Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Антон Дончев на 87: Всеки от нас пази врата, през която може да влезе злото!
Всеки човек е огледало на това, което става около него, а около нас нещата, които стават, карат огледалото да отразява и сенки. Ние не осъзнаваме какво се случва в момента.
Това ни казва Антон Дончев, един от тримата живи български класици на словото, редом с Анжел Вагенщай и Любомир Левчев, който навърши 87 години.
За автора на "Време разделно" е казано толкова мното, но то все не стига, за да обхване необятната му космическа душа.
Всяка дума на Антон Дончев е мъдрост, всяка мисъл - знание.
Затова ви представяме избрани цитати от Антон Дончев, който днес се вълнува от бежанската криза, от духовното здраве на нацията, от кръгозора на политическите му водачи:
Армагедон е последната битка, между силите на доброто и злото, мрака и светлината, в която ще влязат, както пише в Библията „всички царе до края на земята”, т.е. цялото човечество ще се сблъска. Армагедон не е ден, не е два - това е една постоянна, невероятна битка.
Ние винаги сме били, ние сме и винаги ще бъдем. Това, което се е родило, е осъдено да умре, но това, което умре, е осъдено да се роди отново. Това е вечна промяна и ние като хора, усещайки се крайни през цялото време, се страхуваме от това превръщане. Много е сложно, но слава Богу, човешката психика може да издържи на това нещо.
Най-голямата история не я чух, аз я преживях в Родопите. Посред нощ един човек, който ме водеше из село Момчиловци застана през нощта, можеше да бъде и ограда на гробища, но нищо не се виждаше, и започна да вика: Елице, Елице, Елице и се отвори една врата и от мрака излезе една млада жена с бяла, дълга рокля, с пусната коса до коленете, с една свещ. Затова се роди романът „Време разделно”.
Когато се върнах да търся жената, която ме посрещна посред нощ, се оказа, че я няма. След 30 години открих, че не съм я намерил, защото тя не се казва Елица, а се казва Иелица. Свещеникът, който написа историята на Момчиловци каза: „Няма Елица в селото”. И аз си останах пред една загадка. И я описах тази жена в романа „Време разделно”.
Ръкописът на романа „Време разделно” вече е даден на хората, нека да го пазят хората. (Съхранява се в УниБИТ)
Започнах да пиша романа „Време разделно”, когато знаех на всяка страница какво има, той беше някаква песен, която аз бях подредил вече в себе си и имам планове горе-долу колко страници, всяка сцена и прочие. С една страница го сбърках - сметнах го 385 до 400, а той стана 384 страници. Аз го знаех целия, аз го изпях, седнах край един огън, седнаха слушателите наоколо. 41 дни си говорих с Бога
Баща ми ме помоли да не напиша една сцена и аз не я написах. Сцената е ужасна.
Румънците и унгарците, тези два народа, които също са били под турско владичество, някак си са запазили една памет. Ние не бихме могли, даже ние имаме Батак, обаче Батак не е увековечен по такъв начин.- Ние нямаме изобразително изкуство, което да пресъздава тази страшна действителност.
Ако седна да разказвам на нашия народ всъщност какво научих, какво е било наистина и то не само в действието, а в атмосферата която е съществувала, в това как е преживял нашият народ това нещо, особено първите 300 години на Османската империя – извинявайте, Време разделно е любовна песен.
Ако ние започнем да размножаваме мнението на англосаксонците за Османската империя, турците не ще ни се разсърдят, а направо ще си обърнат гърба. Защото присъдата, която е дадена от чуждата историческа наука за Османската империя е много по-коравосърдечна, отколкото тази, която е дала нашата наука.
Ние някак си турците ги чувстваме като свои хора. Ние имаме цивилизация, повлияна от турците, ако искате от ястията, ние сме живели с тези хора. Ние искаме - не искаме, сме врата на Турция към Европа. Изисква се елементарно здравомислие, за да се види къде е мястото на България. Сега човечеството не обръща толкова внимание на гените. Всичко е записано, ние не можем да избягаме от кръвта си.
“Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти.
Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?
Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта.
Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.”
„Земетръс“
“Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.”
“Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище. Как сме го опазили? Как да обясним на хората, че ние посягаме на честта и достойнството на България. Ако трябва да го пазим, ние трябва да обясним на всяко дете, че Левски се ражда с него.”
„– Хайде, сине, да ме носиш – рече му баба Сребра.
– Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? – през сълзи рече Горан.
– При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти – до девет месеца на сърце, до три години на ръце – отвърна му бабата.
– До сто години ще те нося, бабо – рече Горан и заплака, по-силно. – Бъди ми майка, моята е умряла.
– Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една – рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.“ -
„Време разделно“
“Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.
Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със ... затворени очи, в себе си.” –
„Време разделно“
“Манол тихо му отговори:
– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава оттатък детският глас запита:
– Татко, какво е зло?
Мълчание. И после – Маноловият глас:
– Зло е това, което разделя хората.
И след малко:
– Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.” –
„Време разделно“
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!