Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Куп НПО-та с чуждо финансиране се хвърлят да защитават дискриминирани цигани, нелегални мигранти, ЛГБТИ-хора и...
За шоубизнеса, който няма нужда от майки. Тихата дискриминация.
Да те изгонят, защото си родител. Една история, разказана от хореографа Ана Митева.
Тия дни много се говори за дискриминация. Куп НПО-та с чуждо финансиране се хвърлят да защитават дискриминирани цигани, нелегални мигранти, ЛГБТИ-хора и де що се сетите малцинства.
Обаче, знаете ли, че никой не се занимава с това да защитава, например, българските майки.
Никой не издига лозунги и плакати за жените, които раждат бъдещето на тая държава.
Никой дори не споменава думичката „дискриминация“, а какво остава да се бори за правата им…
Затова Lentata.com ви представя днес тази история – разказана от една българска майка.
Ана Митева е хореограф и танцьор с над 15 години опит в танцовото изкуство, преподавател, а от 1 година и 8 месеца – майка на момиченце.
И като всички професионални танцьори – се явява на кастинги и се снима за различни проекти. Докато един ден, просто й казват – НЕ Е ОК ДА СИ С ДЕТЕ. НАПУСНИ ЗАЛАТА.
Грозна история за дискриминация, за която никоя НПО няма да си мръдне пръста. Четете и помислете – колко ни струва да бъдем родители на място, където всичко човешко ни става все по-чуждо.
***
Ана. Разказът. Началото.
„В понеделник получавам съобщение, че се провежда кастинг (с пращане на видеа) за чуждестранен видеоклип.
Сумата, която се обявява е 100 лв. Отказвам.
По-късно ми звъни друга позната, която ми казва за същия кастинг, но сумата този път е 300 лв.
Оттук започват и всички недоразумения на организационно ниво.
Съгласявам се.
Обявено е и на двете места, че снимките ще бъдат в четвъртък и петък. Приятелят ми си пуска молба за отпуска, за да гледа малката (1 г. и 8 м.).
Във вторник отивам в зала да снимам видео.
В сряда сутринта моята позната ми звъни и казва, че са ме ОДОБРИЛИ, но има проблем. Англичаните (хореографка и 3-ма танцьори) са в залата от 8:30 сутринта, но няма никой от избраните 6 танцьора от българска страна...
Каза ми да чакам обаждане от организаторите.
През това време започвам да търся хора да гледат малката, но всички са поели ангажименти или са на работа в сряда! Звънят ми в 10 часа - да тръгна веднага – „Ок, но няма на кой да оставя малката и трябва да я взема с мен.“ – „ОК“, казват ми. Тръгвам, без да съм взела нищо за малката като храна, освен едни солети. Тръгвам, защото знам какво е да си хореограф и да чакаш танцьорите си да дойдат да репетират...“
В залата. Сякаш всичко е спокойно...
„Влитам в залата - кипи труд, оставям Ема на едно шалте, разпръсвам играчки около нея и се хвърлям. От време на време и обръщам внимание за секунди, защото тя е много малка и отива в абсолютно непозната за нея среда. Всички са friendly и се усмихват. Успявам да уча и да запомня движенията и съм супер щастлива, че Ема ме е оставила да работя, само от време на време нещо измърква.
Работим, хореографката мисли тепърва движенията, процесът е бавен и аз съм спокойна, че успявам да вляза в стила. Става 12:30. Малката е вече гладна и уморена, въздух в залата няма и мирише зле. Взимам я и казвам на хореографката, че ще се опитам да я приспя, за да продължим работа.
Излизам навън и за щастие наблизо намирам храна. Явно няма веднага да се спи. Връщам я в залата, слагам я на мръсното шалте, постилам й моя дреха като покривка и й пльосвам купата със салата да хапва.
Пускам се веднага в репетиции.
Малко след това идва „звездата“ - също англичанка. Хореографката ни дава почивка, за да показва движенията на певицата. Аз решавам да остана отстрани, за да си репетирам, понеже Ема е спокойна, но бивам помолена (с леко троснат тон) да изляза от залата.
Грабвам Ема, салати, дрехи, чанти, води, всичко и излизаме. След 30 мин. ни викат отново в залата. Взимам всичко и отново подреждам за Ема специално кътче, за да си стои там детето и да си играе.
Докато се подготвяме при мен идва една жена от английския екип и ми казва: „I'm sorry, but it's not ok with the child...You have to leave“ ...
В първия момент решавам, че говорят за снимките и казвам, че няма да е с мен, докато снимаме!
Но те ми казват пак, че не е ок, I'm sorry.
Казвам им, че след час баща й свършва работа и ще дойде да я гледа, но ми се казва NO. You can't stay...
Ето тук аз вече врътвам, защото осъзнавам за първи път в живота си, че съм дискриминирана, заради това, че съм с дете... Избухвам на женицата и й казвам, че това е дискриминация, че ме дискриминират, заради детето ми! Защото никой не ни предупреди за тази репетиция и нейният баща можеше да си вземе и този ден свободен, за да я гледа! Луди ли сте, хора? Какво ми говорите?
Започвам да събирам нещата. Някои от танцьорите ме питат какво става (защото разговорът се случи извън залата), казах им, че ме гонят от залата и от снимките, заради малката...
Междувременно от българскла страна, тъпите идиотски организатори, които до голяма степен са главните виновници за оплескването, са в недоумение, защото това не е обсъдено още с тях.
Англичаните пък се разхвърчаха като чуха думата ДИСКРИМИНАЦИЯ и след малко дойдоха при мен и казаха, че не е заради детето, а защото не се справям добре технически...
Тук вече спирам да мисля, защото съм кълбо от емоция и не мога да повярвам все още, че ми се случва това. Докато седя отвън, детенце си играе с други деца, аз постепенно ставам спокойна, тъжна и наранена...
Става ми мъчно най-вече за това дете, което трябваше да играе и яде в тази много мръсна зала, да слуша силна музика и да е лишено от вниманието ми, защото мама работи...
Защото баща й работи в Операта (балетист) за не много завидна заплата.
Защото печката ни е повредена и ни трябва нова.
Защото нямаме кола, а ни трябва.
Защото памперсите й на месец са 100 лева.
Защото майка ми я няма вече, иначе би ми помогнала.
Защото другата ни баба се бори вече две години с рак и се лекува в Турция.
Защото част от спестените ни пари ги дадохме на нея, защото може би животът й изтича бързо...
Защото и през ум не ми мина, че аз мога да откажа да си свърша работата. Майната им на парите - поела ангажимент и сметнах, че тези хора имат нужда от мен...
Признавам, че съм щастлив човек, защото съм заобиколена от прекрасни майки, с които танцуваме заедно с децата ни. Имам и най-най-най-невероятните хора за ученици и дори наскоро си мислех, че съм голяма късметлийка точно заради това! И наистина е така!
Но шоубизнесът има жестоки правила.
Там е борба и няма място за майки с деца.
Обещаха ми да ме компенсират финансово. Ще ми подхвърлят някакви пари (ако се случи наистина) и ще приключат.
А как ще ме компенсират емоционално?
Вече втори ден мисля за това, което се случи. Искам да отида и да размажа физиономията на хореографката, която усмихвайки ми се, ме разкара и то без да има доблестта да ми го каже в лицето...
Докато събирах сили да тръгна с малката (таксито ми го покриха само в едната посока) другите танцьори излезнаха в почивка. Никой не дойде при мен да ме тупне по рамото и да ми каже - споко бе, Анич - да го духат империалистите!
Не ме поглеждаха, гледаха през мен - все едно бях станала прозрачна и недостойна за очите им... За миг разбрах какво е да си аутсайдер - извън средата си, в която допреди малко си бил ИЗБРАН, харесан, с качества и значим...
По пътя в таксито, докато избълвах всичко в статус във Фейсбук, за да споделя с всички, които ме обичат, се замислих...
Ами какво става, когато човек е сам, когато няма кой да го подкрепи след такава случка, в която е изпаднал в аут... Отстранявам се от себе си…
И виждам... Жена с дете в ръцете й. Детето спи, а тя трябва да се събере, да се съвземе и да продължи, защото тя е всичко за това дете. Тя и нейният татко. Те са орлите. И те отговарят за бъдещето му. И в този бъкан от фашкийни пари свят на изкуствени усмивки и безкомпромисни действия тази майка беше уязвима с това дете, и хищниците я нападнаха...
Имаше разбира се и хиени.
Те се появиха по-късно, коментирайки случката. Един от танцьорите - мъж, когото познавам и работим в едни и същи зали, сподели като коментар под статуса, че това е моята гледна точка, а всъщност детето е пречело, разсейвало ги е и от моя страна е непрофесионално да водя дете в залата. Трябвало е да им откажа. Пич, непрофесионално е да не бъда предупредена за тази репетиция! Ти луд ли си? Естествено, че щях да организирам някой да ми гледа детето, но при положение, че ми се обаждат в 10 ч. и ми казват идвай - няма как да стане.
Но да, прав си - трябваше да откажа и да си спестя този цирк. Дойдох, защото съм отговорна и опитах максимално да свърша съвестно работа!...“
Очи в очи с безчестните
„Докато щъкаха около мен вървежните танцьори без деца, видях хореографката...
Тази жена дори не дойде при мен да ми каже, каквото и да е. Чукнах я по рамото и й казах: Имате ли да ми кажете нещо в очите? Не се справям с движенията? Върху какво бихте ме посъветвали да работя? Понеже версията, която представиха след "It's not ok with the child", беше тази.
Не знам откъде намерих сили да съм спокойна и да видя докъде ще продължи лицемерието на тази жена... И тя продължи като един истински играч! С бялата си правилна усмивка, ми каза: Неее, няма проблем в техниката ти - ти си супер танцьор! Просто естетически не пасваш на другите танцьори!
... ... ... ...
Oh, really? Hmm...
Нали гледахте записите и избирахте? Вчера?
„Да, но какво да се прави, така се случва понякога“. ТОЧКА.
Тази жена за мен е естетически боклук и я оставям да си живее на боклучестата шоу планета.
Взимам детето и гледаме буболечките, паяците, цветенцата и отлитаме. Замислям се. Естетически. Имахме предмет „Естетика“ в НАТФИЗ. Там се казва: „Това, което е грозно за едни, е красиво за други“. Естетичският вкус се формира на базата на куп ценности. И аз благодаря на всичко, че ми се случва.
Разбира се, че съм добре.
Вкъщи, разбира се, освободих парата и си поревах, но вече валяха коментари от приятели, които ме подкрепяха. Любимият ме прегърна и смъмри, че още го мисля. Ами, мисля го, защото това отношение е безумно.
Досега не бях изпитвала едновременно гигантската сила на майка, защитаваща детето си и в същото време нейната огромна уязвимост.
Защото грижата за някой изисква много. Ама много по много.
И когато този някой е бил в теб, и е твое дете, и е в самото начало на живота си...тогава всяко решение, което взимаш е важно.
Най-важното решение, което някога съм взимала, обаче се оказа решението ми няколко часа по-късно да покажа на дъщеричката ми как може да си играе в пясъчника с още едно дете, без да се кара с него за играчките си.
Направихме торта, украсихме я, смяхме се. А малко след това дъщеря ми успя да духне сиии-лн-ооо и да направи "бони" ... Научи се да прави сапунени мехури. Всички се радваме на това умение вече втори ден! Обичам го това дете. Още повече.
Тя е моят естетически свят, в който всичко пасва идеално. Understand?“.
***
СНИМКА - ФОТОГРАФ: КАЛИНА ЯНЧУЛОВА
http://www.lentata.com/page_9473.html
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!