянството”. Тези митове срещаме и днес. Затова и ще си позволя да цитирам мнения на обикновени българи, които открих събрани в една малка книжица озаглавена „България и интригите на Русия” издадена през 1914 година.
Ето например какво пише Иван Руневски, сам представил се като „широк социалист”:
„...ние с ужас мислим за едно бъдеще, когато ще бъдем „обединени” под егидата на днешна деспотична Русия. Ние се страхуваме от тези грамадни и ледени прегръдки...Те са задушили толкова народи и толкова велики синове на руския народ!..”
Милан Г. Марков, адвокат и член на „Славянското дружество”, с тревога споделя:
„Русия е била и си остава наш най-непримирим и опасен враг, такава е тя и за самата славянска идея... Нека знаят всички руски хора на света, че ние ще се бием не за тях, а против тях, защото не за славянството се бият те, а за поробощението на славянските народи. Твърдението, че нашите пушки не гърмели против руските, е една престъпна агитационна находка, която не отговаря на истината.....”
Само година след тези думи българи и руснаци ще бъдат от двете страни на бойната линия – ние, за да защитаваме земята си, а руснаците, за да осъществят старата си идея – да стигнат до проливите, да подкрепят отново Сърбия в стремежа ѝ да заграби още българска земя. Според Марков „с Освобождението не трябва да се злоупотребява, защото то не дава право на Русия да ни гази и души.” И сочи като пример за „душене” наложения на България Букурещки договор след т.нар Междусъюзническа война. Тогава балканските ни „съюзници-разбойници”, подтиквани от нашите „освободители”, се обръщат срещу България. Затова и Марков се обръща към руските „псевдо-славянски” учени със следните думи:
„Не се лъжете, че българския народ е тъй сляпо русофилски, както ви го представляваха руските оръдия в България. Те са заблудни и декласирани личности, които злоупотребяват и с вашето доверие и с нашето търпение. Това заблуждение коства много за нормалните руско-български отношения.”
Асен Константинов също разсъждава на тема „славянско обединение”. И пише:
„Когато се касае за жизнените интереси на народа и за съществуването на България, ние трябва да бъдем преди всичко българи и да се сплотим всички, без разлика от партии, като една могъща стена около народното ни знаме... Славянството е една злосторна пречка за националния ни подем и мощ, време е вече да излезем от това заблуждение и да не проповядваме вече този „фалш”.
Отново обръщам внимание, че това са мнения на българи, които не са нито политически, нито научни „икони”. Но затова пък думите им са искрени. Ето и мнението на гимназиалния учител Петър Иванов:
„Наивниците мислят, че войната в 1877 год. е била обявена от Русия за освобождението на България. Фактически, обаче, нищо подобно няма; такова късогледо твърдение могат да поддържат само хора, които не познават историята на Източния въпрос.... когато официална Русия след образуването на България иска от нас благодарности, ние не можем да не отговорим: не заслужавате нашата благодарност, защото вие се борихте за завоюване на България и ако тя стана независима, то стана въпреки вашата воля и желание. И от освобождението до днес Русия се стреми само към едно – да поправи сторената от нея грешка, като унищожи независимостта на България.”
Така разсъждава български гимназиален учител през 1914 година. Той е съвременник на събития, които иска сам да разбере извън пропагандата и „опорните точки”. Десетилетия по-късно и особено в комунистическия период, много събития от българската история обрастнаха с плевелите на комунистическата пропаганда. А тя безцеремонно налагаше руската гледна точка към нашата история. Мнения като цитираните тук бе невъзможно да се публикуват в годините на т.нар. „социализъм”. И това е голяма разлика между България преди и България след съветската окупация. В свободна България е имало „за” и „против”, имало е Стефан Бобчев, но е имало и Пенчо Славейков, имало е „русофили”, но е имало и българи. При „социализма” се чуваше само гласът на „бобчевци”. Комунистите мразеха свободно мислещите хора, мразеха свободата. Да им бе паднал Левски в кървавите ръце нямаше да си играят с него на съд и бесило. Щяха да го разстрелят на мига. Както разстрелваха българските патриоти след 9-ти септември 1944 г., както убиваха следовниците на Левски – българските горяни, например.
В заключение ще кажа само, че на 3 март имаме не толкова повод за празнуване, за ненужни поцелуи, рапорт даден и рапорт приет, а за дълбок, за много дълбок размисъл, за драматичната ни национална съдба, за истините и лъжите в българската история, размисъл честен и откровен за нашето минало. И поука за настоящето и бъдещето ни.
Край
Източник: http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/-sanstefanskiyat-dogovor-blagodarnostta-dalgat-i-praznikat
http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/osvobozhdenie-ili-reket-ne-mozhe-da-se-narichash-osvoboditel-i-da-iskash-pari-vtora-chast
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!