Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Николай Слатински: Българите направиха тъп избор!
Защо България се управлява толкова зле и все по-зле? Защо пада интелектът, та дори и интелигентността на властта?
Постоянно разсъждавам над въпросите: Защо България се управлява толкова зле и все по-зле? Това пише на личния си сайт Николай Слатински. Защо пада интелектът, та дори и интелигентността на властта?
Защо расте непрофесионализмът на всички нива в администрацията, даже на най-високите й нива?
Защо институциите се разрастват непропорционално и поглъщат колосални ресурси с безкрайно нисък коефициент на полезно действие?
Защо корупцията ескалира и се трансформира от съзнателно използване на командни постове в личен, частен и корпоративен интерес в безсъзнателна демонстрация на разпасали се нагони, инстинкти, установки, нагласи?
Има, вероятно редица обяснения за това, може би едно от поне приблизително достоверните е и приведеното по-долу мое дешифриране на дълбоките причини за случващото се. То не претендира за изчерпателност, служи само като един обяснителен механизъм и едно деконструиране на вградената в процесите логика, направени в съответствие с Принципа на пестеливостта, известен като Бръснач на Окам и наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от XIV век Уилям от Окам (William of Ockham, ок. 1288–1347). Принципът на пестеливостта гласи: „Не умножавай същностите повече от необходимото” (лат. Pluralitas non est ponenda sine necessitate), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли. Казано другояче, „способността да се обясни много с малко е само един от критериите, по които съдим за адекватността на теориите” (Джоузеф Най).
В основата на българските провали и разпади през последните години е абсолютно погрешният избор на стратегически мениджъри (сиреч – управляващи), който направи нашият народ.
Нека не се смущаваме от тази констатация, от това прехвърляне на вината върху народа. За този погрешен избор има множество обективни и субективни причини, редица пряко или косвено виновни интереси, държави и хора, малшансове, драматични съвпадения и крайно нежелателни разминавания, неочаквани поврати, нелепи стечения на обстоятелствата и предопределени посоки на развитие. Има ги, но ние все още, поне засега, сме в рамките на демокрацията, дори само като демократични, макар и основно формално демократични процедури, което, така или иначе, означава, че кои да бъдат стратегически мениджъри на държавата, кой да е на власт, кой да управлява и как да управлява, се решава от българския народ чрез употребеното или неупотребеното от него право на глас. Никой не е инсталирал властта у нас през последните 26-27 години с танкове, опрени шмайзери до слепоочията, с бичове, камшици и тояги на голо.
Българският народ чрез своя съзнателен, несъзнателен, безсъзнателен и антисъзнателен вот повери съдбата и съдбините си -
в много драматичен от глобална (на света), континентална (на Европа), регионална (на Балканите и Черноморието) и национална (на България) гледна точка, исторически момент, -
на управление, което не разбира от съвременно управление, което действа импулсивно и интуитивно, което не може да мисли стратегически, да генерира алтернативи и от тях да прави правилни избори, което е в плен на парадигмата (с извинение за тази сложна и важна дума, използвана за това управление) на силата, на командването, на лесните решения, на свещената и несъмняваща се в правотата си простота, на нарцистичната липса на самокритичност, на непритесняващата се от некомпетентността си амбициозност, на гледането на властта като на чук, а на проблемите, които тя трябва да преодолява – като на гвоздеи.
Да повериш властта на управление и управляващи с подобен манталитет, с подобна менталност е винаги много сериозен и трудно управляем риск, но днес, в наше време това е на практика ритуално самоубийство.
По-рано, когато светът не беше глобализиран, а регионализиран, не беше постмодерен, а модерен, не беше рисков, а „сигурностен”, не беше мрежови, а йерархичен, можеше да се управлява с воля, със сила, с безпрекословност, с полувиШе образование, с партийна вяра, с идеологически лицемерен фанатизъм, още повече, че имаше някаква идейност, някаква система от ценности, пронизващ цялата държава и послушен на висшата номенклатура репресивен апарат.
Днес така да се управлява повече и вече не може. А нашият народ въпреки това хареса този стил на управление, този манталитет на употреба на властта и системно и систематично го въдворява на власт – чрез своя, така да се каже, демократичен избор. Чрез тотално сгрешения си избор.
Ето я грубата стратегическа грешка, първоосновата на бедите ни български.
В резултат на този погрешен избор, управлението неизбежно започва да прилича на динозавър – то изгражда огромна конструкция, развива крупна мускулна маса, ориентира се към хранене, потребление, консумиране, но не инвестира в мозък, в сиво вещество, в интелект.
Управлението има все по-голямо, масивно, тромаво, неспособно да реагира на промените туловище и малък, свиващ се, компресиращ се и опростяващ представите си за света мозък.
На динозавъра много мозък не му е нужен. Ала тук веднага влиза в сила и обратната връзка – не само на динозавъра му е достатъчен малко мозък, но и на малкия мозък му е необходим голям, все по-голям динозавър.
Завърта се спиралата:
голям динозавър → малък мозък → по-голям динозавър → по-малък мозък → още по-голям динозавър → още по-малък мозък → и т.н.
Динозавърът отлично „се оправя” с малко мозък. Динозавърът съществува на базата на инстинкти, на първосигнална система, на нагони и първични реакции. Малкият му мозък е конструиран така, че да управлява прости и ясни, еднотипни и едновариантни процеси, с безусловни и неподлежащи на обсъждане и неизпълнение команди, да прави очевидни, идващи веднага на ум избори – между черно и бяло, лошо и добро, опасно и безопасно, безполезно и полезно, вредно и изгодно, чуждо и свое, неприятно и приятно, безвкусно и апетитно...
При динозавъра цялата енергия отива, както казах, за хранене, потребление, консумиране и това е единствената семпла информация, която се предава на гените – като послание да се ориентират към натрупване на сила, на мускулна маса, на анормално голямо тегло. С намаляването и закърняването на мозъка, туловището става едро, тромаво, разплуто, подчинено на самоцелното засищане на глада и непрекъснатото преяждане, жегвано от страха от възможно някой бъдещ ден недояждане. Така организмът на динозавъра се разболява от гигантизъм.
Все по-малкият мозък на динозавъра не само се ориентира към все по-прости решения, но и постепенно се отучва да взема поне малко по-сложни решения. Съответно, за простите решения не е нужен голям мозък и това от своя страна води до намаляване на мозъка.
Още една спирала се завърта:
малък мозък → прости решения → по-малък мозък → по-прости решения → още по-малък мозък → още по-прости решения → и т.н.
Обречен на такива спирали мозък е принуден (самопринуждава се) да се ориентира към отиграване на ситуациите, към ad hoc решения, към импулсивни, емоционални, симулационни, имитационни всеки път различни, дори при сравнително еднакви условия избори, на поведение.
Подобен мозък, както по сравнително друг повод казва д-р Филипов, не държи мисли на склад, не изгражда помещения за складиране на мисли, а реагира на момента, по хрумване, в зависимост с кой крак е станал сутрин, и съобразно доста опростената и схематична оценка на околната среда и непосредствените си лични и Его- интереси.
Такава физическа и психическа, физиологична и психологична конструкция се ориентира прагматично, но и без особени алтернативи за избор към йерархия, при това към все по-строга и с повече нива йерархия.
Цялостното поведение става реагиращо, базирано на реагирането, на последействието. Изпитват се огромни, практически неразрешими трудности за ориентиране в променена среда, още повече, когато тази среда е многоаспектна и многофакторна, комплексна и нелинейна (без пряка връзка между приложената сила и ефекта от нейното прилагане, т.е. няма пропорционалност между причина и последица).
За да действа много просто, силно опростено, без съществен и дори без никакъв анализ, без колебание и без автономност на отделните агенти (актьори), динозавъроподобната йерархична управленска система не се нуждае от особен професионализъм, от критично мислещи агенти (актьори), напротив – колкото по-послушни, по-семпли и по-калинки са, колкото повече са способни бързо да се включат към основната потребност на системата – обезпечаване на нейното хранене, потребление, консумиране като водещ императив на самовъзпроизводството и нарастването й, толкова по-добре и по-безболезнено те се интегрират в системата и толкова по-бързо започват да функционират по нейната воля и в неин интерес.
Ето защо аналитичните умения, критичното мислене, склонността към автономно поведение, амбицията да се отстоява собственото мнение – все елементи на професионализма, се преценяват от командния пункт, от черупката, където е разположен обективно намаляващият мозък на динозавъра, като вредни, като опасни, като ненужни, като излишно, не подчинено на главната функция изразходване на енергия, усилия, емоции и време.
В същото време се изострят способностите за манипулиране и дезинформация на подчинените, на тези, в името на които всъщност трябва да управлява динозавъроподобната система. Тези способности са нужни, за да се подменя реалността, да се изкривява представата за нея, да се до-остадява стадото, така че да не се досеща, че е стадо (защото именно с това усещане започва осъзнаването на стадото) и да не започне то да се осмисля като не-стадо, да се срамува, че е стадо и да не иска да бъде стадо.
Простотата на системното устройство не може да бъде осъществена със и няма нужда от фини настройки, интелигентни агенти (актьори) и подсистеми, обезпечаващи меката сила (ценности, интелект, аналитична мисъл, капацитет за синтез на стратегии, самоорганизация и многовариантност на поведението) и затова става неизбежно ориентирането на динозавъроподобната система към силата, към силовите действия, а оттук – и това е много просто и логично - към насилието.
В света на динозаврите и преди всичко според изкривеното пространство и деформираното време на динозавърската логика по-силният винаги изяжда по-слабия.
Това завърта още една спирала:
слаба интелигентност → ориентация към силови решения → по-слаба интелигентност → ориентация към по-силови решения → още по-слаба интелигентност → ориентация към още по-силови решения → и т.н.
Трагедията на динозавъра е, че от един момент нататък той нищо друго, освен динозавър не може да бъде – неговата конструкция е динозавърска, неговото вземане на решения е динозавърско, неговите способности са динозавърски, неговият манталитет е динозавърски. Той не може да се промени, не може да се адаптира към променящите се условия, към новата среда, към новата динамика и не може да проумее как като настъпи нищо и никаква пеперуда, предизвиква радикални, епохални ефекти, които имат разрушителни за него последици.
Българският народ направи грешен избор. Той избра такова управление, което е днес му е противопоказано, което го лишава от шанс и бъдеще, което не му върши абсолютно никаква работа в новата стратегическа среда, което се държи като динозавър, мисли като динозавър, има архитектура, структура, организъм, туловище като динозавър и управлява като динозавър:
– безпрекословно упование в йерархията;
- масивна и саморазрастваща се администрация;
- вътрешно импулсивна склонност към прилагане на сила;
- ориентация към прости, черно-бели решения;
- жизнено определяща потребност от послушни изпълнители, бързо напасващи се към стремежа на системата на властта за консумиране, трупане на мускулна маса и себевъзпроизводство;
- неизбежно атрофиране и ампутиране на интелигентни (smart) способности, фини настройки, професионализъм и комплексна организационна етика.
Този абсолютно погрешен стратегически избор на българския народ може да бъде частично оправдан, както бе посочено вече, с обективни причини, има, несъмнено, и елементи на целенасочена принуда да се направи такъв избор, както и известно извинение, че, все пак, народът ни е избирал от това, което е можел да избере.
Но както и да го гледаме, щом живеем при демокрация, пък било то и формална, както и да се обяснява защо българският народ направи този абсолютно противопоказан свой избор, обяснението не може да служи за оправдание. Оправдание няма.
Направилият избора е най-много и основно виновен за направения избор.
В заключение, за избора, който трябваше да бъде направен от нашия народ. Ако не като цялостно негово съдържание, то поне като рамка, като насока, като възможност, като хипотеза.
Управлението днес е много фина настройка на държавата, то абсолютно не може да бъде базирано на инстинкти, на първосигнална система.
Напротив, то трябва да бъде управление, базирано на знания и професионализъм, висока образованост и широка култура. Йерархията трябва да отстъпва място на мрежовите или поне мрежовоподобните структури, командването (командоренето) да отстъпва на координацията, централизацията да отстъпва на децентрализацията.
Управлението е процес от вземане на интелигентни решения, то е интелектуална система, действаща на принципите на превенцията, ранното сигнализиране и прогнозирането, на аналитичното проектиране, синтетичното стратегиране и сценарийното планиране.
За такова управление е необходимо сиво вещество, високо технологичен и свръхмодерно комуникационен мозък. И този мозък трябва да функционира именно като мозък – да позволява и да разчита на разпределение на функциите между силно мотивирани, стойностно образовани, критично мислещи, автономни, непосредствено изучаващи и интелигентно оценяващи средата агенти (актьори).
Управлението днес не може да бъде динозавъроподобно.
Управлението днес не може да действа на принципа на глутницата, която когато е по-силна, в стремежа си за повече плячка, изяжда чужди вълци, а когато е по-слаба и плячката не достига, изяжда свои вълци.
Управлението днес е все повече човекоподобно, т.е. то трябва да функционира точно така, както функционира човекът в резултат на дългата му и уникална еволюция от онзи негов праотец, чиито три наследника са поели всеки по свой еволюционен път:
– единият станал (обикновеното) шимпанзе, разчитащо основно на грубата (hard), физическата сила, и постигащо целите си чрез въздействието и принудата (обикновените шимпанзета като правило решават всичките си конфликти, с насилие);
- другият станал шимпанзе-бонобо, разчитащо основно на меката (soft), психологическата сила и постигащо целите си чрез влиянието и стимулирането (шимпанзетата-бонобо като правило решават всичките си конфликти чрез секс);
- а третият станал човек, разчитащ основно на интелигентната (smart), интелектуалната сила, като ефективен микс от грубата и меката сила, и постигащо целите си чрез въздействието и влиянието, принудата и стимулирането.
Управлението днес действа преди всичко на принципа на пчелния кошер, мравуняка, рояка, а по-просто казано – на принципа мрежата, където, както вече бе акцентирано изрично – децентрализацията категорично измества централизацията, координацията измества командването (командоренето).
Управление днес е ориентирано:
не към силата,
не към ресурсите (не е ресурсно ориентирано),
не към послушните, покорни и живеещи в страх от Боса изпълнители
и не към храненето, потреблението, консумирането.
Управлението днес е ориентирано:
към интелекта,
към мисиите, задачите и целите (то е целево ориентирано),
към професионалистите с висока степен на лична отговорност и автономност,
и към развитието, надграждането, оптимизирането.
Да поясня – споменах пчелния кошер, мравуняка, рояка. Съзнавам, че това изисква допълнителни обяснения и уточнявания, които ще размият в известна степен фокуса на този текст. Признавам си, че с тези аналогии си отварям вратата към допълнителни разсъждения и аргументи.
Но вместо пчелен кошер, мравуняк, рояк – все биосоциални системи, - можех да говоря например, за сложни, динамични, нелинейни, самоорганизиращи се и високо интелигентни системи, за интернет, за изкуствен интелект, дори отново за човешкия мозък. Т.е. все за комплексни организации с мрежова архитектура, в която всеки отделен агент (актьор) или всяко отделно звено върши своята част от работата, подчинено на някаква, известна в пълна степен само на цялостната система идея, стратегия, мисия, кауза, цел. При това върши тази своя част от работа с висок професионализъм, с лична и холистична (системна) заинтересованост, с чувство за принадлежност към комплексната организация с мрежова архитектура, действа с максимална автономност, с непрекъснат обмен на информация.
И в резултат, организацията реализира това, към което се стреми като качествено нов резултат, като продукт от много по-високо ниво на сложност и много по-трудна степен на постижимост, които не следват пряко от способностите и качествата на отделните агенти (актьори), т.е. постига се това, което науката нарича синергия, синергетичен ефект.
В заключение, в днешната глобална, континентална, регионална и национална (можех да ги спомена и в точно обратен ред – национална, регионална, континентална, глобална) среда за сигурност,
управлението на държавата, както и управлението на всяка комплексна, самоорганизираща се система е много сложна и високорискова дейност и тя не може да бъде осъществена от прости, семпли, зле образовани и слабо подготвени стратегически мениджъри (ако те изобщо са стратегически и въобще са мениджъри), базиращи се на елементарни реакции и инстинкти, на остарели принципи и технологии, силови инструменти и механизми.
Управлението на държавата е по-сложно и от висшия пилотаж и висшата математика. Днес то може да бъде осъществявано от стратегически мениджъри с качествено различни аналитични и синтетично способности, модерни технологии и принципи, интелигентни инструменти и механизми, основани на сивото вещество, интелекта и креативността.
Обществото, като много сложна система се нуждае от тези нови, стратегически мениджъри с качествено различни аналитични и синтетично способности, модерни технологии и принципи, интелигентни инструменти и механизми, ако иска да се развива и просперира. Не ги ли намери, още повече, не ги ли потърси, тежко му и горко му.
А казано по-простичко, ще влезе в най-опасната за себе си спирала:
неадекватно управление → ускоряващ се разпад на държавността → по-неадекватно управление → по-ускоряващ се разпад на държавността → още по-неадекватно управление → още по-ускоряващ се разпад държавността → и т.н.
Аз лично не знам на кое завъртане на спиралата се намира нашето общество, но по всичко личи, че спиралата вече се е завъртяла. И даже имам чувството, че това й завъртане непрекъснато се ускорява.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!