Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Развенчаните митове: Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
Анализът на изворните сведения, и по-точно буквалното им преразказване, доведе старите български учени до няколко фундаментални и за съжаление неверни твърдения. Според тях до 864 г. българският народ в преобладаващата си част е изповядвал вяра в езически богове — Тангра, Перун, Лада, Волос. Християните, доколкото ги е имало, били преследвани, подлагани на гонения, а някои и убивани — привеждат се примери в изворите от времето на кан Омуртаг (814–831) и кан Маламир (831–837). В 864 г., за да избегне една грозяща го с поражение война с Византия, кан Борис се съгласил да обяви християнството за държавна (т.е. единствено позволена) религия в България и се покръстил с целия си двор, приемайки името Михаил от кръстника си — едноименния византийски император.
В рамките на няколко месеца византийски свещеници, охранявани от военни отряди, покръстили насила целия български народ. Но ръководен от прабългарската аристокрация, българският народ въстанал. Обаче неизвестно как само с кръст в ръка цар Борис I укротил бунтовниците и ги пуснал да си ходят по къщите. Но само простият народ заслужил тази милост, прабългарските аристократи били избити заедно с родовете им.
Така България се лишила от държавно-творческия и държавно-отговорен елемент, от първостроителите на българската държава. Старата българска аристокрация, изклана до девето коляно, била заменена със служебна аристокрация от славянски произход, на която липсвали организационните качества и онова високо чувство за отговорност пред народ и държава, която имала прабългарската родова аристокрация.
Оттук нататък България тръгнала на погибел и последиците от този акт се чувствали до ден днешен. И още една фатална глупост направил Борис I — приел християнството от православния Константинопол, а не от католическия Рим, та в XIV век нямало кой да ни помогне при инвазията на османските турци, та сме паднали под турска власт и сме седели пет века под робство.
Действително повечето от тези неща ги пише в изворите. Но трябва да признаем, че повечето от тях са житийни разкази, а никъде другаде в наративната средновековна литература истината не се деформира така безмилостно, както в разказите за светците и мъчениците за вярата. Действителността, както личи от други документи около християнизацията на българите, е доста по-различна.
Първо, не е вярно, че преобладаващата част от българския народ към 864 г. е изповядал вяра в езически богове. Християнин е бил, както писах по-горе, основателят на държавата кан Кубрат, редица негови приближени и семействата им. Мисионерската дейност на византийските свещеници, обслужващи този аристократичен кръг български християни, вероятно е накарал и други българи да приемат Христовата вяра и броят им е бил, изглежда, достатъчно значителен да се открие Оногондурска архиепископия като поделение на Константинополската патриаршия в VII век.
След превземането на Мизия броят на християните в българската държава се е увеличил за сметка на завареното и останало да живее тук византийско население — славяни, готи, гърци в крайбрежните градове. Християнин е бил и внукът на Кубрат — кан Тервел, иначе той не би могъл да получи от император Юстиниан II титлата кесар, която се дава само на владетел християнин.
А и на печатите си Тервел е изобразен с християнски инсигнии на властта. Проф. Георги Атанасов предположи неотдавна, че всички канове от династията Дуло (632–759 г.) са били християни, но не са предприели усилия да покръстят целия български народ, а са оставили въпросите за вярата всеки поданик на държавата да решава сам за себе си, както намери за добре.
В България между 632–864 г., изглежда, е имало пълна толерантност към всички религии. Борис I съобщава, че в страната му проповядват мисионери християни от Запад и Изток, привърженици на различни ереси, мюсюлмански духовници, и пита какво да прави с тях, след като се е покръстил. Папата, естествено, му наредил да ги изгони.
Толерантността към религиите, включително и християнската, личи от факта, че византийските хронисти не съобщават за гонения на християни в България дори след 759 г., въпреки че до края на века страната ни води кървави войни с Византия — държавата на християнството.
Куриозно е, но за гонения и преследване на християни византийските хронисти не съобщават и за времето на управлението на кан Крум, причинил толкова злини на ромейската империя и отнел й плодородна Тракия. Нещо повече, те дават индиректни данни именно за изключителната толерантност на българската държава по времето на кан Крум към християните. Някой си Константин Пацик, християнин и грък, бил негов зет. Християнинът Евматий бил началник на парка от обсадни машини. А за заместник областни управители и стратези (командири на местната войска) на завладяната и разделена на три области Тракия в 812–813 г. били назначени местните християни Григорий, Леон, Вардан. Християни-пленници кан Крум настанява и в селища по южния бряг на Дунав.
През целия VIII век епископиите в Мизия изчезват от списъците на Константинополската патриаршия. Но една — тази на Дръстър (Силистра) — остава. Очевидно според клауза на мирния договор между България и Византия от 681 г. запазването й е с цел да се обгрижват християните в България. Заради заслугите си за поддържането на християнската вяра Дръстърската архиепископия е удостоена след 870 г. да стане седалище на Българската църква от 870 до 927 г. с архиепископско, а след 927 г. с патриаршеско достойнство.
След 812 г. броят на християните в България рязко се увеличава, тъй като новоприсъединените области Тракия и Македония са населени почти изцяло с християнизирани славяни и българи. А и във Влашко са прехвърлени 30 000 пленници от Одринска Тракия, останали след мирния договор в 814 г. там като гранични поселници. Те също са християни и свещениците им едва ли са пропуснали да водят мисионерска дейност и да християнизират местното славянско и българско (прабългарско) население.
Какво е населението на България по вероизповедание към 815 г. — т.е. към началото на управлението на кан Омуртаг? В две от най-големите й територии (Тракия и Македония) населението й е християнско. Значителна част от населението на Влашко и Мизия също е християнско — това са стари български християни, отвлечено и заселено тук християнско население от Одринско и новопокръстени, чийто брой навярно е растял лавинообразно с всеки изминал ден. Мисионерският дух в тази епоха е бил норма на задължение за всеки християнин (а не само на свещениците). Ние виждаме от сведения на източници, че християни-миряни не се боят да проповядват християнството дори в дворовете на владетеля.
Кан Омуртаг е бил обработван от личния си прислужник — някой си Кинам, да става християнин с мотива, че християнският бог е най-силен. Кан Омуртаг справедливо и точно му отговарял, че ако беше така, българите нямаше вече 150 години да печелят всички битки с ромеите християни. Кинам не успял да направи Омуртаг християнин, но синът му Енравота станал, както и сестрата на Борис I Ана и брат му Докс — някой подобен на Кинам юнак ги открехнал за правата вяра.
Изчисления никой не е правил, защото данните в изворите не са достатъчни, но като имаме предвид териториите на областите, населени с християни, едва ли ще сбъркам, ако напиша, че към началото на управлението на Борис I (852 г.) две трети от населението на България вече е изповядало християнската вяра.
Едва ли, възразява митът — при управлението на Омуртаг и Маламир (814–837 г.) има антихристиянски гонения.
Какви данни от източниците се използват за формирането на този мит? Първата се съдържа в два синаксарни разказа (разкази за мъченици). В тях се казва, че още в първите години на управлението си Омуртаг избил около 350 първенци на християните в онази част на Одринско, която останала в България. А пък Маламир убил брат си Енравота, понеже бил християнин.
Добре, но заради християнската си вяра ли са убити християнските първенци в Одринско — епископи, свещеници, военни? Ако имаше държавна политика срещу християнството, защо не са избити християнските първенци в Черноморската област, Средецката, Македония, Влашко. Други източници ни ги сочат живи и здрави чак до времето на кан Пресиан да си гледат работата и да си изповядват спокойно християнската вяра и дори да се карат помежду си за свети мощи, които си крадат взаимно от катедралните църкви.
В Струмица областният управител — езичник, едва предотвратил сражение между населението на два подопечни му християнски града, като разделил въоръжените до зъби градски опълчения с конна войска, за да не се избият. А след това им разделил костите на оспорваните светци поравно, за да не се карат.
Антихристиянски гонения означават да се смени поголовно вярата на християните с някаква друга или те да се прогонят тотално в чужбина, а християнските храмове да се разрушат. Нищо такова няма по времето на Омуртаг и Маламир. Десетки християнски църкви, построени в VI–VII век, т.е. преди днешна Южна България и Македония да станат част от държавната ни територия, и до днес си стоят цели-целенички.
Това са и половината църкви в Несебър, и църквите при Перущица, Белово, Пирдоп, и „Св. Георги“ и „Св. София“ в днешната ни столица, и „Св. София“ в Охрид, и десетки други. Изводът е, че никакви антихристиянски гонения не е имало нито при Омуртаг, нито при Маламир. Та ако беше така, щеше ли личен прислужник на Омуртаг да бъде християнинът Кинам, който да води мирни дискусии с владетеля чий бог е по-силен? Та нали свещено задължение на всеки християнин е да убие един мъчител и гонител на християните. Кой друг, ако не Кинам би могъл да отрови или пререже гърлото на българския владетел?
Ясно е, че 350-те убити от Омуртаг първенци в Одринско са екзекутирани не за християнската си вяра, а за нещо друго. И като се има предвид, че регионът им е граничен и най-близо до столицата на Византия и крупния военноадминистративен център Адрианопол, ясно е, че те са създали организация, която е възнамерявала да откъсне региона и да го присъедини към Византия, влизайки навярно (поради лесния контакт) в предварително споразумение с византийската власт. Разкрити, те са били осъдени и екзекутирани за държавна измяна (всички са или на българска държавна служба, или висши клирици), а не заради християнската си вяра.
Що се отнася до случая с екзекуцията на Енравота, той също не може да се смята за част от някакви гонения срещу християните в България. От български надписи от времето на Маламир става ясно, че той е взел престола малолетен и е починал, без да достигне зряла възраст. Вместо него като регент-настойник е управлявал кавхан Исбул. Очевидно след смъртта на Омуртаг (831 г.) в средите на българския политически елит се е разгоряла борба за власт.
Кавхан Исбул навярно е стоял зад законния престолонаследник Маламир, но друга групировка боили са настоявали, че в този напрегнат за държавата момент страната трябва да се ръководи от възрастен син на Омуртаг. България наистина току-що е спечелила война с Франкската империя, но е било ясно, че франките ще търсят реванш, при който биха могли да се съюзят с Византия. Групировката около Енравота е загубила битката, а водачът й, както често става в тези времена, и главата си.
Християнската му вяра едва ли има нещо общо с причините за екзекуцията му. По-късни християнски писатели са представили държавните изменници от Одринско и злополучния кандидат за българския трон като мъченици за християнската вяра, скривайки истинските причини за смъртта им.
Стигнахме вече до постановката в мита, „изясняваща“ мотива на кан Борис I да приеме християнството. Тръгнал, значи, българският кан на война с Византия, видял от връх на Емонската планина византийската войска в днешното Поморийско-Несебърско поле, разбрал, че ще загуби битката и войната поради численото превъзходство на византийците, и без да влиза в битка, се… предал. Тоест приел да бъде покръстен с целия си народ, а възрадваните византийци светкавично му подарили областта Загоре.
Това е територията с граници морският бряг от Емона до Ахтопол, на запад течението на Тунджа до слива й с Марица. Това е изключително ценна в стопанско отношение територия, тъй като включва плодородните черноземни равнини край Бургас, Ямбол и Сливен, гористите Странджа и Сакар и петте богати пристанища на Черно море (Несебър, Поморие, Дебелт, Созопол и Ахтопол). Те са впрочем и последните пристанища на Византия на западния бряг на Черно море (от Ахтопол до Константинопол няма други пристанища) и в доставките на храни за милионния Константинопол Византия става изцяло зависима от България.
Освен това, предавайки на България Странджа, византийският император ликвидира и последната естествена преграда между страната ни и столицата на империята. От южните поли на Странджа българските конни корпуси, препускайки вече само по равнините на Източна (днешна Турска) Тракия, могат да стигнат столицата Константинопол само за 48 часа.
По-върховни глупости не са написани и филмирани (спомнете си филма „Княз Борис“) в нито един мит за българската история. За всеки учен, който познава нравите, обичаите, практиката на епохата в областта на международните отношения и вътрешния политически живот в средновековните държави, този мит е натрупване на нелепост след нелепост.
Първо, българската армия е по-силна от византийската дори когато е по-малобройна, по простата причина, че е армия от конни бойци, тежко и леко въоръжени, а византийската армия е пехотна. Точно в полетата при Несебър и Поморие българите печелят няколко грандиозни победи в предходния век. Впрочем, ще ги печелят и след 864 г. (Ахелой в 917 г. например). Кодексът на честта изключва българските велики, средни и нисши боили да се предават или да се съгласят на унизителен мир, без да са изстреляли и една стрела и да са сблъскали меч в меч. Тази армия 150 години вече не е губила сражение, командирите й имат грандиозно самочувствие.
Във Византия в тази епоха съществува понятието „българска гордост“, което се използва като характеристика на самоуверен и надменен човек. Без съмнение, ако Борис бе предложил това, което разказва митът, боилите щяха да му откъснат главата още там, на върха на Емонската планина, да изберат нов кан и да мислят как да разгромят византийската армия. Правили са го в VIII век няколко пъти, и то за по-малки провинения на кана. Телец е сменен и бит само защото след победно сражение по тези места в 763 г. не е преследвал отстъпващата византийска армия.
Ако българската армия наистина е била по-малобройна, то Съветът на великите боили щеше да реши да не приема сражение в равнината, а да устрои засада в старопланинските проходи — Дюлински или Емонски в случая. Византийската армия изпитва див ужас от проходите — там е бита няколко пъти и силната армия на Константин Копроним, и други императори. А на един (Никифор Геник) след такова влизане в проход на Стара планина през юли 811 г. главата става златообкована чаша.
Още по-нелепи са действията на византийския император Михаил. Той печели войната, без да изстреля една стрела срещу едно голо обещание на Борис I да стане християнин, и му отстъпва една изключително ценна в стопанско и военностратегическо отношение област.
Ами ако обещанието на Борис I си е най-обикновена военна хитрост? Пет минути след предложението на императора на военния съвет да предаде Загоре на българите той ще бъде заклан, а един от пълководците му — вдигнат на щит и провъзгласен за император. Това също е ставало многократно във Византия.
И тъй като изворите сочат, че областта Загоре след 864 г. наистина е в границите на България, истинският ход на войната е бил съвсем друг. Ясно е, че и този път българската армия е опукала византийската в полето край Несебър и Поморие. Ясно е, че след това е завладяла Загоре в описаните по-горе граници. Да притежават тази територия, българите са смятали, че имат право въз основа на даряването й, което прави император Юстиниан II в 705 г. на кан Тервел. Но за да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството — едно решение, което сам е взел отдавна по съвсем други мотиви.
Трябва да подчертая, че е търсена известна символика. Както споменах по-напред, кан Тервел е бил християнин и удостоен освен с областта Загоре, и с титлата кесар. Несъмнено Борис I е намеквал, че желае историята да се повтори, т.е. освен да му признаят владението на Загоре, и да получи резервираното само за християнски владетели достойнството на цар (кесар). Мимоходом искам да отбележа, че и други български царе, желаещи да притежават тази област, се мъчат да смекчат горчивината от загубата й за Византия. Цар Константин Тих предлага отдаването й на България в 1270 г. да се смята като зестра на византийската принцеса, за която се жени.
Същото прави и цар Светослав Тертер в 1304 г., и то след като е разгромил византийската армия и превзел областта. Той пък иска да се оформи владението й от България като зестра за желания от него брак с византийската принцеса Теодора. Така и става.
Мотивите на кан Борис I да приеме християнството и да го обяви за единствено позволена религия в България са много по-сериозни и предизвикани от висши държавни и национални интереси. В 852 г. България е една от трите европейски суперсили с граници от Будапеща до Одрин, от Днепър до Драч на брега на Адриатическо море и от Карпатите до Бяло море. Но в международните отношения е третирана като езическа държава, тъй като владетелят й е езичник, а и немалка част от населението. Останалите две суперсили — Франкската (Свещената Римска) империя и Византия, са християнски държави и не смятат България за равноправен партньор. Превръщането й в християнска държава я превръща в равноправен субект в отношенията с останалите водещи политически сили в Европа. Това е като днес да станеш член на Европейския съюз.
Причините от вътрешен характер за обявяването на християнството за държавна религия също са достатъчно сериозни. Много въпроси, свързани с правото, са решавани в зависимост от нормите на религията на отделния човек или група население.
Според нормите на една религия едни поданици на България са имали право на една, други на няколко жени. Пълен хаос е настъпвал в такива случаи при дележа на наследството при смърт на родителите. С приемането на християнството от целия народ цар Борис I очевидно е искал да въведе единно законодателство, произтичащо от нормите на християнската религия и римското право, което да бъде валидно за цялото население на държавата. Законите всъщност са били отдавна готови и събрани в т.нар. Юстинианов кодекс.
За да предприеме такава решителна и съдбоносна за България стъпка, която засяга интересите, а и емоциите на голяма част от населението, кан Борис I като всеки опитен държавник не може да не е положил сериозни усилия да спечели на своя страна и ръководния елит на страната. При тогавашното устройство на държавния апарат това означава безусловната подкрепа на Съвета на 12-те велики боили, в който влизат представители на най-знатните български (прабългарски) родове, и комитите — управители на десетте области.
Подкрепата на начинанието на Борис I поне от тези висши представители на българската аристокрация е абсолютно задължителна, тъй като освен административна власт тези висши държавни служители са и висши офицери в армията и командват крупни военни части. Към 864 г. Борис I очевидно е имал пълната им подкрепа, за да обяви на целия свят, че приема християнството и иска покръстители и от Константинопол, и от папството в Рим, и от Немското кралство за тази част от населението на държавата си, които още не са били християни.
Затова нелепа и невъзможна е и онази постановка в мита, че след бунта, последвал християнизацията, цар (вече) Борис I, големият държавноотговорен строител на държавата, изклал прабългарската аристокрация заменяйки я с тъпи, ограничени, некадърни и безотговорни славянски първенци.
Нека разгледаме сведенията за бунта. В българската и византийската средновековна книжнина няма сведения за този бунт. Очевидно той е бил сметнат за нещо маловажно. Но сведение за него има в западноевропейски разкази. Те са от цикъл разкази, подчертаващи силата на кръста. Е, и там е казано, че веднъж 52-ма провинциални боляри се вдигнали на бунт срещу Борис заради току-що издаден „лош закон“, нарушаващ правата им. Но Борис излязъл срещу войската им, стигнала до Плиска, само с честния кръст и като го вдигнал, всички паднали на колене и се предали. Борис пуснал простия народ да си ходи, а водачите избил със семействата им.
От разказа става ясно, че тези боляри били от провинцията, а столичните (т.е. цветът на прабългарската аристокрация) боляри останали верни на Борис I. И съм сигурен, че конните им корпуси, строени зад Борис I, са имали далеч по-разубеждаваща бунтовниците сила, отколкото кръстът в ръцете на Борис I. В провинцията живеят, разбира се, и прабългари, но основно там живеят славяни, авари, и техни представители обикновено управляват по-малките административни единици.
Точно те са избитите и Борис I най-вероятно е избил аристократичния елит на славяни и авари. Прабългарският елит си е жив и здрав и си управлява държавата и областите и по времето на царете Борис, Симеон Велики, Петър и Самуил. Всички имена на висши служители на властта в епохата на тези царе, ако не са християнски, са прабългарски — Сондоке, Мостич, Марманс, Алобагатур, Войтех, Кракра, Елемаг и т.н.
Най-куриозното е, че създателите на мита не са забелязали, че никъде в средновековния разказ не е казано, че бунтът е срещу акта на християнизацията. Написано е „срещу лош закон“, издаден от цар Борис I. Този закон би могъл да бъде закон за ново териториално деление на страната, окрупняващ административните единици и оставящ 52-мата боляри без работа. Или да си сменят местоположението на службата.
Що се отнася до обвиненията към Борис I, че приел християнството от Константинопол, а не от Рим, и така осъдил България да не получи помощ от католическа Европа при турската инвазия, са повече от смешни и издават единствено невежеството на авторите им. В 864 г. християнската църква още не се е разделила на католическа и православна. Това ще стане чак в 1054 г. Второ — мит е също липсата на помощ от страна на католическа Европа за православния християнски Изток. Помага Европа, колкото сили има, помага.
И не толкова защото много иска да помага, а защото и тя е сериозно застрашена. Венеция води перманентна морска война с турците, Малтийският орден — също. В 1396 г. 60 000 рицари загиват край Никопол, в 1444 г. — не по-малко край Варна. Отчаяно се сражават и австрийците, унгарците, поляците. Друг е въпросът, че силите на католическа Европа в тази епоха не са големи. До вноса на културите с голяма биологична маса от откритата в 1492 г. Америка (картофи, царевица, боб) католическа Европа е слабо населена земя, с рядко, физически слабо и технологично изостанало население, живеещо в епидемичен глад. Казано с две думи, Европа няма физическа и военнотехнологична възможност да ни помогне ефективно да се справим с турците.
Обявяването на християнството за официална религия в България е решение на управленския екип на цар Борис с предварително набелязани стратегически цели в международен и вътрешен план, които са постигнати. България застава във водещия ешелон държави, а на българската държавност са поставени здрави, точни и неразрушими опори. Гениалните прозрения на Борис I и сътрудниците му, осъществени с желязна политическа решителност, достойна за подражание и в други времена (включително и днес), не бива да се замъгляват с неверни митологични представи, обясняващи действията на българските политици в тази епоха със случайни фактори и измислени, но унижаващи ги действия и събития.
Божидар Димитров
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!