Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Пет века под ятагана и Корана (1396-1878)
Проф. д.и.н. Петър Петров
Софийски университет
Петвековното османско владичество в българските земи е време на нечувани политически произволи, насилия и безправие, на жестока феодална експлоатация и безогледно ограбване на населението, на безподобна народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожение на културни паметници и ценности.
Най-тежки удари били нанесени върху българската народност. Огромен брой българи били унищожени физически – избити по време на завоеванието и при многото въстания след това. Особено много пострадало българското мъжко население, поради което не е чудно, че в османските описи и данъчни регистри са посочени много жени вдовици като глава на семейства. Многобройни групи българи били изселени от родните си места и заселени далеч в Анадола, където попадали сред инородно население и постепенно били асимилирани. Трета група българи пък били прогонени от родните предели и потърсили убежище в съседни страни: Сърбия, Унгария, Австрия, Банат, Трансилвания, Влашко, Молдова, Русия. Техният брой в навечерието на освобождението през 1877/8 г. наброява около 1 500 000 души, т. е. всеки четвърти българин християнин бил прокуден от родината си. Всичко това отслабвало българската народност във вековната й борба за оцеляване и политическо освобождение. Същевременно в българските земи били заселени големи маси чужденци, предимно татари и черкези. Това още повече влошавало и без това нерадостното положение на българското население.
Особено тежки били ударите, нанесени на българската народност чрез насилственото налагане на исляма. Формите и методите били различни: насилствени и доброволни; единични, групови и масови; отвличания, поробвания, еничарство и т. н. Различен бил и натискът през отделните векове. Особено страшен се оказал периодът от началото на ХVІ до средата на ХVІІІ век.
Една част от ислямизираните българи запазиха своя български език, бит и обичаи. Техни потомци са днешните българи мохамедани. Други научиха турски език, но в ежедневието си запазиха много елементи от стария български бит. Тази голяма истина признава и видният турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а после и велик везир. През 1878 г. той пише в едно френско списание: „Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български.”
*
1. Съпротивата по време на османското завоевание
Съпротивата на българите против османското нашествие започнала още през средата на ХІV век, когато османски орди преминавали от Мала Азия на Балканския полуостров с цел за грабеж. Пръв отпор оказал родопският управител Момчил, който нападнал турската флота в един от беломорските заливи и подпалил три кораба (1346 г.). Борбата против османското нашествие се изострила 25 г. по-късно, когато турците се настанили на Балканския полуостров и дори пренесли тук столицата си.
Поради феодалното раздробление, българите не били в състояние да окажат колективен отпор на завоевателите. Съпротивлявали се предимно онези, които били непосредствено застрашени. Имало и такива, които се признали за турски васали, за да запазят земите и привилегиите си. Много крепости били предоставени на собствените си сили: едни се сражавали упорито, имало и такива, които се предали без бой. Въпреки тази нерадостна картина, на османските турци били необходими цели 25 години, за да могат за завладеят българските земи: от 1371 до 1396 г.
Споменът за тази упорита съпротива на българите се запазил в народното съзнание и станал надежда и упование, подкрепа и насърчение в борбите за освобождение през следващите векове. Същевременно това била борба, която обезкървявала завоевателите, намалявала техния настъпателен устрем и дала възможност на други европейски народи да се организират за отпор. В този смисъл съпротивата на българите против османските нашественици има общобалканско и общоевропейско значение.
2. Османската империя – ислямска държава
Османската империя била изградена като абсолютна теократична монархия. Начело стоял султан, чиято власт била неограничена. От началото на ХVІ век той станал и халиф, т. е. духовен ръководител на мохамеданите. Така в ръцете на един човек се оказала върховната светска и духовна власт. Той се титулувал „емир на правоверните”, обявил се за върховен командващ ислямското войнство и неговото призвание било за води свещени войни с неверниците, да завладява земите им и да ги покорява.
Според исляма, едно от основните задължения на мохамеданите, т. е на ислямската държава, било „война за вяра”, „свещена война” (джихад). Когато се води „война за вяра”, на „неверниците” се предоставяли три възможности: а) да приемат исляма и да станат „братя по вяра”; б) могат да не приемат исляма и да запазят вярата си, но при условие „да се признаят за поданици на мохамеданската държава, да признаят своето неравноправно, унижено положение и да се задължат да плащат специален поголовен данък, като преминат в категорията „зимми” (неверници); в) борба докрай и унищожаване.
Важна роля в живота на Османската империя била отредена на висшето мохамеданско духовенство – улемите. Те единствено имало право да тълкуват корана и основния мохамедански закон шериата. Това им дало възможност да вземат в ръцете си целия духовен и правов ред в империята: обосновавали султанския абсолютизъм, разработвали религиозно-феодалната идеология, оправдавали народностното неравноправие и религиозната дискриминация по отношение на поробеното население.
Ислямската религия била изградена върху превъзходството на мохамеданите над хората от останалите верски групи. Те трябвало да воюват за вярата на своя пророк. Внушавало им се, че и най-обикновеният мохамеданин стои по-горе от най-образования и най-богатия рая (неверник), само защото е последовател на Мохамед.
3. Икономически гнет и данъчно неравноправие
Османската правна система била изградена върху неравноправното положение на религиозна основа. Особено ярко е изразено това върху земеползването и свързаните с това данъчни задължения.
Земите на мохамеданите спадали към категорията юшурие и плащаният поземлен данък десятък (юшур) бил в натура. Земите на неверниците спадала към категорията хараджие и плащаният поземлен данък десятък (харадж) бил два вида: в натура и в пари. В закон на Сюлейман Великолепни от ХVІ век се уточнява, че този десятък, в зависимостта от доходността на земята, може да бъде една десета, една осма, една пета и дори една трета. А това давало възможност за пълен произвол и злоупотреби. Само от немохамеданите бил събиран и паричен данък за отглеждане на свине.
Основната разлика между мохамедани и немохамедани била при данъка джизие. Това бил поголовен данък, събиран от немохамеданското мъжко население от 15 до 75 годишна възраст. Облагането с този данък подчертавало подчиненото положение на немохамеданите. Този данък бил изключително тежък: определен първоначално на 25 акчета, в началото на ХVІІІ век достигнал до 700 – 800 акчета. Събирането му било свързано с големи произволи, като често се прилагала колективната отговорност: плащало се и за умрелите, забягналите, приелите исляма и т. н.
Различия между мохамедани и немохамедани съществували и при редица други задължения.
Дискриминацията при официалната данъчна политика била само едната страна на въпроса. Положението на немохамеданите се утежнявало и от извънредните изземвания на храни и добитък, своеволия и грабежи. Към това се прибавяли задължението да дават безплатен подслон на пътуващите кервани и да ги придружават през труднопроходими пътища; да приемат в домовете си пътуващи мохамедани (особено чиновници и военни), като им предоставят жилищата си, храна и фураж за добитъка, и т. н.
Тази несигурност в живота на българите и неограничените възможности за посегателство върху тяхното имущество правели впечатление на много пътешественици. През 1664 г. англичанинът Джон Бърбъри пише, че къщите на българите са направени ниски „с цел да не могат турците да вкарват конете си вътре и да обръщат жилищата в обори”.
4. Народностна дискриминация
Народностната дискриминация към българите проличава особено ярко в тяхното безправно положение, във вършените от османските власти произволи и насилия. То включва цяла редица ограничения – като се започне от забраната да стават свидетели при съдебни процеси и се стигне до ограничения в облеклото и личното поведение.
На чуждите пътешественици винаги правело впечатление разликата в облеклото и поведението между мохамеданите и християните. Много султански заповеди нареждали облеклото на „неверниците” да подчертава тяхното унизено положение. В султанска заповед от 1631 г. се казва: „Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото гяурите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздат на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мохамеданките.” При среща с мохамедани християнинът трябвало да се отстрани от пътя и да мине с наведена глава.
На християни не се разрешавало да притежават къщи и да живеят в мохамедански махали. В градовете те нямали право да се къпят в обществените бани заедно с „правоверните”: определяли им един ден в седмицата или да ходят само в една баня.
Една от най-изявените прояви на дискриминация над българското християнско население били беззаконията и безнаказаното посегателство над личността и имота му. Дори великият везир с едно предписание до видинския валия от 1848 г. изброява тези беззакония в 11 точки: безнаказани престъпления вършени от висшите до нисшите чиновници; увеличават данъците в своя полза; вземат за себе си от населението храни и фураж; убиват хора; посягат на честта на жени и обезчестяват момичета; вземат рушвет; заставят раята да им работи безплатно; събират от раята незаконни глоби и други суми; купуват провизии и други предмети от пазара на по-ниски от пазарните цени или от костуемата им стойност; вършат несъвместима със службата си търговия, като закупуват стоки на по-ниски цени и ги продават много по-скъпо; бият хората и в случаите, непредвидени в шериата; арестуват и хокат, нагрубяват хората, като по разни поводи ги мъчат, изтезават и глобяват.
Израз на това дискриминационно отношение било и обръщението „гяури”, с което мохамеданите наричали населението от другите верски групи. Това прозвище означавало не само „неверници”. Като във фокус то събирало в себе си високомерието на завоевателите към покореното население, подчертавало господарското самочувствие на мохамеданите и унизителното положение на раята. То било логическо следствие от цялата политика на народностна дискриминация.
5. Религиозна дискриминация
Разпространението на исляма сред огромни маси от християнското население на Османската империя не бива да се търси само в провежданата политика на данъчни притеснения и политическо безправие. То се корени и в политиката на религиозна дискриминация, насочена към идейно обезоръжаване на християните и приобщаването им към исляма. В резултат на тази политика било ислямизирано населението на Мала Азия, което в продължение на десет века се намирало в пределите на Византия и било християнско. На Балканския полуостров ислямът бил налаган на сърби, гърци, албанци и други народностни груби. Тази политика се стоварила с цялата си тежест над българите, които се намирали в центъра на Османската империя. При това българите били лишени от собствена висша църковна организация, и подчинени на Цариградската гръцка патриаршия и на висшето гръцко духовенство в българските земи, които често влизали в сговор с османската администрация против българското население.
Основният натиск над християнската църква и религия в българските земи идвали от страна на османската администрация и мохамеданското духовенство. Тази дискриминация била осъществявана по най-различни линии: унищожаване на черкви и манастири, забрана да се строят нови, преследване на християнското духовенство, забрана или ограничаване на църковни процесии, и т. н. По този начин се нанасял удар върху организационно-обредната страна на християнството, т. е. върху основата, на която то се крепяло в продължение на векове.
Джамията била символ на мохамеданското господство в покорените земи. И османските власти се погрижили във всяко населено място, независимо от броя на мохамеданите, да има джамии, които при това във всяко отношение да превишават християнския храм. Затова наред със строителството на нови молитвени домове много от най-хубавите християнски черкви били обърнати в джамии. Турският писател от ХVІІ век Кучибей Гюмюрджински съобщава, че когато османските войски превзели Балканския полуостров, няколко хиляди черкви били обърнати в джамии. Тази практика продължила и по-късно. Днес могат да се наброят със стотици и хиляди примери (извлечени от писмени сведения, археологически данни и предания), които говорят за такива обръщания на християнски храмове в джамии.
Християнските култови сгради системно били нападани и ограбвани от вилнеещи разбойнически шайки. Нещо обикновено било задигането на църковни вещи, унищожаването на икони и прибори, издраскването на стенописи, изгарянето на книги и т. н.
Една значителна част от християнските култови сгради запустели поради неподдържане – за поправката им трябвало да се иска специално разрешение и да се заплаща огромна сума. Другаде пък били събаряни, тъй като се намирали в съседство с мохамедански култови сгради. Показателен е случаят с дубровнишката черквица в Провадия: през 1639 г. тя била съборена по нареждане на Халил паша, тъй като „дубровничаните католици не искали да дадат 100 хиляди аспри за спомен”. Още по-рано, през 1530 г. пътешественикът Курипешич констатира, че османските власти „са забранили да се поправят черквите или да се градят нови, за да присилят християните да се потурчат”.
В резултат на всичко това броят на християнските култови сгради силно намалял. Имало цели градове без нито една черква или с по една-две малки постройки. През 1616 г. австрийският посланик установил, че от Белград до Цариград „християните нямат черкви, ни попове, а извършват богослужението и молитвите си при едни ниски изправени дървени кръстове (оброчища), които стоят обикновено по височините. И само защото се наричат и признават за християни, затова турците ги мразят и подтискат”.
Освен срещу християнските култови сгради, ударът на османските власти бил насочен и против духовенството. Целта била съвсем ясна – оставено без църковни служители, християнското население много по-лесно щяло да стане плячка на завоевателите. Затова тези гонения засегнали както висши църковни лица, така и обикновени свещеници и монаси.
Още в първите векове на османското владичество пострадали трима охридски архиепископи, а само през ХVІІ век загинали петима цариградски патриарси. През ХVІІ век например българският католически архиепископ Петър Богдан на два пъти попадал в затвора, където прекарал две и половина години. През 1670 г., по време на масовото помохамеданчване в Родопите, бил убит с най-големи жестокости и публична гавра смоленският епископ Висарион след като отказал да приеме исляма. Същата участ постигнала през 1737 г. самоковския митрополит Симеон: по нареждане на софийския паша той бил измъчван жестоко, „за да се откаже от Христа”.
Подобна била съдбата и на нисшето духовенство. Изворите изобилстват със сведения за насилия над попове и монаси: да дават пари и подаръци, а често били насилвани и да приемат исляма. От тези издевателства не били подминати и манастирите: те също били ограбвани и опожарявани, а монасите – малтретирани.
Поставено при такова положение, унищожавано физически, разорявано материално, лишавано от култови сгради, българското духовенство не могло да изпълнява своите верски задължения. Освен това то било малобройно по численост. През 1578 г. австрийският посланик Ст. Герлах отбелязва, че в Тракия „един свещеник много пъти трябва да се грижи за 6, 8 и 10 села”. В Пловдив например имало само един митрополит и трима свещеници, които обслужвали града, околните села и дори далечния гр. Пазарджик, където нямало местен поп. Липсата на достатъчен брой духовници несъмнено отслабвала съпротивителните сили на населението и подпомагала асимилаторската политика на завоевателите.
Народностната и религиозната дискриминация били сериозна пречка за свободното, естественото развитие на българския народ по време на османското владичество. Прав е полякът Й. Микол, който през 1782 г. отбелязва, че ако българският народ е намалявал в сравнение с времето, когато е имал своя държава, главна причина за това е липсата на „свобода и веротърпимост”.
6. Ислямизацията – официална политика на Османската държава
Разпространението на исляма било верско задължение на всеки мохамеданин – от султана до последния мохамеданин. Тази идея пронизва всички отрасли на държавния живот: от устройството на империята до ежедневието на хората. Формите били най-различни: масови, групови и единични. Също и методите – от увещанията и съблазните до най-грубото насилие.
Към масовите по размери ислямизации трябва да се отнесе т. н. „кръвен данък” (девширме). Този данък, известен още като „детски десятък”, е свързан с периодично вземане на момчета на еничарския корпус. Само чрез него, по признание на един турски историк от ХVІІІ век, около един милион деца били помохамеданчени и преминали през еничарския корпус.
Друга форма на масова ислямизация било робството. В роби били обръщани военнопленниците и поробено население както от съседни държави, така и местни жители. Робството било официално регламентирано със закони, а страната била покрита с робски пазари.
Масово била налагана мохамеданската религия и на цели райони в българските земи. Такива били Родопите, Добруджа, Лудогорието, Източна Стара планина, Централна Северна България и други.
Единичните ислямизации пък обхванали цялата българска етническа територия. По своята продължителност цели пет века и с огромната си численост те не отстъпват на другите форми на ислямизация.
В навечерието на Освобождението през 1877/8 г. потомците на тези ислямизирани българи надхвърля един милион.
Политиката на ислямизация била официално утвърдена чрез законодателството и била провеждана от всички административни органи. На приелите исляма били предоставяни всички привилегии, с които се ползвали и останалите мохамедани. Същевременно властта зорко бдяла новите мохамедани да не се върнат към бащината си вяра. Към такива „вероотстъпници” законодателството и властите били безпощадни: смърт за мъжете и доживотен затвор за жените.
7. Народ непокорен
Свещено право на всеки поробен народ е да се бори за своето освобождение. Не се примириха с нерадостното си положение и не склониха глава и българите. Въоръжената им борба им премина през хайдушкото движение и множество въстания, през четничеството и национално-революционното движение, за да стигне до Априлската епопея през 1876 г. и Освобождението през 1877 – 1878 г.
А ето и някои от по-ярките изяви на тази неравна вековна борба:
1404 г. Въстание в Северозападна България начело с князете Константин и Фружин.
1412 г. Въстание във Видин, Източна България и Македония против режима на Муса.
1416 г. Въстание в Североизточна България начело с Махмуд Бедредин.
1425 г. Овладяване на Видин и Оряхово от войски на власи, сърби и българи.
1443 – 1444 г. Участие на българи в походите на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуняди.
1454 г. Действия на хайдушкия войвода Радич в Софийско.
1573 г. Действия на хайдушка дружина начело с Толе войвода в Прилепско.
1575 г. Бунт на войнуците в Панагюрище.
1595 г. Хайдути преминават през р. Дунав и завземат временно София.
1595 г. Действия на хайдушки дружини в Македония.
1596 г. Хайдути преминават през р. Дунав и превземат Плевен.
1598 г. Първо Търновско въстание.
1618 г. Хайдутски дружини начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско.
1618 г. Акции на хайдути в Кривопаланско.
1637 г. Действия на хайдутска дружина от 200 души в Западна Македония.
1666 г. Хайдути нападат Битолския безистен.
1686 г. Второ Търновско въстание, обхванало Северна България и Стара планина.
1686 г. Действия на 4 – 5 хайдушки чети от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.
1688 г. Чипровското въстание в Северозападна България.
1689 г. Опит за въстание в Североизточна България.
1689 г. Въстание начело с Карпош в Североизточна Македония.
1689 г. Действия на хайдутския воевода Страхил и на войнуците в Пловдивско и Пазарджишко.
1690 г. Действия на хайдутска дружина от 100 души начело със свещеника на с. Черна река, Видинско.
1698 г. Хайдути действат около Видин, Оряхово и Поломие.
1705 г. Действия на хайдутска дружина във Видинско начело с Чока.
1713 г. Действия на хайдутски дружини в района на Тетово, Скопие, Щип, Кавадарци, Битоля, Лерин и Охрид.
1716 – 1717 г. Бунт на българи във Видинско начело с капитаните Георги, Филимон и Димитър.
1717 г. Действия на хайдутска чета начело с Папазоглу в Оряховско.
1720 г. Отпор на родопски хайдути в Райково срещу опит за помохамеданчване.
1730 г. Бунт на българите в Силистренско.
1730 – 1731 г. Въстание в Тракия, свързано с бунта на Патрона Халил в Цариград.
1737 г. Въстание на българите в Западна България.
1758 г. Сражения на хайдути с османски войски в Софийско.
1759 г. Вълнения на българите в Силистренско.
1760 г. Въстание на еничарите в Лудогорието.
1762 г. Сражение на хайдутска дружина начело с капитан Пройо с османски войски във Воденско.
1766 г. Вълнение на българите в Белослатинско.
1787 г. Вълнение на българите в Русенско и Добруджа.
1804 – 1806 г. Участие на българи доброволци в Сръбското въстание.
1807 г. Действия на отряда на хайдут Велко против кърджалиите.
1810 г. Въстанически действия на българи в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и Централна Стара планина.
1811 г. Организиране на българска земска войска.
1821 – 1828 г. Участие на българи в Гръцкото въстание.
1828 – 1829 г. Участие на българи доброволци в Руско-турската война.
1829 – 1830 г. Подготовка на въстание начело с капитан Георги Мамарчев.
1832 – 1833 г. Подготовка за въстание в Нишко.
1833 г. Бунт в Неготинско, Зачарско и други.
1835 г. Избухване на въстание в Нишко.
1835 г. Велчовата завера и подготовка на въсътание в Търново.
1836 г. Вълнения в Пиротско, Белоградчишко и Берковско начело с Манчо Пунин (Манчова буна).
1837 г. Въстание в Чипровско начело с Върбан Панов и Кр. Нешин.
1841 г. Въстание в Нишкия еялет.
1841 – 1843 г. Трите Браилски бунта, организирани от българи емигранти.
1849 г. Бунт във Видинско начело с Пуйо войвода.
1850 г. Въстание в Северозападна България.
1854 г. Организиран български доброволчески корпус.
1856 г. Въстание в Северозападна България начело с Иван Кулин и Д. Петрович.
1856 г. Въстание в Габровско начело с капитан Дядо Никола (Никола Филиповски).
1856 г. Димитракиевата буна във Видинско и Белоградчишко.
1859 г. Първи бунт на българи мохамедани в Средните Родопи.
1862 г. Организиране на Първата българска легия в Белград.
1862 г. Въстание в Търновско и Габровско (Хаджисотировата буна).
1863 – 1865 г. Преминаване от Румъния в България на четите на Стоян войвода и Герго Капитански, на П. Хитов и Ст. Люцканов, на Христо Македонски и П. Стоянов, и други.
1865 г. Втори бунт на българи мохамедани в Средните Родопи.
1867 г. Четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски преминава р. Дунав при Тутракан.
1867 г. Четата на Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов.
1867 г. Българска чета начело с Иван Кулин, Еремия П. Бъчваров и Найден Пешов преминава от Зайчар през Връшка чука в България.
1867 – 1868 г. Организиране на Втората българска легия в Белград.
1868 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава р. Дунав при с. Вадим, Свищовско.
1869 – 1876 г. Създаване и дейност на Българския революционен централен комитет.
1870 – 1876 г. Изграждане на Вътрешната революционна организация.
1875 г. Въстания в Старозагорско, Русенско, Шуменско и други.
1876 г. Обявяване на Априлското въстание.
1876 г. Избухва Пиянечко-Разловското въстание.
1876 г. Четата на Таньо Стоянов преминава р. Дунав източно от Тутракан.
1876 г. Четата на Христо Ботев преминава р. Дунав при Козлодуй.
1876 г. Действия на четата на Петко войвода (П. Киряков) в Източна и Западна Тракия.
1876 г. Четата на Сидер Грънчаров преминава от Сърбия в България.
1876 – 1877 г. Формиране и действия на българското опълчение.
1878 г. Преобразуване на опълчението в Българска земска войска.
*
Османско владичество е един от най-тежките периоди в 13-вековната история на България. То прекъсна за пет века естественото, нормалното развитие на българския народ и го постави в условия да води титанична борба за опазване на народността си, за освобождение. Въпреки материалните загуби и понесените човешки жертви, българите оцеляха като нация. Но последиците от османското владичество се чувстват и до ден днешен – както във вътрешен, така и в международен план.
През 1878 г. с Берлинския договор Великите сили разпокъсаха българската етническа територия на пет части. Български земи и българско население и досега се намират във всичките ни съседни държави. Този голям нерешен национален въпрос също е последица от петвековното османско владичество.
ПЕТ ВЕКА ПОД ЯТАГАНА И КОРАНА (1396 – 1878)
Резюме
Петвековното османско владичество в българските земи е време на нечувани политически произволи, насилия и безправие, на жестока феодална експлоатация и безогледно ограбване на населението, на безподобна народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожение на културни паметници и ценности.
Най-тежки удари обаче били нанесени върху българската народност. Огромен брой българи били унищожени физически – избити по време на завоеванието и при многото въстания след това. Особено много пострадало българското мъжко население, поради което не е чудно, че в османските описи и данъчни регистри са посочени много жени вдовици като глава на семейства. Многобройни групи българи били изселени от родните си места и заселени далеч в Анадола, където попадали сред инородно население и постепенно били асимилирани. Трета група българи пък били прогонени от родните предели и потърсили убежище в съседни страни: Сърбия, Унгария, Австрия, Банат, Трансилвания, Влашко, Молдова, Русия. Техният брой в навечерието на освобождението през 1877/8 г. наброява около 1 500 000 души, т. е. всеки четвърти българин християнин бил прокуден от родината си. Всичко това отслабвало българската народност във вековната й борба за оцеляване и политическо освобождение. Същевременно в българските земи били заселени големи маси чужденци, предимно татари и черкези. Това още повече влошавало и без това нерадостното положение на българското население.
Особено тежки били ударите, нанесени на българската народност чрез насилственото налагане на исляма. Формите и методите били различни: насилствени и доброволни; единични, групови и масови; отвличания, поробвания, еничарство и т. н. Различен бил и натискът през отделните векове. Особено страшен се оказал периодът от началото на ХVІ до средата на ХVІІІ век.
Една част от ислямизираните българи запазиха своя български език, бит и обичаи. Техни потомци са днешните българи мохамедани. Други научиха турски език, но в ежедневието си запазиха много елементи от стария български бит. Тази голяма истина признава и видният турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а после и велик везир. През 1878 г. той пише в едно френско списание: „Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български.”
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!