Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Боян Чуков: 2017 година е решаваща. Промените ще бъдат внезапни, радикални и болезнени
Глобалният електорат е в процес на преосмисляне на обкръжаващата го действителност. Между него и политическите елити на статуквото се оформя много дълбока пропаст. Видимо се разрушава неолибералният икономически модел
Боян Чуков, A-Specto
На предстоящите избори в Европа все по-ясно ще се налагат привържениците на консервативната демокрацияВъв времената на „развития социализъм” всяка една година от поредната петилетка получаваше свое собствено наименование. Една от годините беше „решаваща”, друга „определяща”, трета „завършваща” и т.н. Имаше даже виц по този повод. Милиционер пита пиян в изтрезвителното: „Как се казваш?”. „Не помня!”, отговаря пияндурникът. „Къде живееш?” „Не помня!” „А коя година сме?” Тогава пияндурникът изведнъж става сериозен и отвръща: „Решаваща!”.
В онова тоталитарно време постоянна задача беше „интелектуализацията” на страната. Във всички области. По-ясно казано, поумняване на нацията. Този призив би следвало да е силно актуален и в наши дни. Ако използваме описания подход и терминология от онова време, то 2016 година можем да наречем „завършваща”.
Преди около девет години се заговори за световна криза. През това време се коментираше, но все още нямаше ясен политически изказ на протичащите глобални процеси, който да показва, че точката на невъзврат е премината. И връщане назад няма. Не съществува път за завръщане към докризисното статукво. Във втората половина на 2016 г. обаче тази невъзможност стана осъзната.
Хората започнаха да проумяват новата ситуация, в която се намира светът. Глобалният електорат е в процес на преосмисляне на обкръжаващата го действителност. Между него и политическите елити на статуквото постепенно започна да се оформя много дълбока пропаст. Съвсем видимо се разрушава неолибералният икономически модел – на глобално и на национално ниво. Стана повече от очевидно, че е невъзможно да се поддържа глобална система, базирана на деиндустриализация на развитите страни, които се превърнаха от „фабрики на света” в банални супермаркети за реализиране на продукция. На продукти, експортирани предимно от Азия, където все още има наличие на прекалено евтина работна ръка.
Постоянното преразпределяне на ресурсите от реалния производствен сектор към финансовите структури доведе до падане на търсенето, липса на стимули за развитие, затихване на иновационната активност. И най-важното, появи се психологическа депресия. Тя обхвана милиони от населението на нашата планета. Тази депресия се прояви в спонтанни изблици на агресия, която предопредели много конфликти на най-различни нива. От битови скандали до граждански войни. Независимо от политическата или икономическата основа на тези конфликти те се захранват постоянно от масовото озлобяване, дезориентация и фрустрация.
От друга страна, политическите институти, изградени и дооформени през предишните десетилетия, блокират необходимите промени. Не се допускат обсъждания или реализации на съдържателни алтернативи. Това е една от причините в Европа да се натрупа с времето негативно, почти враждебно отношение към евробюрокрацията в Брюксел. Европейският съюз постоянно натрапва „реформи” на националните институции и икономики в унисон с интересите на транснационалните корпорации. На всичкото отгоре години наред над страни като България се провежда унизителен „мониторинг”, който засяга националното достойнство на българския народ. В резултат от наставленията на евробюрократите през изминалите двайсетина години последиците са институционална разруха на националната държава, икономически колапс, деинтелектуализация на населението и ужасяващ демографски срив. България в това отношение може да бъде неприятен негативен пример. Но през 2016 г. всичко се срути. „Лавината” тръгна.
Първо чудноватият Brexit. Последва холандският референдум, който унищожи европейското бъдеще на Украйна. За нов президент на САЩ беше избран Доналд Тръмп, който е антинатовец. Референдумът в Италия помете не само Матео Ренци и неговото правителство, но и водената от него политика. В България на хребета на надигналата се в света политическа „мексиканска вълна” беше избран Румен Радев.
Неговите основни противници от ГЕРБ остават в миналото. Във времето ГЕРБ само ще затихват. Избирателната кампания на Цецка Цачева приличаше на черно-бял филм, чийто музикален съпровод е досаден кан-кан, изпълняван на овехтяло и раздрънкано пиано. Гербаджийската риторика се оказа безнадеждно овехтяла. И пробивът беше извършен чрез бунтовен вот на избирателите.
Много е важно да се осъзнае, че въпросният бунт не е идеологически в рамките на познатото партийно разделение. До 2016 г. всички основни партии в Европейския съюз и около него, независимо от това дали са леви или десни, бяха напълно интегрирани в системата.
Протестът на масите намери своя израз по-скоро в десния популизъм, а не в левия. Акцентът беше поставен върху антилибералния популизъм. Това подсказва, че политически формации с идеология като тази на Реформаторския блок, въпреки че са още зелени, няма никога да узреят. Явно директно ще преминат във фаза гниене. През 2016 г. завърши един изкуствено поддържан десетгодишен период, който прикриваше растящото системно разпадане.
През 2017 г. се очаква да стартират нови процеси, които очевидно ще излязат от рамките на все още агресивно либералстващите институти. Посоката на движение ще се стабилизира. И скоростта ще нараства във времето. Ще се сформира нова политическа и социална реалност. Ще се променят правилата на играта. Никой няма да остане „на завет”.
Промените ще засегнат целия свят. Всички региони. Европа, Балканите и България. Промените ще бъдат неочаквани, внезапни, радикални и болезнени. Особено неприятни за политическия елит на сегашното статукво. Промените ще бъдат неизбежни. Нашите партньори и „стратегически съюзници” в НАТО и ЕС ще трябва да се досетят, че България има свои собствени национални интереси, които не съвпадат с интересите на големите страни от Запада.
Че защитата на българските национални интереси не е шовинизъм, русофилство, комунизъм, тоталитаризъм, путинизъм, наследство от ДС и други подобни фалшиви твърдения. Досегашната мантра, че истинските български национални интереси са превръщането на България в „силна демократична държава”, която подкрепя либералния световен ред и внася в него своята непосилна лепта, се оказа абсолютна измама.
Изминатият либерален път доведе останалите живи българи до „помийните ями” на Европейския съюз. Това твърдение се доказва по елементарен начин с факти и цифри. В контекста на казаното по-горе може да се определи бъдещото съдържание на 2017 година. Тя ще бъде една решаваща година. Година на вземане на решения.
Досега политическите и обществените събития се рамкираха от съществуващите институти и практики. Но да се говори и действа по предварително зазубрени неолиберални клишета е вече контрапродуктивно. Нагледен пример е Реформаторският блок, който агонизира с клишираната неолиберална риторика. Демоде! Формулата business as usual също не върши работа. Въобще, поддържането на доминиращата до този момент политическа риторика води до неприемане от страна на избирателите, на народите. Кралят е гол! Съвсем малко са тези, които все още не са разбрали това. Или пък им плащат по линия на чуждите НПО-та да се правят, че не са разбрали!
Най-вероятно 2017 година ще постави началото на една световна „перестройка”. Ще се промени мирогледната парадигма на днешното общество. Задълбочаването на общата криза ще ускори демонтирането на предишния модел на глобализация. На предстоящите избори все по-ясно ще се налагат привържениците на консервативната демокрация. В България по традиция реагираме с огромно закъснение на световните тенденции. Сегашният политически елит в преобладаващата си част се явява огромно бреме за развитието на нашата страна.
Българският народ изпревари в интелектуален план повечето от своите политически „лидери”, натрапени преди 27 години от Кръглата маса. Никой от народа не е избирал въпросните „лидери”, за да имат легитимно право да се нарекат политически елит. Липсва адекватна оценка на прехода след 1989 г. и само смяната на политическия елит може да позволи да се направи истински одит на „прехода към демокрация”, който може да се представи публично пред българския народ.
Необходимо е да се спазят три условия, които могат да осигурят системен подход към събитията в края на ХХ век.
Първо, време е да се погледне на последните изминали десетилетия от позицията на разума и реалността. Обективните факти нямат идеологическа защита.
Второ, събитията в България трябва да се разглеждат в контекста на българо-европейската история. А именно – световните войни имат социално-расов характер с цивилизационна проекция.
Трето, само и единствено обществото като цяло има право да взема легитимни решения, а не отделни групи, „клубове” по политически интереси и финансирани от чужбина НПО-та.
Много е важно най-после да се проумее, а след това и да се преустанови практиката с кадруването от страна на платените от чужбина НПО-та, които безнаказано и с непочтени методи редят държавната администрация и българските правителства. Досега беше така.
Но да си зададем ключов въпрос! Какво се случи през и след 1989 година? Ретроградната висша комунистическа номенклатура с цел лично облагодетелстване извърши национално предателство. Извърши дворцов преврат. Това доведе до разкол и война в самото българско общество. То се разпадна на непримиримо враждуващи „комунисти” и „фашисти”. Последните се наричат още и „демократи”, като понятието придоби пейоративен смисъл.
Преследвайки своите користни цели, ретроградната комунистическа номенклатура оглави и двете враждуващи групи. Винаги трябва да осъзнаваме, че двете враждуващи групи са съставени от представители на една значителна част от българския народ. Следователно през последните 27 години в България се води братоубийствена война. Двата лагера се бият помежду си, докато чужди държави превземат българските институции, икономика и политически партии чрез своята агентура за влияние.
Големият проблем е, че идеологията се превръща в „правилна” или „неправилна” само в контекста на определени исторически обстоятелства. Демонтирането на българската държавност се извърши от ретроградната комунистическа върхушка. Тя бързо се пребоядиса и въоръжи с противоположната „правилна” за своето време идеология в ущърб на народа, но в своя изгода. Това позволи на комунистическата номенклатура да си припише и общонационалната собственост след 1989 година.
В резултат в България се води война – една част от българите се насъскват методично срещу друга част. По този начин се предизвиква разрив на националната традиция, която съдържа в себе си мощна цивилизационна проекция. Необходимо е да се осъзнае, че колониалните властови субекти винаги използват идеологията като инструмент. С помощта на идеологията се провежда антинационална политика, която обслужва користните цели на политическия елит, както и целите на външни фактори. Употребата на идеологията няма нищо общо със социалната справедливост.
Едва през 2016 година на хоризонта започнаха да се забелязват първите наченки на национално помирение. Това е така, защото все повече българи осъзнават, че България е на прага на поредната национална катастрофа. Българският народ се топи. Изчезваме като нация. Българите са изправени пред историческо предизвикателство, на което могат да отговорят само ако са единни. Принципът на партийността започна да отстъпва пред принципа на солидарността.
Ако това не стане, ще изчезнем всички заедно, ще изчезне и България като държава. Румен Радев беше избран за президент, защото партийният принцип на втория тур от гласуването отстъпи пред принципа на солидарността. Затова картата на България почервеня от вота на гласоподаватели с политически убеждения, различни от левите. Най-после сработи инстинктът за самосъхранение на българския народ. Защото той видя в лицето на Румен Радев шанс за промяна на статуквото, което води методично страната към национална катастрофа.
Дали Румен Радев ще оправдае надеждите и оказаното от българите доверие, е друга тема. Ще видим!
Националното помирение не отменя отговорността на лица, извършили конкретни деяния преди и след 1989 година. Става въпрос за лична, а не за колективна отговорност. Тя не налага на нашите съвременници никакви допълнителни исторически задължения. Нито върху „комунистите”, нито върху „фашистите” („демократите”). Осъждат се само конкретни виновници, а не страни в братоубийствения конфликт.
Трябва да се избавим от мита за „колективната вина” и историческия истеричен алармизъм. Трябва публично да бъдат оповестени и порицани политически безотговорните политици, които брутално се опитват да налагат приемането на доктрината за „колективната вина” и „колективното покаяние”. Политици, които отхвърлят социалната справедливост, но автоматично и безкритично настояват за приемане на вносни политически императиви.
Какво да се прави ли? Да се признае, че принципът на личната, а не на колективната отговорност е този фундамент, върху който може да стъпи националното примирие и преодоляването на срива в нашата национална традиция.
На България не са й необходими едни безкрайни европейски „реформи”.
Нашата страна се нуждае час по-скоро от истинско национално възраждане и реален истински суверенитет.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!