Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Мир за покойника, война между опечалените
Маргарита Петкова
За публичните скандали
на близките на Трифон Иванов
Когато си известен, животът ти няма как да не е на показ. Бивало и небивало се обнародва или се носи от уста на ухо за всичко, което правиш. Всяка публична личност следва да е подготвена за това. Или просто да свикне. Не е български патент. По цял свят е така. Славата не е кротване под триумфалната арка, а кръст, който носиш всеки ден. Защото
колкото ти се
радват, два пъти
повече ти
зловидят
А във всеки герой седи един обикновен човек с най-нормалните си чувства, потребности, желания, стремежи, върхове и падения.
Само че известния го следят под лупа и диапазонът от “Осанна!” до “Разпни го!” е библейски обоснован. Човек и като герой да живее, не е вечен и един ден поема по вечния си път. Изпращат го, както е отредено - с мъка и печал, със сълзи и въздишки, с приповдигнати декларации за неговата значимост - къде искрено, къде притворно, но пред смъртта всички сме равни и се смиряваме, защото не знаем зад кой ъгъл ще я срещнем на свой ред.
Редно би било опечалените да преживеят своята мъка, за най-близките тя ще е до живот, но такъв е животът. Редно би било. Но невинаги нещата вървят по пътя на какво е редно. Пък и това е според който както го разбира. Когато си публична личност и си напуснал този свят, след теб остават живите и далеч не рядко започват баталии помежду си.
О, не за това кого от тях си обичал и ценял повече, за това, което си оставил след себе си тук под формата на
тленни неща като
имоти,
автомобили,
авоари
и всякакви материални артефакти. Грозно е, поне аз го мисля за грозно. За неприемливо. За своего рода доказателство, че приживе човекът не ти е бил скъп като баща, брат, любим, а като апартамент, кола и банкова сметка. Все скъпи неща. И се водят с години дела, и се вадят документи, и публичното пространство се заема от всякакви мнения и страсти кой е прав и кой има право. А народът, който е ръкоплещел на своя идол, седи като в римски колизеум и пери пръст ту нагоре, ту надолу, наблюдавайки
битката на
опечалените
Трудно ми беше да стигна до същината, до споменаването на името Трифон Иванов, вечния номер три в звездния отбор на България, героя от 1994 г., един от четвъртите в света. Откакто той си тръгна,
трети месец
скандалите около
неговите
имущества
или по-скоро имуществени проблеми ту затихват, ту пламват с нова сила, но не дават мир на душата му. Героят далеч невинаги е щастлив в битието си. Дори бих казала - почти винаги не е. Земното и тленното и при него са като при всички останали. Пикове и спадове. Животът е синусоида. Не искам и аз да повдигам костите на о Бозе почившия. Достатъчно го правят близките му. Всеки с правото си, което не отричам. Великолепният футболист трудно се превръща в успешен бизнесмен. Приживе Трифон Иванов се опитва на два пъти да се впише в печеливши начинания - първоначално с бензиностанции, но конкуренцията не му позволява да дръпне напред, втори път с развлекателен комплекс край родното си Поликраище. Комплексът е отнет от банките поради необслужвания кредит. Нещо ново да вижда някой в това? Случва се всеки ден, но с обикновени непознати.
А Туньо е известен и колкото са му се радвали и са го подкрепяли, толкова са и потривали доволно ръце с типичното злорадство на този, който все гледа в чуждата паничка. “Аз не сакам да съм добре, аз сакам Вуте да е зле” е шопска поговорка, но е валидна от Тимок до Малко Търново и от Рупите до Шабла.
Апартаментът, в който златният футболист е живеел с последната си жена (няма документи, че е в законен брак!), той, виждайки накъде отиват финансовите му дела, предвидливо е прехвърлил на нейната майка. Останал е един джип, който тази жена продължава да използва. Войната се разгаря между нея и дъщеря му Галина. Нормално е детето да е ядно на “другата жена” на баща си. Галя срещу Валя, Валя срещу Галя, медиите търсят истината, търсят пикантерията, народонаселението гледа сеир. Нищо ново под слънцето. Близките, които следва да са потънали в мъка и печал от непрежалимата загуба,
се жалват в
социалната
мрежа
от несправедливостта, на която са подложени.
Всеки има право на справедливост. Аз не мога да взема страна, никъде не видях изнесени законови обстоятелства кой е крив и кой е прав. Всеки дърпа чергата към себе си и тази черга вече достатъчно се е разбридала. Дали легендата Христо Стоичков, който обяви, че си е поставил за цел да умиротвори двата лагера, ще успее в мисията си, един Бог знае. Той вероятно чувства това като свое морално задължение към приятеля, към светлата му памет.
Обаче всичките тези словесни баталии ме накараха да се замисля дали ще ме интересува, че някой кара джипа на баща ми, към което возило подчертавам, че нямам претенции, но само да не е точно тази- онази някаквица-никаквица, кой ще носи часовника му и кой де юре ще е наследник на това, което е притежавал приживе, след като него го няма. Дали ако загубя любимия мъж,
ще се вкопча в
правото си на
негова
избраница
да съм и наследница на някакви имоти, след като е редно да си скубя косите от мъка. И ще разговарям с дъщерите на любимия си, които следва да приемам с обич и съчувствие, чрез адвокат.
Не зная кой е прав. Вярно е, че понякога се гневим на съдбата, че ни е отнела скъпия човек и, слепи от мъка, се хвърляме да браним някакво свое право над паметта и нетленните му останки. Безсмислени и грозни битки ми се чинят. Да развяваш копринените или захабените ризи на скъп покойник, е неморално, за да не кажа по-тежка дума, защото нямам право да съдя.
Просто ме боли. По човешки. Човека го няма. Човека Трифон Иванов го няма и човекът във всеки един от нас може изненадващо да си тръгне и да остави в душата ни само един кръвожаден воин за малката ни правда.
Това е страшното. Запазете паметта на мъртвите и достойнството на живите. Не стряскайте вечния сън на непрежалимите си. Оставете ги да почиват в мир.
От опечалената Маргарита Петкова
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!