Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Правото на избор – да заминеш в чужбина или да останеш в България

Казвам се Стефан, и съм от Балчик. От малък съм възпитаван да се уча, да се развивам, да постигам целите си. След гимназията във Варна, заминах да работя като университетски преподавател в малък провинциален град. Там се запознах и с бъдещата ми жена, вече бивша. Създадохме с много трудности дом в общежитието за преподаватели, състоящо се от стая, кухненски бокс, баня и тераса.

Много набързо се оженихме. Баща й беше селски свещеник, и не можехме да живеем в грях. След сватбата дойде и дъщеря ни. Рядко успявах да се връщам в Балчик, да видя нашите, родния дом.

Преподавателите в моята катедра започнаха да се махат. Кой в по-големия град, кой в чужбина. Един от колегите ми беше по-близък. Родом от едно село край Балчик, заедно учихме в гимназията, после университета завършихме заедно, но различна специалност, и ето ни рамо до рамо, преподаватели в съседни катедри. В общежитието бяхме съседи и в обща компания. Приятелката на моята жена го харесала, той я харесал и се взеха.

Подписаха без голяма сватба, само в общината с двама свидетели – моя милост и жена ми. Жена му завършваше педагогика с руски, български и математика и с голям зор си намери работа. Родителите им от селата пращаха подкрепления, но след като се появи детето, Петър се промени. Стана умислен, нямаше го онзи жар на млад специалист-преподавател, готов да прави нови открития в света на науката. Както се казва, любовта стана проблем при първата сметка за тока и парното.

Един ден Петър ме попита:

- Знаеш ли какво е Скайп?

– Не, нямам представа! – и го загледах с очакване да ме “светне” какво е това нещо.

Той кратко поясни:

– Програма, за компютри, с която поддържаш връзка с приятели от цял свят.

Като компютърен специалист по ги разбираше тези работи, аз си се занимавах с токове и жици и бях поизостанал от тези световни новости. В катедрата имахме три компютъра, доста стари. Бях мислел да си купя някой ден, но при условие че дъщерята вече ходеше на балет и само преди седмица с кран качихме в нашето малко жилище пиано, което изплащах в следващите седем години, пари за техника не ми оставаха на страна.

– И за какво ти е този Скайп? – попитах аз

– Как за какво, изпратил съм биография и кандидатствам за преподавателско място в няколко държави. Някой от катедрите имат скайп и искат моя, за да се свържем, а аз, ако нямам си е излагация! Какъв компютърен спец съм ако нямам Скайп!

– Че за какво ти е преподавателско място в чужбина? Ами тук си имаш работа, дом, жена, дете, родители, приятели?

– С всичко изброено сметките не се плащат. Заплатата ми стига само за храна и разходи, а заплатата на жена ми да изплащаме телевизора, пералнята и ако остане нещо, да заведем детето на кино. Това не е живот! Нито можеш да спиш, нито да се радваш на бирата от 1,80лева. За театър, концерт или да изведа жената на ресторант не мога и да си помисля. Тя е на временен договор в училището, като се върне титулярката ще остане без работа.

Изстреля думите си толкова бързо и гневно, че не ми остана време да си поема дъх.

– Ами тук е България! Ние сме българи! Тук трябва да живеем! Да работим…

Петър ме прекъсна рязко:

– В кой свят живееш? Като остане след три месеца жена ми без работа, какво ще правим?!

Опитах да кажа нещо, но трябваше да влезем в час. Вечерта Петър дойде у нас с един стар компютър. Скачи ме към своя кабелен интернет и започнахме уроците по интернет и скайп и т.н. модерни неща.

Междувременно жена му се беше записала на курс по компютри и ги виждах все по-амбицирани да заминат. Когато след четири месеца нея наистина я съкратиха, и семейството остана само с неговия преподавателски нищожен доход, Петър получи писмо от Норвегия. Един голям плик с размери А4, го информираше, че е приет за стаж, чиято цел е да научи езика, а после му се осигуряваше преподавателско място за срок от три години. Стажа беше платен, като на месец му се отпускаха около 1000 лева за разходи. Осигуряваха му и дом, в студентският град. След година, когато подпишеше договора за постоянно, му даваха право да вземе жена си и детето. Заплата от 3000 лева ми се видя фантастична, особено на фона на сегашната от 275 лева.

Мислех, че го лъжат, че няма такъв филм, и как ще си остави сигурната работа тук, където вече е на крачка от възможността да стане доцент и да замине на хиляди километри с някакви мъгливи обещания за “розов” живот. Честно, не повярвах на нито дума в това писмо! Опитах да го разубедя, но той беше решен. След седмица замина. Още на следващият ден получих съобщение в Скайп:

– Стефане! Фантастично е, Стефанееее! Стажант съм в катедрата по програмиране. Само ако знаеш какви компютри, каква техника, какви сгради, отношение,….Стефане, дадоха ми дом! Три стаи и кухня! Имам и гараж! От понеделник съм на курс за шофьори! Дадоха ми половината заплата в аванс. Стефане, няма да повярваш на очите си, на сетивата си, все едно сънувам!

Започнахме оживени, всекидневни разговори и Петър ми разказваше за живота “там”, “зад граница”, за “черната чужбина” за “дълбокия капитализъм”.

– Какъв ти капитализъм, човече! Те са построили истинският комунизъм! Невероятно е как се грижат за всеки свой гражданин, а и за чужденците!

Постепенно Петър се наложи в работата. Купи си кола. След година подписа не три годишен договор, както му бяха казали в началото, а постоянен и безсрочен. Беше видно, че не искаха да изтърват такъв мозък! Заплатата му беше чисто 3200 лева и прати покана на жена си и на детето. Нея веднага я вкараха в някаква програма и след година, като научи норвежки, стана учител в университета по руски език. Не знаех, че в Норвегия имаха нужда от учители по руски, в България тия първи ги гонеха от работа.

Детето им започна училище, развива се добре в клас само с 11 ученици. Програмата е различна, отношението към децата е друго. От общината им отпуснали по-голямо жилище с покриване на 45% от разходите. С такъв райски живот, Петър се успокои, предоставиха му шанс за развитие и за четири години стана професор. Започнаха да го канят да преподава в различни катедри в Европа и по целия свят. Родиха си още две дечица и “командироваха” бабите и дядовците за постоянно при тях, за да помагат в отглеждането на внуците. От университета му предлагаха все по-голяма заплата и по-добри условия, за да го задържат и да не реши да замине за Америка или Австралия, от където имал интересни предложения.

За всичките тези пет години и половина, Петър на два пъти ми предложи работа в неговата катедра:

– Стефане идвай! Има работа, мястото е супер. Точно по специалността ти, няма да съжаляваш нито миг.

Поблазнен от хубавата мисъл споделях с жена ми, но тя орязваше всичките ми мечти. За нея беше по-важно да уредим майка и татко в старчески дом, за да може да продадем къщата в Балчик. Така и стана. С парите взехме гарсониера, за да може и тя да се почувствала като гражданка. Междувременно започна работа в администрацията на университета. Парите не стигаха. Гарсониерата, която взехме беше с четири квадрата по-голяма от общежитието в университета, и тя правеше забавни коментари:

– Ето, няма нужда да напускаме България! Имаме си дом! За какво ще им работим на тъпите капиталисти, тук е рая на света, тук ще изградим Швейцария на Балканите!

Аз обаче бях предвидлив. Детето расте, разходите растат, а нашите заплати не мърдат, сметките огромни. Записах курс по английски и от интернет започнах обучение по норвежки. След време, този ми ход, се оказа безценен.

Жената на Стефан пращаше дрехи, хубави шапки, а моята като се нагласи с някоя капела и красива рокля, вече с нищо не можеш да я стигнеш… Аз се скапвах от бачкане, намерих и не съвсем законно втора работа, само и само да удовлетворя капризите й. Добре, че Господ се съжали над мен и ми отвори очите за някой работи.

Един ден отидох до канцеларията, за да й дам едни документи и я сварих с колега от юридическия факултет, в нещо повече от прегръдка. Тупнах му един и на нея един шамар, пък си казаха всичко. От години той я чакал да се разведе, а тя пък не искала да изтърве ползите от живота с мен. Поради тази причина не искала да заминаваме за . От любов. Той бил нейната любов, но е католик, пък баща й никога нямало да го приеме. Аз бях изгодният, християнин и с къща.

Излязох от канцеларията, оставяйки ги да се обясняват, кой колко обичал и кого обичал и какво щял да каже баща й…Прибрах се у нас и пуснах Скайп и написах съобщение:

– Петре, идвам! Отивам за билет!

Купих си билет първо за София, от там щях да мисля какво да правя. Върнах се за да подготвя куфарите си. Петър ми беше писал:

– Чакай, не може така! Трябва да има уредена работа или поне стажантска програма или аз да ти пратя покана. Но всяко нещо иска време, поне месец. Има стажантска програма, но не е в моя университет, попитах един колега, ще те уреди там, но ще стане от септември. Защо не изчакаш малко, да уредим нещата, както си му е редът? Всичко наред ли е при теб?

На две на три му обясних, че съм рогоносец и се махам от тук, като стане готова стажантската програма да ми пише. В късния следобед подадох молба за напускане и заминах при братовчед ми в София. Той ми намери временно работа в една фирма за ел.инсталации, на временен договор. Оставаха ми пет месеца до заминаването. Развода вървеше с пълна сила. Заради детето не настоях причината да е “изневяра”, за да не се сърди на майка си, но “по взаимно съгласие” ми излезе солено. Тя взе жилището и детето.

Добре, че новините от Норвегия бяха добри. Петър уреди всичко. И ето ме и мен в Норвегия, при “гадните капиталисти”. Поработих малко в университета, но предложих две изобретения и ги патентовах. Голяма компания веднага ми предложи работа. Така станах началник на малък отдел, с много добра заплата, но от патентите, които постепенно бяха внедрени в процеса на работа, взимах много повече, което осигури, както моя, така и живота на децата ми.

Бившата никога не пусна детето при мен. Стана така, че като порасна тя сама дойде. Живеем с новото ми семейство в сговор и любов. Дъщеря ми учи счетоводство. Жена ми е домакиня. Имаме си малък палав син. А бившата ми си остана с хубавите шапки от Норвегия, изпаднала в дълбока нелегалност с много женения си любовник, който така и не намери вратичка в закона, за да я направи легална. Но се бори с всички средства, да докаже, че има права над патентите ми, защото съм ги изобретил, когато съм бил женен с нея.

Всеки има причина да замине или да остане, но когато нямаш пет лева в джоба си, след като си платил всички сметки и въпреки това половинката ти отказва да те последва, отказва да се бори за по-добър живот, не бъдете като мен, да го отдавате на родолюбие. Причината може да се крие в панталона на преподавателя по право и да се нарича долен интерес.

Автор: Олга Антова, за сайта news365.eu. 

http://chujdozemec.com/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!