Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Срещу какво заплащане и защо българските невежи и продажни политици проиграват България?

Само да попитам? Този урок има ли го в учебниците по история? И, ако НЕ – ЗАЩО?

АПРИЛ 1876 – Народът помни… Светът скърби…

Срещу какво заплащане българските историци оневиняват онези психопати?! И срещу какво и защо българските невежи и продажни политици проиграват България? Чети, българино, и го предавай като Благодатен огън на всеки, който има сърце да се нарече българин. Съкруши с това писмо арогантността на всеки родоотстъпник, дръзнал да загаси светлината на българската духовност, вяра и просвещение!

Българинът не го е страх да се зове българин! ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

„…Ние ще накараме европейските правителства да се зачудят, като им разкрием нещо, а то е: престъпленията са престъпления и те не са позволени на правителствата, тъй като на отделния човек не е позволено да бъде убиец. Европа е солидарно отговорна, защото, което става в Европа, се върши от Европа, ако съществува някакво правителство див звяр, то трябва да бъде третирано като див звяр. В този час, съвсем близо до нас, пред нашите очи, убиват, палят, грабят, погубват, колят бащи и майки, продават невръстни момичета и момчета, а децата, които са малки за продаване, биват разсичани на две със саби; цели семейства биват изгаряни в домовете си; селище като Батак например в няколко часа от 9000 жители стана на 1300; гробищата са пълни с повече трупове, отколкото би могло да се закопаят; мъртвите са заразили живите с чума! Ние правим достояние на европейските правителства, чe бременните жени са разпаряни, за да убиват децата в утробите им; че по площадите има купища женски скелети със следи от разпаряне, че кучетата гризат по улиците черепи на изнасилени девойки, че всичко това е ужасно, и би стигнал един жест на европейските правителства, за да спрат това, че диваците, които извършват злодеянията, са ужасни и че цивилизованите, които ги оставят да вършат това – са ужасни! Дошъл е моментът да се издигне глас! Всеобщото негодувание се надига! Има часове, когато човешката съвест взима думата и заповядва на правителствата да я слушат!“

Чудя се, докога и срещу какво заплащане българските историци ще оневиняват онези психопати, които са правили, каквото си искат с българския народ по време на турското /османското/ робство, иго, присъствие, владичество, управление и т.н. И, каквито и синоними още да измислите с продажните си душици, става дума за едно и също нещо. За изтребление на българския народ и задържане в запрещение на неговото социално, културно и икономическо развитие. И едни локуми започват да се разтягат, че видиш ли „българите били свободни да пътуват из цялата Османска империя и извън пределите й. Мнозина учели в елитни училища в Османската империя и в Европа. Имали сме свои църкви и училища, със свои независими печатни издания на български. Имало търговци с кантори в цялата огромна Османска империя, занаятчии със свои еснафи, земеделци със своя земя, скотовъдци с огромни стада, има дори индустриалци.“ и т.н и т.н. Естествено, че тези привилегии са съществували за народ, чийто имена на владетели са изписани в „Именника на българските ханове“. Може ли тези „новооткрития“ за гениалния исторически ум да не са съществували за народ, оформил свое държавно обединение още в 681 г. и бил тук на Балканите като автохтонен, древен род, с името българи, за който световни светила казват: България е най-древната цивилизация!?

Причината през тези 500 години да има подобно отношение от османските завоеватели е, че е имало договорка между добре известни съюзници за дълготрайно, а не краткотрайно господство. При избор на бърза процедура за унищожение е обричана територията и народът ни на масови кланета и в отговор на неподчинение е щяла да последва касапница, което е гарантирало генетично заличаване на мирен народ. Това пък е щяло да предизвика остра реакция на чуждата дипломация и световно възмущение. Поради тази причина заверата е била спретната за дълготраен тормоз над народа български с цел да останем във времеви застой в своето културно и икономическо развитие. Този период е планирал чудовищно изоставане спрямо останалите европейски държави в просперитета си, за да не можем да докажем в 21 век, че България е най – древната от съществуващите днес културни нации, не само в Европа, но и в света, след като вече принудително под замаха на башибозука и контрола на официалната османска власт сме изостанали цели 500 години в развитието си.

България е останала като жива отломка от древната европейска култура. Една малка нация може да се прослави не с военните си успехи, а единствено с постиженията си в областта на културата. Тази култура всъщност започва от културата Варна, от българите, правили тракийски гробници под път и над път, от Кирил и Методий, създатели на БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА, която днес ползват и други народи, които все още имат буца в гърлото и не смеят да произнесат истината. Та нали днешният руски език е малко видоизменен древен старобългарски език. Няма и църковно-славянски, а има само църковно-древнобългарски език и т.н. Но това е работа на историците, които не се занимават с предплатени публикации.

Ето фрагменти от историята, пред които и боговете мълчат! Първото светско девическо школо в България е създадено през 1841 г. от родолюбивата българка Анастасия Димитрова. Възрожденската будителка обучава малките български девойки в килия в църквата „Свети Николай“ в Плевен, въпреки че по законите на Османската империя момичетата са били под забрана за просвещение!

Тонка Обретенова казва: „Четирима сина загубих! Двамата са в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак ще ги накарам да носят българското знаме със златния лъв!“

Св. Трендафил Тошев Керелов е онзи български възрожденец, революционер, кмет и духовен водач на въстанието в Батак, изтезаван и зверски убит по време на Баташкото клане.

Житието на Св. Злата Мъгленска разказва как млад турчин я издебва и отвлича. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се омъжи за него. Години наред е заплашвана и изтезавана, за да приеме исляма. Тя не скланя дори пред молбите на близките си, да се отрече от християнската вяра. Накрая е обесена от мъчителите си. Българската православна църква почитат паметта ѝ на 18 октомври всяка година.
Дали някои се чувстват потомци на роби, това е въпрос на лична преценка. Ако тези, които сега пренебрегват историческите факти и сведения живееха в онези времена, щяха да пеят съвсем друга песен. Едно е сигурно! Роби са точно тези, които са роби в душите си, които са роби в съзнанието си, които са роби в неспособността да защитават националния си интерес! Съвременното робство на духа, подчинено на страха, е по страшно от физическото робство!

Изглежда големи исторически периоди преди лето 681 година убягват и за това не може да се намери връзката със свободната душа на българина. Физическо е било робството, подчинено на тормоз, насилие и грабителството, духовно е, когато караш българите да падат духом, но те се възраждат като Феникс от пепелта. Защото знаят и са знаели, че има вечен живот! Знанието и мъдростта са се предавали хилядолетия от поколение на поколение. А ограничените башибозуци са били умствено и духовно ампутирани. Дори и сега българинът не е духовен роб. Малко му трябва. Малко, за да се вдигне и да бъде все толкова прав и все толкова силен източник на духовна енергия, колкото е бил и преди.

Със сигурност обаче има роби антибългари, които искат да прехвърлят наследствените си белези като качества на останалите. И да внушават, че по време на 500 годишното турско робство /османско владичество/ е било шизофренен купон на вечно веселящи се луди. ЗАСРАМЕТЕ СЕ! Едностранчивото зяпане на фактите е равносилно на ежедневен унес пред телевизора, считайки го за последна инстанция.

„Ако седна да разказвам на нашия народ всъщност какво научих, какво е било наистина и то не само в действието, а в атмосферата, която е съществувала, в това как е преживял нашият народ това нещо, особено първите 300 години на Османската империя – извинявайте, „Време разделно“ е любовна песен. Ако ние започнем да размножаваме мнението на англосаксонците за Османската империя, турците не ще ни се разсърдят, а направо ще си обърнат гърба. Защото присъдата, която е дадена от чуждата историческа наука за Османската империя е много по-коравосърдечна, отколкото тази, която е дала нашата наука.“

акад. Антон Дончев

ЕТО ВИ ИСТИНАТА!

„Официална Англия посреща не само хладно, но и враждебно кореспонденциите на Джанюариъс Макгахан. Но когато се вижда, че те намират дълбок отклик сред английския народ и сред либералите, които по това време са в опозиция, консервативното правителство и по специално неговия шеф – Бенджамин Дизраели лорд Бийкънсфийлд, не на шега се разтревожват. Като министър-председател носещ голяма отговорност за запазване целостта на Английската империя и на нейните интереси, лорд Биконсфилд следял доста отблизо събитията на Балканския полуостров – въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година и Априлското въстание 1876 година в поробена България. В тях той виждал ръката на императорска Русия. От нищо друго на света не се боял толкова много Дизраели, както от появяването на руснаците по брега на Средиземно море.

Утвърдено правило на английската политика, което става закон, било да се поддържа свободен пътят за Индия и другите й източни колонии. По суша този път минавал през една приятелска Турция; по море – през Суецкия канал. Освен това Англия имала сериозни интереси на Балканите – ключова позиция на пътя за Близкия и Средния Изток. Тези обстоятелства са определяли и отношението на английското правителство към жестокостите в България, както и към виновницата Турция.

След въстанието в Босна и след разгрома на Априлското въстание в България Русия, Германия и Австро-Унгария отправят остър протест до Турция. Те поканили и Англия да се подпише под него, обаче Дизраели категорично отказал. Ето защо било наредено на Беринг, вторият секретар на сър Елиота, министър на Великобритания в Цариград, да анкетира извършените зверства в България, но така, че да не се вдига много шум и истината да потъне във водите на Босфора. Истината обаче, с каквито и с колкото и ключове да я затварят, намира начин да се появи на бял свят. С кореспонденциите си Джанюариъс Макгахан хвърля камък в блатото на английския политически живот.
За опозицията това бил добър повод за атака срещу правителството. А Дизраели най-много се ужасявал от опасността „да се раздвижи общественото мнение“. Когато въпросът се повдига в Камарата на общините, той отговаря доста спокойно и уверено, че се надява за честта на човечеството да получи по-точни сведения /тук разбира се, той е разчитал на доклада, който Беринг е трябвало да изпрати всеки момент/, които щели да докажат, че новините са преувеличени, като всяка първа новина, която още не е проверена напълно.

„- Аз не се съмнявам, че в България са били извършени жестокости, но в такива размери, за каквито се говори, това е немислимо!“, заявил Дизраели в Камарата на общините и заключил самоуверено: „- Не вярвам, че изтезанията и жестокостите, за каквито някои говорят, са били прилагани в такива широки размери от един ориенталски народ, който обикновено привършва своите отношения с виновните по един по – експедитивен начин“.

Кореспонденциите на Макгахан опровергават тезата на Дизраели. Английската общественост е възбудена и недоволства от обстоятелството, че министър-председателят се отнася толкова леко към въпроса за жертвите в България.

Въоръжен с изнесеното във вестник „Дейли нюз“, вземайки за прицел правителството на консерваторите и техния шеф, Уилям Гладстон, един от създателите и идеолозите на Либералната партия, противник на водача на консерваторите Бенджамин Дизраели, написва известните брошури: „Уроци по клане или поведението на турското правителство в България и „Българските ужаси и Източният въпрос“.

„Варварска сатанинска оргия! – пише в първата си брошура Уилям Гладстон. Турците са безчовечни типове на човечеството… Нито един престъпник от нашите затвори, нито един людоед по южните морета не би могъл да узнае за тия жестокости, без да бъде обзет от възмущение… Церът е: да се заставят турците да ни отърват от своите злочинства по единствения възможен начин, като ни отърват от самите себе си.

Техните заптии и мюдюри, техните бимбашии и юзбашии, техните каймаками и паши, всички до един, с оръжието и с багажа да се пръждосат от тия места, опустошени и осквернени от тях.“

Тези брошури, техният остър и разобличителен характер, намират широк прием сред английската общественост и особено сред интелигенцията. По същото време Русия развива оживена дипломатическа дейност във всички столици на Европа и особено в Лондон. Става ясно, че Русия ще се намеси с оръжие в ръка, за да помогне на поробените и изтерзани „славяни“, населяващи земите на юг от Дунава. От това най-много се бои Дизраели. Обаче той дълго време живеел с илюзията, че до война няма да се стигне. Тая си увереност той изповядва в писмо до приятелката си, лейди Брадфорд: – „Каквото и да стане и тоя път няма да се оставим да бъдем въвлечени във война!“ и като все пак допуска, макар и малка възможност, Дизраели отваря скобка: „Ако стигнем обаче до война, то ще бъде, защото ние сме го желали и защото ще имаме една цел за постигане. Все пак аз се надявам, че Русия, която е в дъното на цялата тая работа, ще бъде благоразумна и че ще имаме мир“.

А каква е била целта на лорд Биконсфилд?

Докато Биконсфилд се тормозел от мисълта как да неутрализира Русия, руският посланик в Лондон – Шувалов станал интимен приятел с всички по- видни хора в английската столица. За него започнало да се говори с уважение навсякъде, дори в кулоарите на Камарата на общините. На улиците го посрещали като приятел и като представител на страна, която единствено може да накаже злодеите. С една дума, Шувалов става център на всеобщо внимание и всепризнат авторитет по въпросите на Балканите и в частност положението в България. През тия тревожни дни той е навсякъде, защото разбира, че сред висшето общество ще може да се намери ключът на политическия свят. И от разговорите, които води с това общество, той се домогва до ключа… Този ключ дава възможност на Шувалов да съобщи в Санкт Петербург имената на министрите, които не са били съгласни със следваната от Биконсфилд линия по въпроса за България и Турция. Между имената на министрите от кабинета на Дизраели на първо място се сочи външният министър лорд Дерби. С това е даден тласък на руската подготовка за освободителната война срещу Турция.

За чест на Англия, чието консервативно правителство омаловажава събитията в България и пряко поддържа Турция, английската общественост зашумява при първата зловеща вест на Джанюариъс Макгахан. Голямо възмущение предизвиква в Англия правителственото отношение към събитията в България, изразено от английския посланик в Цариград сър Хенри Елиот. В доклада си от септември 1876 година, след като споменава между другото за „ненужната и чудовищна“ жестокост на турците, той настоява да не се допускат никакви промени в турската империя, което би могло „да се отрази пагубно“ на британските имперски интереси.“ Затова Макгахан пише със сарказъм: „И така, „руският варварин“ се бори за човечеството и християнството, а „английският християнин“ – за варварството и тиранията, за злото и зверството“.
В богатите архиви на британското външно министерство се намират и шест тома петиции, връчени между 1 септември и 27 декември на тогавашния министър на външните работи Дерби. Шестте тома съдържат 455 отделни писмени изложения и петиции от различни профсъюзни организации, от либерални организации, църкви и др. Освен това, има и една петиция до кралицата, подписана от 43 854 жени, която според изследванията на английските историци не се намира между документите на шестте тома. Но в тези документи е запазена една друга петиция – на жените от Ковънтри, съдържащо 100 страници, изпълнени с подписи.

Движението в подкрепа на борещия се за свобода български народ се радва на гореща симпатия и от страна на много известни по това време крупни фигури, каквито са Чарлз Дарвин, Херберт Спенсър, Томас Харлайл, Джон Ръскин, Уилям Морис.

Известните от тази епоха профсъюзни деятели Дордж Хоуел, Хенри Бродхърст и У. Р. Кремър, бивш секретар на основания в Лондон през 1864 година Първи интернационал, също застават на страната на поробена България. Протестно движение обхваща и Италия. Грандиозни са митингите в Неапол, Милано и другаде, на които италианските патриоти призовават италианската и световната общественост да обуздаят турските сатрапи, а на доблестния български народ да се признае правото на самостоятелен и свободен живот.

Джузепе Гарибалди изпраща телеграма до БРЦК в Букурещ. „Скъпи мои приятели, италианският народ питае към вашия народ симпатии, заслужени поради неговите злощастия и неговия героизъм. Аз скърбя, че не мога лично да участвам във вашите боеве. Пожелавам Ви постоянство в светата ваша мисия и съм.

Ваш Джузепе Гарибалди“

Затрогващи със своята любов и солидарност са и студентските демонстрации в Прага. Чехословакия, която в същото време се е намирала под ботуша на австрийските и немските барони, се възправила в защита на поробена България. Това бил един прекрасен повод тя да изяви своя протест спрямо всяко потисничество и волята си за свободна и независима държава. Едни от най-хубавите си творби посвещават на българския народ чешката поетеса Елишка Красногорска и поетите Ян Неруда, Адолф Хейдук, Сватоплук Чex, Йозеф Шкултети, Антон Ашкерц и др. В редица свои стихотворения те заклеймяват турските палачи и техните вдъхновители и покровители – английските консерватори и реакционните английски политици.

Трогателно съчувствие към българския народ проявяват и много румънски интелектуалци, писатели и художници. Те също издигат глас на протест и на защита на нашия народ, а по – късно участват като доброволци в Освободителката война. Видните румънски художници Григореску и Сатмари, поетите Кошбук, Александри и Замфиреску, първите румънски социалисти Попеску и Джорджеску, идват заедно с освободителните руски войски в България и като воини се борят за свободата на българската нация.

Великият писател на века Виктор Юго заговаря смело и призивно. Той бие тревога за съдбата на един народ, който е доказал, че в културно отношение стои много по-високо от своите притеснители. На 2 юли 1876 година Виктор Юго държи реч във френското национално събрание, в която се обръща към „Всички съвести в Европа“.
„Трябва да се привлече вниманието на европейските правителства върху един дребен факт, тъй дребен, че правителствата съвсем не са го забелязали. А ето този факт:
Един народ е избиван. Къде? – В Европа. Има ли свидетели? – Има един свидетел: Целия свят. Виждат ли го правителствата? – Не!

– Народите имат над себе си нещо, което всъщност е под тях – правителствата.

Понякога това противоречие изпъква: цивилизацията е в народите, а варварството – в правителствата. Желателно ли е това варварство? Не! Това, което знае човешкият род, правителствата го пренебрегват. Това става, защото те гледат само държавния интерес; човешкият род гледа с друго око – съвестта. Ние ще накараме европейските правителства да се зачудят, като им разкрием нещо, а то е: престъпленията са престъпления и те не са позволени на правителствата, тъй като на отделния човек не е позволено да бъде убиец. Европа е солидарно отговорна, защото, което става в Европа, се върши от Европа, ако съществува някакво правителство див звяр, то трябва да бъде третирано като вид звяр. В този час, съвсем близо до нас, пред нашите очи, убиват, палят, грабят, погубват, колят бащи и майки, продават невръстни момичета и момчета, а децата, които са малки за продаване, биват разсичани на две със саби; цели семейства биват изгаряни в домовете си; селище като Батак например в няколко часа от 9000 жители стана на 1300; гробищата са пълни с повече трупове, отколкото би могло да се закопаят; мъртвите са заразили живите с чума! Ние правим достояние на европейските правителства, чe бременните жени са разпаряни, за да убиват децата в утробите им; че по площадите има купища женски скелети със следи от разпаряне, че кучетата гризат по улиците черепи на изнасилени девойки, че всичко това е ужасно, и би стигнал един жест на европейските правителства, за да спрат това, че диваците, които извършват злодеянията, са ужасни и че цивилизованите, които ги оставят да вършат това – са ужасни! Дошъл е моментът да се издигне глас! Всеобщото негодувание се надига! Има часове, когато човешката съвест взима думата и заповядва на правителствата да я слушат.

Правителствата мънкат един отговор. Те вече опитаха това мънкане, Казват: – „Преувеличава се“. Да, преувеличава се! Батак не е унищожен в няколко часа, а в няколко дни, казват, че са изгорени 209 села, а те не са повече от 80; това, което се нарича чума, е тифус, всички жени не са изнасилени, всички девойки не са продадени, някои са избягали; скопили затворниците, но им отсекли главите та това намалява деянието, детето, казват, не било подхвърляно от нож на нож, а всъщност било набодено само на щик, там, където има едно, вие слагате две – вие преувеличавате двойно! И после, защо този народ се е разбунтувал. Защо едно стадо от хора не се остави да бъде третирано като стадо животни? Защо? Този начин на прикриване истината успява. Понякога има по- неприлични неща от това да се намалява общественото негодувание. Омаловажаванията утешават! Лукавството се застъпва за варварството! Византия извинява Цариград!“, разтърсва ги Виктор Юго.
Едва ли ще се намери по – ярко и по – жестоко изобличение на тогавашна Европа? Юго става изразител на възмущението и гнева на будната световна съвест. За него, горещия защитник на човешките свободи и на правдата няма по-голямо кощунство от това да се омаловажават жертвите. Ужасното злодеяние да се представя като един акт на самозащита: едни диваци избили други диваци.

Позициите на Виктор Юго били в разрез с позициите на френското правителство, което се е придържало към линията на Англия. Становището на Париж било да се запази статуквото в Близкия изток, което на разбран език значело да се пази Османската империя и поробените „славяни“ да се оставят под турското варварско иго.
Позицията на френското правителство е разобличена не само от Виктор Юго. Либералният журналист Емил дьо Жирарден, редактор на „Франс“, в редица статии осъжда турското правителство и тези от европейските правителства, които го поддържат. Жирарден е имал голяма доблест, чувство на обществена отговорност и високо съзнание за дълг пред историята, за да се провикне патетично: „Турция – това е позорът на Европа!“

Европа е потресена! По всички страни се надига вълна на възмущение и на презрение към крепителите на варварството. Няма общественик и демократ от това време, който да не е взел думата, за да защити справедливата борба на българския народ. Ужасите след погрома на въстанието обаче раздвижиха най-силно руската общественост.

Руските демократи, цяла интелектуална Русия се изправиха в защита на българския народ. Руските писатели от онова време най-пълно изразиха съкровените чувства на руския човек към брата българин.

В своя дневник Достоевски извиква гневно: „О, цивилизация! О, Европа“, която тъй много ще пострада в своите интереси, ако сериозно забрани на турците да дерат кожата на бащите пред очите на децата им!… Търговия, мореплаване, пазари, фабрики! – какво друго в очите на Европа може да бъде по- висше? Това са такива интереси, до които с пръст да се докоснеш не е позволено. Но, но! – да бъдат проклети тия интереси на европейската цивилизация!

Това е възклицание не е мое. Така възкликнаха „Московские ведомости“ и аз смятам за чест да се присъединя към това възклицание. Да, да бъдат проклети тия интереси на цивилизацията и даже самата цивилизация, ако за нейното съхраняване е необходимо да се одира кожата на хората!“

На кървавите събития в България, Иван Тургенев посвети едно стихотворение: „Крокет в Уиндзор“. В него той рисува безсърдечието на върхушката в Англия и нейната вина за страданията на българите. Великият писател хуманист научава пълните подробности около посещението, което руският посланик в Лондон направил на английската кралица. Повод за тази му визита бил българският въпрос. Но кралицата съобщава на посланика, че за този ден е заета, понеже уреждала крикет в Уиндзор, на който поканила и него. На 22 юли 1876 година на път от Спаское за Петербург, Тургенев написва известното си стихотворение.

Руското правителство забранява стихотворението, но въпреки всичко то става достояние на мислещите хора в Русия и Европа. В защита на българската кауза до имената на Фьодор Достоевски и Иван Тургунев се нареждат още имената на видния общественик Аксаков, на поета Полонски, който написва над двадесет стихотворения за България, на драматурга Авервиев, писателя Всеволод Гаршин, художника Маковски, историка Соловьов, великия писател Лев Толстой, Менделеев, братя Кирееви и други. Дълбоко в недрата на Русия се надига могъщо движение за освобождение на брата роб.

„Това, което ставаше в Русия през лятото и есента на 1876 година – казва Аксаков, – е нечувано и невиждано не само в руската, но и в никоя друга история. Нашето народно движения изуми не само Европа, но и руското общество – образования, мислещия слой на Русия – именно с това, че бе народно в истинския смисъл на думата.Такова е и впечатлението на Достоевски. В неговите записки четем: „От страна на народа се изяви тъй много благородство умилително и съзнателно, че цялото това движение несъмнено ще остане една от най-добрите страници в неговата история.“

Това спонтанно чувство на руския към българския народ е отразил в спомените си и Е. Трубецкой: „C мисъл за война против турците живееха тогава русите от всички възрасти – и старците, и юношите“. В „Записките на революционера“, Кропоткин пише: „Ние четем кореспонденциите за турските зверства в България, ние плачем при четенето и отиваме да се записваме в отрядите на въстаниците като доброволци“ В Москва, в Петербург, в Киев и в Одеса се основават благотворителни комитети. Те започват да събират средства за подпомагане на пострадалите български семейства. Даден е мощен тласък отдолу нагоре. Народът напира! И няма сила, която да го спре в неговия спонтанен порив. Царското правителство получава, така да се каже, генерално пълномощно да обяви война, война освободителна, и да прогони от българска земя османските поробители.“

Библиография:
Априлското въстание, т. 1, 2, 3, С., 1954
Ботев, Хр., Събрани съчинения, т. 1, 2, С., 1976
Ботевите четници разказват – сборник от писма, документи и материали, С., 1986
Беловеждов, Н., Първата пушка, С., 1901
Бурмов, Ал., Избрани произведения в три тома, С.
Бурмов, Ал., Кризата в БРЦК през есента на 1875г. и създаването на Гюргевския централен комитет – Исторически преглед, кн. 2, С., 1957
Български военен атлас, С., 1979
Върховски, Н., Съчинения, Ям., 1910
Генчев, Н., Българско възраждане, С., 1981
Георгиев, Т., Спомени, 1976
Заимов, Ст., Миналото, С., 1986
Известия на Българското историческо дружество, С., 1967
Косев, К., Жечев, Н., Дойнов, Д., История на Априлското въстание 1876г.,
С., 1976
Керелов, Тр., Батак глава не скланя, C., 1966
Кършовски, П., Из миналото. Документи по политическото ни възраждане, кн.1, С., 1927
Макгахан, Е. Д., Турските зверства в България, С., 1887
Митев, Й., История на Априлското въстание, т. 1, С., 1986
Митев, Й., Отражение на Априлското въстание в чужбина, С., 1976
Обретенов, И., Спомени за българските въстания, 1942
Оборищенци, сборник от исторически очерци за народните представители на Оборище, С., 1972
Панов, Й., Априлското въстание в I търновски революционен окръг 1876
Петлешков, Н., Йеремиев, Ив., История на брациговското въстание, 1905
Пловдивски, М., Автобиография и спомени, Пл., 1930
Сборник Априлското въстание, т. 1, 2, 3, С., 1956
Стоянов, 3., Съчинения в три тома, С., 1985
Страшимиров, Д., История на Априлското въстание, т. 1, 2, 3, Пл., 1907
Страшимиров, Д., Васил Левски, живот, дела, извори, т.1, С., 1929
Унджиев, Ив., Васил Левски. Биография, С., 1947
Унджиев, Ив., Васил Петлешков, С., 1935
Юбилеен сборник „Април 1876. Спомени“АПРИЛ 1876

Цвета Кирилова

http://bultimes.bg/sreshtu-kakvo-zaplashtane-i-zashto-bulgarskite-neveji-i-prodajni-polititsi-proigravat-bulgariya/ 

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!