Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Злобата няма почивен ден

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5

Маргарита Петкова

Маргарита Петкова

О, в това няма защо да убеждавам никого. Я ще ти падне като гръм от ясно небе, я ще се спънеш в нея, но няма начин да я избегнеш. Злобата не е между седемте смъртни гряха, но винаги е породена от един от тях. Завистта. А с мегдан за завист всеки от нас разполага, къде с размерите на кокетно площадче, къде ширнал се като космодрум. Според това какви житейски постижения имаш.

Ах, очите на завистта са винаги по-големи и от тези на страха, многократно по-големи. Парадоксално е, но малките злобни жълти очички са необхватни в изкривяването на пространствено-времевия континиум. Не пиша трактат за тези две състояния, които са присъщи човеку, но по своята същност са нечовешки.

В контекста на човещината. Утопия е, че „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя”. Не е утопия „Homo homini lupus est”. Въпреки че изпитвам огромно уважение към вълците като едно перфектно уредено общество с непоклатими закони. Уважение, каквото не мога да изпитам при никакви обстоятелства към увълчилия се homo sapiens, считащ себе си за всьо и вся, за първа и последна инстанция от висотата на собствената си духовна несрета.

Спрямо другия, спрямо другите, спрямо света. А всъщност срещу самия себе си. Срещу това, че не е получил това, което мисли, че заслужава. Чакайте да се разберем – всеки получава точно това, което заслужава. Никоя птица не може да лети по-високо от себе си. Бих ревизирала и че никоя къртица не може да копае по-дълбоко от себе си. Така е справедливо, щом Господ е създал и птици, и къртици, и всички живи твари помежду им. За човека е оставил правото на избор по кой път да тръгне – нагоре или надолу.

Дал му е и възможността да се поправи, ако разбере, че е хванал грешния път. Малко са обаче тези, които разбират, защото е присъщо да се смяташ за толкова по-прав, колкото не си. И прегръщаш злобата като твоя втора природа, която постепенно става първа. Губиш човешкия си образ, превръщаш се в отчаян мизантроп, който от висотата на лазещия в калта червей, плюе слънцето, отразено в локвата, защото му свети в очите. Злобничките. Искам дебело да подчертая, че в случая не визирам нито един колега по перо, независимо дали перото е от крилото на гъската в двора, или златно.

Да не ме нарочвате за неща, които в момента не ме занимават. Щото все някой може да се припознае, но не, мили човеко или човечко, не иде реч за теб. Успокой се, твоята злоба не ме интересува. И тази, която първо ме разсмя, а после ме омерзи, също не ме интересува, но тъй като излялото я човече си е позволило да повдига костите на хора, които няма как да му отговорят или да го пернат през кривата уста, заради комплексарщината да сътвори един словесен тюрлю-гювеч от обърквани събития и години, нескопосани подмятания и откровени лъжи, та седнах да поразсъждавам по темата.

Сетих се за един мой асистент в университета, роден с физически недъг. Не знам с каква точно диагноза беше го белязал Бог, но знам, че Той никога не белязва напусто. Няма да се ровя в чаршафите му, не е моя работа, пък и те бяха бая лекедосани, та да замърсявам пространството. Спомних си за този човек, начевайки темата, тъй като той се оказа перфектен пример за обладан от черна завист мизерабъл, раздиплящ зловредни клюки с език на френска перачка от 19 век и доноси във високопарен парвенюшки стил. Злобата му е пръскала отровната си слюнка върху приятели, бивши любовници и нищо неподозиращи колеги. Защото са здрави и прави. Защото са защитили научна степен преди него или по-висока от неговата.

Защото са родили прекрасни дечица от прекрасни мъже, а не от него. Защото преди смяната на политическата система е бил другарят никой, а след това – господин никой. Нещо, което не сте чували, не сте виждали, на което не сте били преки или косвени свидетели да ви казвам? Не вярвам да плеснете с ръце от учудване. Сетих се точно за този пример, защото мъжкото можене е до време и когато съвсем естествено това време настъпи, крахът на личността, доколкото изобщо я е имало, е неминуем. Оставаш сам срещу демоните, които цял живот си натиквал в килера, благодарение на мъничката си властчица, че и от теб зависи нещо. След всичките си бракове и връзки, си сам, стар и съвсем немощен.

Та се замислих дали злобата с годините също остарява. Не, тя по-скоро е като ламя, разтворила воняща паст в низката ти душица. И дори Св. Георги не би си изцапал ръцете да я прободе смъртоносно, толкова е мижава. Злобицата остава единствената движеща сила, единственият смисъл на несретния ти живот.

Това е обобщение, не визирам споменатия по-горе, даже не го знам къде и как битува или е в небитието, той беше просто повод, защото срещнах своя бивша преподавателка, която потръпна с погнуса при изричане на името му. Размислих се, че злобата е от женски род, но всъщност обитава душите, без оглед на пола. И че всичко на този свят се връща. Светът е огледало – каквото поставиш пред него, това отразява.

Със злоба ли го заливаш, тя те връхлита обратно като ударна вълна и дави душата ти, доколкото такава ти е останала. И няма спасителна жилетка. И да ви призная – аз не съм злобна. За сметка на това съм зла. И (предпоследно и) на онова долно, гнусно, гадно доцентче, дето плюйка с последни сили по светлата памет на хора, на които и на кутрето не може да стъпи, ако го разбера кое е, ще му счупя хромите ръчички. И двете.

big5.bg 

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!