Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Железният Самуил – «Човек войнствен, който никога не знаел покой»
През 971 г. византийският император Йоан Цимисхи (969-976 г.) нахлува в нашите земи, превзема столицата Преслав и обявява България за присъединена към Византийската империя. Плененият цар Борис II и брат му Роман били отведени в Цариград.
Императорът решил, че по този начин е унищожил българската държава, но той не завладял цялото царство. Останалите български земи успели да съхранят своята независимост. Начело на управлението на западните български области застанали четиримата български боляри — братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Наричани са комитопули като синове на починалия вече комит Никола, управител на Софийска област и близък роднина на преславския царски двор. Сред братята най-талантлив воин и държавен деец се очертава най-малкият — Самуил.
В началото столицата им била в Средец, след това резиденцията се преместила в Преспа и накрая — в Охрид, където последователно се установява и Българската патриаршия, по това време с патриарх Дамян Дръстърски. Така България продължила да съществува като държава. И не само това — като използвали затрудненията на Византия във войните й с арабите и вътрешната борба за власт, братята закрепили властта си, започнали военни действия срещу Византия и разширили територията на държавата в няколко посоки: Северозападна България, Източна Македония и Тесалия.
Още в началото Давид е убит от скитащи власи, а Мойсей загива при обсадата на Серес. Арон остава на по-заден план и властта поема младият, смел, енергичен и инициативен Самуил.
«Човек войнствен, който никога не знаел покой» — така го характеризира византийският летописец Йоан Скилица.
За кратко време византийската власт на север от Стара планина в голямата си част била ликвидирана и единството на българските земи от делтата на Дунав до албанските планини било възстановено.
Стресната от успехите на българите, Византия решила да се справи с тях. Започнала с дипломатически ходове, по-скоро с хитрини и коварство — възбуждане на междуособици в България. Устроено било «бягството» на синовете на цар Петър — Борис и Роман, затворени по това време в цариградските дворци. Бързи коне ги довели до Траянови врата, откъдето тръгват пеша. Борис малко избързал и «погрешка» бил убит от охраната на пътя, който заради дрехите му го помислил за византиец.
Самуил разгадава намеренията на Византия, организира посрещането на Роман като последен представител на преславските владетели и в тържествена обстановка го провъзгласява за цар на България, а Самуил остава първи пълководец. Така той постига една от основните си задачи — възстановяване на царския статут на държавата.
Тогава цариградското правителство предприема втори коварен ход с цел да предизвика раздори между Арон и Самуил. Арон ръководел българските земи близо до Тракия и Василий II се насочил към него, знаейки за обтегнатите му отношения със Самуил и стремежа му към самовластие. Опитал се да влезе в споразумение с Арон и изпратил човек в Средец с предложение да се сродят, като сестрата на Василий се омъжи за сина на Арон. Последният се съгласил, но вместо сестра си императорът изпратил друга млада, красива жена, придружена от митрополит. Обаче по време на пиршеството измамата била разкрита, митрополитът бил съсечен, а девойката върната обратно.
Всичко това «вбесило Василий», както пише византийският историк Лъв Дякон, и младият василевс решил да предприеме поход срещу България, «подбутнат по-скоро от възпламенен гняв, отколкото от благоразумие».
Византийският летописец Йоан Скилица разказва:
«Василий II, след като се освободил от тревогите, които му създавал бунтът на един от прочутите византийски пълководци Варда Склир, събрал войските си и ги повел срещу българите».
За похода си, предприет в началото на лятото, императорът избрал времето на усилена полска работа и бил сигурен в успеха си. Чрез настъпление по Диагоналния път през Траянови врата основната цел била завземане на яката българска крепост Средец, разкъсване на българската държава и постепенното й покоряване.
Византийците предприели проникването в земите ни с 25-30-хилядна добре подготвена армия, от която 10 хиляди конници, с именити пълководци, и то в момент, когато основните части на българската войска се намирали далеч на юг в Тесалия (дн. Северна Гърция), където Самуил обсаждал гр. Лариса и не очаквал никакво нападение. До 986 г., тогава е предприет походът, българите вече цяло десетилетие били в непрестанно настъпление.
Начело на армията застанал самият Василий II, който макар и едва на 28 години, бил много амбициозен и жаден за власт и бойна слава.
Ромейските войски се приближили до българските граници, като във Филипопол (Пловдив) бил оставен отряд начело с пълководеца Лъв Мелисин за охрана на проходите през Стара планина и осигуряване на тила и главния път за снабдяване. След това императорът продължил по тесните и стръмни пътища и навлязъл в стария Траянов проход. Граничната твърдина при Траянови врата не отваря порти, но гарнизонът не е подсилен, съпротивата е слаба. Покорена е първата българска крепост. Обаче на Василий II и през ум не му минава какво ще го сполети на връщане при тази крепост и в този проход.
До Вакарел не била срещната българска съпротива и Василий допуснал, че българите са изненадани и очакването му за лека и бърза победа ще се осъществи. Войските на императора подлагали всичко по пътя си на разорение и достигнали височините източно от Средец. По думите на Лъв Дякон те построили укрепен лагер и започнали системна обсада на крепостта.
Щом получил известие за похода на византийската войска, Самуил повел с бърз марш войските си, около 10 хиляди души, към обсадения град, където отбраната се ръководела от брат му Арон. Самуил заема седловината между Витоша и Лозенската планина. Така войските му застанали във фланг на противника и същевременно завзели Владайското дефиле. Те се озовали бързо в театъра на бойните действия.
Още от първия ден на обсадата започват неблагополучията на византийската войска, която, сигурна в победата, се отдала на бездействие. Стенобойните и другите обсадни машини поради неопитността на тия, които ги обслужвали, не били от полза на ромеите. Защитниците успели да направят нощен излаз и да запалят повечето.
Гарнизонът на крепостта, начело с Арон, отбивал всички атаки. Неразумното изразходване на хранителните припаси предизвикало недостиг на продоволствия. Излизащите от ромейския лагер отряди за събиране и доставка на храни и фураж били нападани от засада от българите, като много коне и товарни животни били отвличани. Лъв Дякон съобщава, че при тези нападения българите посекли много византийски войници.
Сред византийците се създало впечатление за опасност от всички страни. Из редиците им плъзнал слух, че Самуил е пристигнал с войските си. В командването настъпили смут и уплаха. Появило се недоволство. Обсадата се проваляла и завоевателите започнали да се чувстват като в капан. Дошло съобщение, че Лъв Мелисин, оставен в Пловдив, е тръгнал към столицата за завземане на властта.
При тази твърде несигурна обстановка на 20-ия ден Василий II вдигнал обсадата и разпоредил сбор и тръгване в боен ред към Тракия. Дългата колона от деморализирана византийска войска поела по обратния път, следвана от обоза, увеличен и с награбената в България плячка. Мрачни чувства витаели над конници и пешаци…
Самуил също бързо потеглил на изток, като движел войските си южно от Лозенската планина и по билото на Карабаир. Местното население помагало на българската войска както с водачи, така и с лично участие в отрядите.
На 16 август византийската армия се разположила на лагер при крепостта Щипон (Стопинион). През същата нощ пък българската войска, начело със Самуил, Роман и Арон, завзела височините в района на прохода при Траянови врата.
Както пише Лъв Дякон:
«През нощта, още не беше се сменила първата нощна стража, и изведнъж от източната страна на лагера премина преголяма звезда, която освети със силна светлина палатките, падна на западната страна в самия окоп и като се разпръсна на многобройни искри, изгасна».
Според поверие сред ромеите това предвещавало несполуки и войската била обхваната от лоши предчувствия.
Лъв Дякон продължава:
«Това беше небесно знамение за предстоящото съвършено изтребление на войската».
Към него се прибавили и слуховете за бързото придвижване на българската армия и че пътят към древния проход при Траянови врата е отрязан. Сред ромейските войски настъпва още по-силна паника. Лагерът бил вдигнат с голяма бързина и отстъплението продължило в безпорядък.
Василий II не знаел точно какво го очаква, но бързал да премине през най-несигурната отсечка на основния път от Белград до Цариград. Войските му поели през древния проход между планини и вековни гори. В дългата 8 км клисура армията на Василий II била нападната.
Проточено и глухо изсвирил рог. Обадили се и други по стръмните склонове. Гората, до този момент страховито тиха, внезапно се оживила от невероятния рев на хиляди гърла и дрънкането на оръжие. Започнала драмата на могъща Византия.
Българските войници изскочили от северния и главно от южния скат на прохода в тъмните усои и се нахвърлили под страшен дъжд от стрели върху ужасените ромеи, които внезапното нападение превърнало в тълпа от обезумели хора. Разтегната в колона, виеща се като змия по тесния и стръмен път, византийската армия се оказала безсилна да отбие внезапния удар. Завързало се ожесточено сражение по цялата дълбочина на походната колона. Проходът заехтял от люта сеч: удари и бойни викове огласяли горите и планините, дим от огньове и облаци от стрели засенчвали горещите лъчи на августовското слънце. Същевременно бил атакуван и лагерът, и огромният обоз на неприятеля, който все още бил там, в Щипон.
Византийската армия, обкръжена от всички страни, попаднала в български «Анибалов чувал». Тя била подложена на поголовно унищожение. Цялата конница на противника, около 10 хиляди, излязла от строя. В ръцете на българите попаднал целият византийски обоз с награбената в България плячка, стотици най-хубави коне, обсадни машини, а така също императорската шатра, императорските знаци и съкровището на Василий II. Голяма част от войската, която един ден преди това преминала през ливадите на Ихтиман, паднала под мечовете на българите.
От арабският хронист Яхъя Антиохийски научаваме, че сражението станало във вторник, на 17 август 986 г.
Малко са историческите извори за това как е организирана засадата, как е проведена битката, откъде и как са ръководили боевете Самуил, царят Роман и Арон, но е известно, че в този ден византийците претърпели много тежко поражение. На голямо разстояние пътят бил покрит с трупове, разхвърляно оръжие и бойни уреди. Част от пехотата се спасила чрез бягство.
Като по чудо личната пехотна арменска гвардия успяла да обгради от всички страни император Василий II и да го измъкне от обръча. Изведен по странични пътеки, той с бясна езда и позорно бягство стига до Пловдив. Оттук, приютен от войската на Лъв Мелисин, побързал да се завърне в столицата.
В Българската клисура на ромеите е нанесено тежко поражение. Спасил се с бягство на кон и византийският поет и хронист Лъв Дякон, който се намирал в челната колона. Ето как той, преживял сам страшното събитие, описва поражението на византийската войска:
«На другия ден войската премина през един горист и издълбан дол и едвам бързо отмина, тя стигна до пресечени от потоци и стръмнини места; в тях българите нападнаха и избиха голямо множество хора, заграбиха царската палатка със съкровището и откараха като плячка целия обоз на войската, а също и стенобитните машини. Тогава аз, който описвам тая злополука, присъствах, придружавайки за нещастие владетеля и изпълнявайки длъжността дякон.
Остатъкът от войската през непроходими планини избегна преследването на българите и като загуби цялата конница и обоз, който возеше със себе си, достигна ромейските предели».
Силното впечатление от поражението се вижда от стихотворението на съвременника на това събитие византийският философ и поет Йоан Геометър със заглавие «На поражението на ромеите в Българската клисура».
То е изпълнено с отчаяние, поетът оплаква гибелта на родината си.
Дори и слънцето да би изчезнало,
никога не бих казал,
че стрелите на скитите
са по-силни от ромейските копия.
Повалете се, дървета!
Срутете се, мрачни скали!
Грозни планини, пропаднете!
Тук лъвът се изплаши от сърните.
Слънце, скрий под земята
златоблестящата си колесница,
събуди духовете
на великите императори
и страшната вест им кажи:
Дунав грабна венеца на Рим.
Сражението в прохода при Траянови врата завършило с блестяща победа за българското оръжие и катастрофално за византийската армия. То е изключително важен етап от един напрегнат, изпълнен с драматични моменти период между двете най-силни държави на Балкански полуостров през Х век — България и Византия.
Войната през 986 г. не е локално събитие, а част от велик двубой, започнал с идването на славяните и прабългарите на полуострова. Засадата, устроена от българските войски в прохода при Траянови врата, твърде много прилича на Крумовата засада от 811 г. във Върбишкия проход (пак на византийците). Макар и три пъти по-малочислена, Самуиловата войска с внезапна атака, при пълна стратегическа изненада, направила невъзможна всякаква съпротива. Без страх тя продължила да преследва противника в Тракия, та чак до Константинопол!
Матей Едески само с няколко думи отбелязва това голямо събитие:
«Станала голяма битка, българският цар победил и гонил войските на Василий чак до Константинопол!»
Василий II се завърнал в столицата си не като победител, а напълно опозорен. Обвинили го, че на своя глава е предприел злополучния поход. В страната започнали вътрешни вълнения, възникнали и външни опасности.
Самият Василий II в една своя грамота, като дава преценка на десетилетието от 976 до 986 г., с прискърбие отбелязва:
«До ден-днешен ние не видяхме нищо добро в нашия живот, а напротив, нямаше такова нещастие, което ние да не изпитахме».
Сред тези нещастия, разбира се, главно място заема поражението на византийците при Траянови врата.
Известието за битката при Траянови врата, което се съдържа в Битолския надпис на цар Иван Владислав, говори за силата на българския народ във време на изпитания. В чест на победата българският цар Роман издига в двореца си в Скопие голям манастир — Вергинският манастир.
За това трудно проходимо място от 8 километра, наричано от византийците Българска клисура, неизвестен български черноризец е писал:
«Благословени бъдете, планини български — каменни щитове на земята ни!»
Тази победа на българите има огромно историческо значение. То не се изчерпва само с факта, че е провален един план за разпокъсване на България на две части. Победата оказва влияние върху по-сетнешните събития. Спечелили стратегическа инициатива, българите веднага преминали в решително настъпление на юг. Като овладели важните крепости Сервия и Верея, те обходили целия Епир, стигнали до Адриатическо море и превзели силната крепост Драч. Към 990 г. границите на Самуилова България почти достигат онези от времето на Симеонова България!
През 991 г. войната е подновена с нова сила. Още в началото обаче цар Роман е пленен и хвърлен в катакомбите на Константинопол. През 997 г. достига вест, че е починал. Той е последен от династията на Крум. Изборът за нов български цар пада на най-близкия сродник на Симеон Велики — Самуил.
Седемнадесет години Самуил е цар на България, но общо над 40 години той фактически управлява България и в исторически много сложна обстановка постига големи успехи.
Векове наред споменът за победата при Траянови врата остава жив в съзнанието на българите. Той се е съхранил като далечен отглас и до днес в местната топонимия. И сега се знаят имената на местностите Царева падина и Царев кладенец, които се намират по склоновете на Карабаир. Около Траянови врата са местностите: Царев куб, Царево падало (Падалото) и Гроб падало, където се предполага, че са скрити някои от тайните на византийската драма.
В землището на село Голак има три местности: Добромирица, Станимира и Кацата, чиито имена местните хора свързват с водените там битки и най-вече с победата на цар Самуил.
На изток от Желязната порта са двете местности: Единият тръбеж и Двата тръбежа. Според преданието оттам са давани сигнали за ръководене на битката. Наблизо пък е м. Боюва ливада. Поляната, на която са били събрани робите (пленниците), населението и сега нарича Робовец.
В селищата на десния бряг на река Марица имената на братята Самуил и Арон са пряко вплетени в историята им. В с. Марица още битува преданието, че старата черква от 1830 г. е строена върху основите на много по-стар християнски храм, изграден с дарение от Никола Мокри — половин дисаги жълтици. Той бил от селото, учил четмо и писмо в Костенечкия манастир «Св. Спас». Той, Никола Мокри, управителят на земите от Костенец до София, се оженил в Костенец и от брака му с костенчанката Рипсимия им се народили четирима синове: Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
В с. Костенец, пак по запазените предания, на хълма Горна църква е имало Самуилова крепост, а брат му Арон е ползвал летен дворец на хълма Градището, горе над м. Миликини ниви.
В историческия си роман «Сказание за времето на Самуила» писателят Антон Дончев пише, че майката на Самуил била от с. Костенец, и продължава:
«Дълго се взира Самуил в сините спокойни планини. Тук, в Костенец, прекара детството си, наред с Арон — Самуил напусна Костенец петнадесетгодишен…
Към Самуиловите войски масово на помощ се притекли — продължава Антон Дончев, селски отряди от Костнец, Венетица, Иванова махала, Радуил и Истипон (дн. Ихтиман)».
На 17 август 1986 г. при Траянови врата по най-тържествен начин е отбелязана 1000-годишнината от голямото историческо събитие.
Мястото, където през 1014 г. цар Самуил губи сражението, а българоубиецът Василий II извършва нечувана жестокост, е превърнато в грандиозен национален парк-музей «Самуилова крепост».
Обаче на свещеното за всеки българин място при Траянови врата, където по думите на големия френски историк Густав Шльомберже «железният мъж Самуил» и неговите воини показаха на гордата Византия българската мощ, няма дори един паметник на цар Самуил.
Тук може и трябва да се изгради наистина национален парк-музей под името «Самуиловата победа»!
Михо Червенков
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!