Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Защо Хитлер искал да бъде мюсюлманин
"Исляма последната надежда на революцията" – Сергей Илич Улянов, брат близнак на Ленин
"Бъдещето не трябва да принадлежи на тези, които хулят пророка на Исляма" - Барак Хюсеин Обама
Еврейските деца - Адолф Хитлер и Ленин
Фюрерът се възхищавал на това, как Ататюрк успял да подчини религията на държавата, а също на безжалостното му отношение към малцинствата.
“Нашето нещастие е в това, че сме избрали неправилната религия, – оплакал се веднъж Хитлер на личния си архитект Алберт Шпеер. – Защо това трябваше да бъде християнстовото, с неговото покорство и вялост?”
От гледна точка на Хитлер, ислямът бил Männerreligion – религията на истинските мъже.
“Войните на исляма” отивали във войнския рай, “истинския земен рай” с реки от вино и пълчища от млади девственици. Според Хитлер, това в голяма степен съответствало на “германския темперамент”, отколкото “еврейската мерзост и попските небивалици” на християнството.
Много десетилетия историците разглеждали хитлеровския пуч през 1923 година като опит да се повтори Марша на Рим на Мусолини от 1922 година.
Авторът на книгата “Ататюрк във въображението на нацистите” Щефан Ирих не споделя таз гледна точка. Хитлер също се опирал на Турция, не само върху марша на младотурските революционери в Констинтинопол от 1908 година, в резултат на който било свалено правителството. След 1917 година банкрутиралата, разбита и многонационална Османска империя се смалила до нивото на “туранска” държава.
В началото на 1920-те години нова Турция станала първата “ревизионистична” страна, която отказала участието в поствоенната система, връщайки си изгубените територии по сирийското крайбрежие и контрола над проливите Дарданели.
Хитлер, както пише Ириг, считал Турция за модел на “процъфтяваща и етнонационалистическа (völkisch) съвременна държава”.
През 1922 година нацисткият ежеседмичник Völkischer Beobachter нарича Мустафа Кемал Ататюрк “истински мъж”, въплъщение на “героичен дух” и Führerprinzip (фюрер, лидер), от когото произтичало абсолютно, сляпо подчинение.
Ататюрк подчинил исляма на държавата. Това превъзхождало стратегията на Хитлер по отношение на християнството.
Нацистите твърдели, че Турция е станала по-сила, изтребвайки арменците и гонейки от териториите си гърците.
“Кой днес си спомня за изтреблението на арменците?”, – питал Хитлер през август 1939 година.
Това не бил първият случай на Türkenfieber или турска треска в Германия. Турция се оказала вмъкната в Първата световна война съвсем не случайно, а защото към това я подтикнала Германия – тя подготвяла турските офицери, доставяла на Турция оръжие и я скарала с Британия и Франция.
Хитлер искал да повтори експеримента на кайзера в опита си да получи по-добри резултати. Към 1936 година половината от турския импорт идвал от Германия. Берлин купувал и половината от експорта на Анкара.
Но Ататюрк, както пише Ирих, решил да се застрахова и не искал тясна дружба с Хитлер. След смъртта на Ататюрк през 1938 година неговият приемник Исмен Иньоню се опитал да създаде добри отношения с всички държави. През 1939 година Турция подписала договор за взаимна отбрана с Великобритания, през 1941 година подписал Договор за дружба с Германия, укрепвайки южния фланг на Хитлер преди той да нападне СССР.
Иньоню намекнал, че Турция ще влезе във война, ако Германия успее да завоюва Кавказ.
В книгата си “Ислямът и войната на нацистка Германия” Дейвид Мотадел пише, че по време на Втората световна война мюсюлманите са се сражавали и на двете страни на барикадата. Но само между нацистите и ислямистите винаги е имало политическа и духовна връзка.
И двете групи ненавиждали евреите, болшевиките и либералната демокрация.
И двете страни се стараели да постигнат това, което Мишел Фуко, пишейки за Иранската революция през 1979 година, по-късно ще нарече духовно-политическо “преобразяване на света” чрез “сражение”.
“Създаденият от евреите, оглавяват от евреи, болшевизъм е естествен враг на исляма”, пише Мохамед Сабри, берлински пропагандатор на Мюсюлманско братство в книгата си “Ислям, юдаизъм и болшевизъм”, която министерството на пропагандата на Райха препоръчала да се изучи от всички журналисти.
В края на 1941 година Германия вече контролирала многобройното мюсюлманско население в юго-източна Европа и в Северна Африка. За да помогне на “освободителната борба на исляма”, министерството на пропагандата на Райха заповядало на журналистите да превъзнасят “ислямския свят, като културен фактор”, да избягват критиките на исляма и да заменят думата “антиеврейски” с “атисемитски”.
През април 1942 година Хитлер станал първият европейски лидер, който заявил, че ислямът “не е способен на тероризъм”.
Подобно на Ататюрк, Хитлер считал турският ренесанс за расов, а не за религиозен. Немците от турски и ирански произход били освободени от действията на Нюрнбергските расови закони. Расовият статус на немските араби си останал извънредно неопределен дори след септември 1943 година, когато на мюсюлманите било предоставено правото да влизат в нацистката партия.
По време на войната балканските мюсюлмани също били добавени към списъка на “расово ценните народи на Европа”.
Лидерът на палестинските араби Хадж Амин ал-Хусейни, великият мюфтия на Йерусалим, вербувал няколко хиляди от тези “германски мюсюлмани” като първи доброволци от негермански произход за служба в СС.
Съветските затворници от тюркски произход също минали на служба като доброволци. През ноември 1944 година Химлер и мюфтията създали в Дрезден училище за военни имами под егидата на СС.
Хадж Амин ал-Хусейн, основателят на палестинския национализъм, е известен с това, че се опитал да убеди нацистите да разширят рамките на техния геноцид над евреите. През 1941 година мюфтията се срещнал с Хитлер и Химлер в Берлин и помолил нацистите да му обещаят, че, когато Вермахтът изтика британците от Палестина, Германия ще установи там арабски режим и ще помогне с “отстраняването” на евреите.
Хитлер отговорил, че Райхът няма да се намесва в делата на кралството, но е съгласен за “изтреблението на евреите, живеещи на арабски територии”.
Мюфтията се установил в Берлин, сприятелил се с Адолф Айхман и убедил правителството на Румъния, Унгария и България да се откажат от плановете си за преселване на евреите в Палестина. По-късно около 400 евреи от тези страни били изпратени в лагерите на смъртта.
Мотадел много живо описва отношенията на мюфтията с нацистите, но той споменава и за други одиозни и удивителни персонажи в тази история.
Сред тях може да се спомене Зеки Кирам, офицер от Османската империя, ученик на Рашид Рида, основателят на Мюсюлманското братство, а също Йохан фон Леерс, нацистки професор, приел исляма и превърнал се в Омар Амин, антисемитски публицист в Египет.
Краят на някои мюсюлмански нацисти се оказал твърде печален.
Други запазили длъжностите си, а после в пенсия консултирали Саудитска Арабия. Най-известните мюсюлмански колаборационисти избягали.
Страхувайки се от мюсюлмански бунтове, съюзниците не започнали да съдят мюфтията като военен престъпник: той умрял в Бейрут през 1974 година, когато в политически смисъл го надминал братовчед му Мухамед Абдул Рауф ал-Кудва ал-Хусейни, известен като Ясер Арафат.
Между другото, в Мюнхен, избягалите доброволни от СС заедно с бежанците от Съветския съюз основали следвоенната първа ислямистка организация в Германия, а лидери й станала бившият имам на Вермахта и бившият имам на Източното мюсюлманско подразделение на СС.
През 1950-те години някои от бившите нацистки мюсюлмани започнали работа за разузнавателните служби на САЩ, опитвайки се да укрепят “защитния пояс срещу комунизма”.
Революционната идея трябва да се посее, както казва Хайдегер, преди “внезапно свободните сили на битието да се намесят и да я превърнат в история”.
Между революционната пролет на 1848 година в Европа и Руската революция през 1917 година минали само няколко десетилетия.
А последствията от идеологическите посеви в Германия по отношение на мюсюлманските общности през 1930-те и 1940-те години започват да се проявяват едва сега.
Книгите на Мотадел и Ирих са блестящо написани. Те ще променят осъзнаването на нацистката политика, която, както пише Мотадел, се превърна в един от “най-зловещите опити да се политизира и инструментализира исляма в съвременната история”.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!