Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Александър Йорданов: Договорът с Македония ще има единствено освобождаващ от страха на комунизма ефект
Историята на Балканите е като спукано гърне от което изтича горчив, отровен опит
Македонците да приемат истината такава, каквато е била тя преди да малтретират съзнанието им с лъжата, че са друг, различен от българския, народ
Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
До подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония остават броени дни. Но колкото са по-малко, толкова повече се усеща нервност и от двете страни. А не трябва, защото, както всички междудържавни договори, така и този договор е само една възможност. Реалност ще стане, когато написаното в него се сбъдне в действителността. Той дава рамо на Р Македония за членството ѝ в НАТО и ЕС, а на България –подтик да докаже политиката си на европейски лидер в региона.
Преди ратификацията на Договора ще има дебати в парламентите. Но гюрюлтията, която се вдига в Р Македония около подписването му, е по-скоро повод за избиване на други комплекси. В Македония има политически и обществени среди, които се чувстват неуютно в 21 век.
Те са направили кариера и са си оправили положението в живота, десетилетия наред ползвайки като трамплин доктрината на македонизма. А това е
доктрина на антибългаризъм в постоянно действие
Сега те и техните наследници, се притесняват, че с подписването на Договора някой може да им отнеме копанята. Безпокойството им е свързано и с това, което логично ще последва след подписването. Договорът ще бъде приветстван от Европейската комисия, от Генералния секретар на НАТО и наистина ще открехне вратата за членство на Р Македония в евроатлантическите структури. А противници на това членство – наспорил Господ в Македония . И всички те смятат, че младата държава трябва да остане обвързана с бившата си метрополия –Сърбия, поне докато последната не влезе в ЕС. Но как ще влезе без първо да стане член на НАТО? Няма начин. А поне засега сърбите не желаят в НАТО. А това означава, че и „меракът” им за ЕС не е искрен. В Македония през последните години се усили руското антиевропейско и антинатовско влияние върху политиката на страната. Това пролича в редица действия на македонския президент Георги Иванов, особено през последната година, пролича и в действията и говоренето на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Маниакалният проект за „антикизация”, който се превърна в бездънна корупционна яма, имаше за скрита цел именно отклоняването на страната от европейския път. Европа трудно може да разбере такива „нововъзродени” антични „нации”. Няма как да го приемат южните съседи – гърците. В допълнение продължи и антибългарското говорене, което днес е и срещу правителството на Зоран Заев, само защото то е решило, за доброто на македонските граждани, да следва чрез приятелството си с България не руско-сръбския, а българо-европейския маршрут.
Не познавам текста на Договора, който предстои да бъде подписан, но съм убеден, че дипломатите, които са работили върху него са свършили професионално работата си. Помня колко възторжено приветствахме в 36-то Народно събрание обявяването на независимостта на Р Македония. 8 септември 1991 г. стана за Р Македония държавотворна дата. Любопитен ще остане в историята фактът, че още преди разпадането на Югославия, се разпадна Югославската комунистическа партия. А тя всъщност държеше в примка много народи. В 19.20 ч. на 15 януари 1992 г. премиерът Филип Димитров направи изявление в Парламента за признаване на независимостта на Словения, Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина. А аз станах първият български политик, който от парламентарната трибуна приветства това решение. И до днес помня думите си: за
„добрия ден за демокрацията на Балканите”,
за това, че „разпадането на Югославската федерация е историческа необходимост”. Бях убеден, че премахваме граници, разделителни линии, блокове и че няма да позволим отровните бацили на комунизма и на национализма да продължат да тровят живота на хората на Балканите.
Защото историята на Балканите е като спукано гърне от което изтича горчив, отровен опит. А хората трябва да имат бъдеще.
На 1 август 1993 г. на общонародния събор на Предела по случай 90-та годишнина на Илинденско-Преображенското въстание произнесох слово и в него представях въстанието като събитие, което „не разделя, а обединява, не смразява и обръща един срещу друг хората, а точно обратното – открива в тях общи народностни, духовни и нравствени ценности.” То е дело не на два, а на ЕДИН НАРОД – от Странджа до Охрид. Такива думи се произнасяха за първи път публично.
Седем години по-късно, на 2 февруари 1999 г., премиерите на Р Македония Любчо Георгиевски и на България – Иван Костов, подписаха историческата „Съвместна декларация”. Тя и днес е актуална. В нея се декларираше желание за развитие на „всестранни отношения”, за „безпрепятствено движение на стоки, услуги и капитали”, за „взаимни инвестиции”, за „разширяване и усъвършенстване на транспортните връзки и комуникации”, за „активно и безпрепятствено сътрудничество в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта”. Споделяше се позицията, че двете страни няма да предприемат, подтикват и поддържат действия, насочени срещу другата страна, които имат неприятелски характер, няма да допускат тяхната територия да бъде използвана за сепаратистки действия, няма да предявяват взаимно териториални претенции. Стоеше и категоричното заявление, че нищо от македонската конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.
Като български посланик в Р Македония в периода 2001 – 2005 г. не беше трудно да открия средите, които бяха против духа и съдържанието на тази Декларация. Те не бяха нито малко, нито за подценяване. Затова и много от текстовете на Декларацията от 1999 г. останаха само на хартия. И все пак имаше успешни опити на български фирми да инвестират в Македония. Утвърдихме традицията публично да честваме 24 май – Денят на българската просвета, култура и наука. Възстановихме първите български военни паметници – в битолското село Цапари. Подписахме договор и открихме Български културен център в Скопие. Редовно отдавахме почит на български възрожденци родом от Македония. Показахме най-хубавите български историко-документални и игрални филми, театрални постановки, а в публични изяви многократно представях позицията на България по „болните” исторически и културни въпроси. И не ми беше трудно, защото бях и съм научно убеден, че до средата на ХХ век няма два народа – български и македонски, а има
един народ, който живее в Мизия, Тракия и Македония
Този народ има своя история, герои – духовници, писатели, революционери, език, който Кирил Пейчинович (1770-1845) от Теарце нарича „препростейшим и некнижним язиком Болгарским” , а младият поет Александър Караманов (1927-1944) от Радовиш – български книжовен език и смята, че само на него „най-добре мога да се изразя”. Историческата рамка на тези твърдения е 100 години. През този период народът е един, езикът – също, борбата е за една и съща нация – българската, героите са за поклон и от българска, и от македонска страна днес, историята логично е обща. Но след 1944 г., т.е. през последните 72 години, в Р Македония бе направен успешен опит тази истина да се унищожи. И да се изгради „нов народ”, „нов език”, „нова нация”, „нови герои”, „нова история”. И дори официозът по социалистическо време в Р Македония бе наречен „Нова Македония”. Но поне за „антична” не се говореше.
Проблемът е, че днес на определи среди в Р Македония им е необходим политически знак, жест, ход, който те да изтълкуват като политически акт на признаване на македонска нация, македонски език, македонска история, македонски народ. Защото очевидно това, което сами са записали в своята конституция не им изглежда достатъчно убедително. Искат и някой друг, отвън, да изрече сакралното „признаване”, т.е. да повтори думите от конституцията. Но това няма как да стане и най-малко политиците могат да бъдат тези, които да го сторят . То не е тяхна работа.
След като България призна новата държава на Балканите и продължава да я признава с нейната конституция, с нейното конституционно име, всяко друго допълнително искане за признанаване, граничи с политическото нахалство. Никоя друга държава по света, нито стара, нито млада, не е искала от нас да и признаваме „нацията”, „народа”, „езика”, „историята”. Затова и подобно искане от македонска страна, ако изобщо го има официално изразено, е провокация, а не добросъседство. Но защо днешните македонци биха искали от нас нещо, което от никого другиго не искат. Защо от нас? Защото съвестта им е гузна. Защото отлично знаят, че са се оплели в лъжи като пилета в кълчища и сами не могат да се отплетат. Смятат, че като им признаем калчищата нещата от само себе си ще се оправят. Да, ама не.
Договорът между Р България и Р Македония ще бъде подписан
В него едва ли ще има текст, който да помогне на съседите като с магическа пръчка да се отплетат. Но възможност да излязат на свобода, т.е. да станат заедно с България членове на НАТО и на Европейския съюз трябва да има.
Научно-лирично отклонение
Когато твърдя, че днешните македонци трябва да познават историята такава, каквато е, всъщност само повтарям казаното от доайена на македонската политика, 82 годишният бивш председател на македонския парламент, Стоян Андов, който тези дни е казал, че Самуил е бил български цар и че по време на неговото царуване населението на царството е било българско. Така е. Византийският император Василий убива и ослепява българи, дори и на днешните македонци да им се иска ослепените да са били македонци. И на мене ми се иска, ама историята казва: българи са били.
В началото на ХХ век в Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars (Carnegie Report) издаден през юли 1914 г. броят на българите населяващи територията, върху която днес се разполага Република Македония варира от 300 - 400 000 до над 1 200 000 души. В издадената през 2001 г. книга на Й.Павловски и М.Павловски „Macedonia yesterday and today” на стр.18 се изброява днешната етническа популация в Република Македония и тя е: македонци, албанци, турци, роми, сърби, власи, евреи, мюсюлмани, египтяни, хървати, черногорци, англичани, французи и руснаци. Българи няма. Но къде са изчезнали тези близо 1 милион българи описани в началото на ХХ век от международна анкетна комисия ? Избити ли са? Скопени ли са, та нямат наследници? Истината е, че поне до есента на 1944 година те не са били изчезнали. Вярно е, че след това са били избивани или пращани в югославски затвори, но все пак десетките хиляди жертви на комунистическите репресии не могат да затрият цял един народ. Но да оставим чуждестранните анкети. Да цитираме „наши” автори, т.е. българомакедонски. Ето какво пише за Радовиш в края на XIХ век известният революционер Гьорче Петров:
„Радовиш има 1 100 къщи, от които 700 са турски, 400 български. Има и цигани до 300 души. ...Българите са много добросърдечни, гостоприемни и неразвалени хора. ( Г. Петров. Материали по изучаванието на Македония. С., 1896.)
Друг радовишанец, Коце Ципушев (Дойчин), също виден революционeн деец, съратник на Гоце Делчев и Даме Груев, който прекарва близо 20 години в сръбски затвори, добавя по-късно:
„Радовиш е малък, но буден град, със смесено българско и турско население, но с ясно очертан български лик. Околията е също преобладаващо българска, със старинни, чисто български села, като Дедино, Гарван, Инево, Воиславци и др. През годините на упоритата борба за освобождение, а особено под сръбското владичество, Радовиш и околията му западнаха.” ( К.Ципушев. 19 години в сръбските затвори. Спомени. С предговор от Симеон Радев. С., 1943., с.9.)
От опит знам, че на днешните македонци, колкото повече факти им се цитират толкова повече те се дразнят, защото
смятат, че фактите са пропаганда
Но каква „пропаганда” е фактът, че поетът Ацо Караманов – родом от същия Радовиш, загинал трагично, едва седемнадесетгодишен през 1944 г. нарича в Дневника си българските поети и критици „нашите поети” и „нашите критици”. Пише на чист български литературен език. И в стихотворението с показателното заглавие „Народът” съветва връстниците си да не забравят заветите на Левски и Раковски, на Ботев и Гоце Делчев, да следват „великият план” на Паисий Хилендарски, да помнят Златния век на Цар Симеон и геройството на цар Самуил. Това стихотворение лежи арестувано в архива на Македонската академия на науките и изкуствата повече от половин век. Когато преди няколко години Трайче Кръстески издаде романа на Димитър Талев „Железният светилник” на „македонски език”, той внимателно ампутира онези страници и откъси, в които героите се самоопределят като българи. Направил ги е „славяни”. А Талев е оставил достатъчно свидетелства, че именно защото е роден в Прилеп е българин и че героите му са българи, а времето през което става действието в тетралогията е времето на българското национално възраждане. Да не говорим, че в родната къща на друг български писател – Георги Томалевски (1897-1988), заседава Щабът на илинденските въстаници, в него Никола Карев и Питу Гули чертаят плановете за бъдещата „първа република на Балкана”. Днес в къщата на този българин, в най-високата част на Крушево, се помещава Музеят на Илинденското въстание и на Крушевската република.
Ако днешните македонци си дадат поне малко труд да прочетат нещо от българската литература, както това са правили техните предци, ще научат например защо героят на Иван Вазов, който най-много си дере гърлото с „Да живей, България!” се нарича Македонски. Ще научат, че в българската литература няма отрицателен герой „македонец” и че „великобугарскиот писател шовинист” Вазов е този, който е написал някои от най-хубавите песни за Македония включително и този стих: „О, братя македонци, поклон горещ на вас!”.
Македонците рано или късно ще приемат историята такава, каквато е била тя преди да се македонизират, преди Сталиново-Титовско-Димитровската комунистическа пропаганда да малтретира съзнанието им с лъжата, че са друг, различен от българския, народ . Впрочем аз не съм срещал истински македонец, който да няма роднини в България или на четири очи, да не ми е признавал, че „бугари и македонци са едно и исто”. Такива признания пред мен са правили и македонски политици, и македонски учени. Но само на „четири очи”. Ето защо си мисля, че Договорът между Р България и Р Македония, който предстои да се подпише нито ще признава, нито ще отрича. Той ще има единствено освобождаващ от страха ефект в Р Македония. В края на краищата няма страшно, ако признаеш, че прадядо ти е бил българин. Важно е да намериш разумно обяснение защо днес, например, ти самият смяташ, че не си българин, а македонец. Единственото разумно обяснение е, че така пише в македонската конституция. Но тя е новосъздаден, едва на 20 години, правен акт и няма обратно действие. Тя не може да сменя със задна дата езиковата, народностната и националната самоопределеност на починали хора. Не може да им промени историята. Тя може само да подрежда нещата от днес към утре. Както впрочем това ще направи и Договорът, който Р България и Р Македония ще подпишат само след броени дни.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!