Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Трети март е ден за почит, поклон и самочувствие - Проф. Пантев: Никъде на Балканите няма такова свирепо противопоставяне, както у нас

Руско-турската освободителна война е най-честната в Европа на XIX век. Нека на този ден да отправим синовен поклон към онези, които с меч, кръст и книга са реализирали онази наша Родина, която изгря на Трети март. Нека от пепелта да направим криле!

Андрей Пантев

Мариела Балева

Андрей Пантев е роден преди 76 години в кулското село Раковица. След гимназията във Видин завършва история в Софийския университет. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. През периода 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Гост-професор е във Великотърновския университет в продължение на 35 години, в Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС и други висши учебни заведения. Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение „Св. Георги Софийски“. Три мандата е депутат в Народното събрание. Автор е на стотици публикации и на десетки книги.

- В годините след Освобождението ни от турско робство сме преминали през много перипетии. Какво разбрахме за себе си като нация, проф. Пантев?

- На тази дата и по този повод, нека прескочим баналните препирни и да се спомним, че с възкръсването на държава с име България на европейската карта, най-сетне са се успокоили сенките на нашите мъченически герои от национално-освободителното движение, на нашите книжовници и мечтатели. Може и да не е онази лелеяна държава и като територия, и като бит, и като нрави, и като управление, но нея вече я имаше и това прави тази дата така значима.

Тя се равнява по значение на повечето национални празници на другите народи, които честват най-вече създаването на модерната държава, а не блянове от античното и дори средновековното минало. Но има и нещо друго, не толкова празнично. Това, че освен народ непреклонен, както се самоопределяме, ние сме носители и на адаптивност, простираща се до покорство, влязло в разностранната представа на света за нас, въпреки нашите исторически приоритети и заслуги. 

- Освободителната война и Освобождението са много важни събития. Те не показаха ли, че навсякъде висоблагородното, честното, героичното се преплита с долното, ниското, интересчийското? Разбира се имам предвид като държавни и политически интереси.

- Е, не само у нас е било така. Колко заслужени дейци умряха в нова България в бедност или в разочарование. Самият Джузепе Гарибалди е бил дълбоко разочарован от състоянието на обединена кралска Италия. Левски става идол имено поради липса на користолюбие и пълно себеотрицание. Той стана личностно отрицание на оползотворения патриотизъм. Но все пак, въпреки всички дебелашки нрави и дори отблъскващи спекулации, след Трети март, България тръгва по онзи път, за който мнозина са загивали. 

Няма лабораторна чистота при нито един исторически процес, събитие, дори личност. Важното е какво преобладава в тях. Освободителната война е най-честната, без да е най-красивата война в историята на европейския XIX век. Тогава Русия осъществяваше една европейска мисия и идея без непременно да е европейска като вътрешен климат и състояние. Тези, които днес се експонират като политически русофоби, включително Георги Сава Раковски, са чакали помощта от Русия, без да са очаквали свободна България да бъде управлявана като нея. 

Предците ни са усетили и разбрали още в първите години след Освобождението, че всяко въодушевление има и някаква горчивина, това е тъжно, нали?

- Няма идея в историческият път на човечеството, която да е реализирана така, както е замислена като идея и идеал. А все пак България се състоя с угнетяващо закъснение, но скоро надмина онези балкански страни, които имаха значителна дистанционна хронологическа преднина преди нея. 

- Освободителната война не е приета еднозначно, защо? Всъщност готови ли сме били за Освобождението, доколко всички са го искали? Известно е, че част от българите не са искали изобщо промяна, дори интелигенцията ни се разцепва жестоко по този въпрос.

Не зная какво разбирате под еднозначно. Има прост въпрос - кой ликвидира турското управление в част от България? Отговорът е ясен и конкретен. Може би някои воини от Нова Зеландия? Може би командирът на Опълчението е потомък на Дизраели? Кога и коя държава воюва без интереси и собствени мотиви? А останалото като последствие е въпрос на интерпретация. С позитиви и негативи.

Поне аз не зная случаи - от Куба до Италия, където изгонването на чужд угнетител да не е последвано от продължително и пряко влияние на освободителите в същия район след това. Намирам, че при нас то бе най-кратко като време и най-съзидателно като основи на новата държава.

- Защо при нас водещото в политиката ни винаги е било разделението между сърцето и ума? Приликите оттогава досега хич не са малко. След 1878 г. например властта остава в ръцете на тези българи, които са били силни и преди Освобождението.

- Че след 1989-а не видяхме ли приблизително същото? Колко партийни секретари ни учеха на антикомунизъм? След Освобождението много туркофили стават русофили, при стамболовото управление имаме ново кръстени австрофили, после ни пленяват синеоките рицари, после идва времето на святата и ненарушима българо съветска дружба. Посрещаме повечето такива гости с козунаци и китки. Не забелязвате ли че повечето професионални русофоби днес са били на „учьоба” (да учат, бел. ред.) в СССР, а другите са женени за рускини? За второто поне ги разбирам… 

Но спокойно, при някакъв въображаем обрат, те пак ще ни спомнят рускогенните корени. Тези метоморфози не са само български, но при нас са малко множко. Но затова ли ще говорим за 3 март? Това е ден за почит, поклон и самочувствие. Защото редом с руските богатири и напетите ни опълченци, вървяха и саможертвата на онези, които години и векове преди отиваха на бой, знаейки, че ще загинат мърцина. 

Затова ли разочарованието е толкова голямо след това? Само мога да прибавя, че човекът, който подписва смъртната присъда на Левски - Иванчо Хаджипенчович, продължава да бъде на власт и след Освобождението.

- Има подобни аналогии и в други страни. При нас все пак отново е по мащабно. Но днес ние се покланяме и честваме не такива като Иванчо Хаджипенчович, а онези, които са положили глава без да са се надявали да станат предприемачи, кметове министри и депутати. Нека напомня, че малцина от тези „строители” на тогавашна България, бяха на Шипка и Шейново, в чети и въстания. Но това не е единственият контраст. Нима са очаквали нашите възрожденци, че ще настъпи време в свободна България, българи да плащат на частна охрана да пазят собствените им домове. Къде тук е поробителят? 

- Една от най-големите поуки от историята ни е печална. И тя е, че основната черта на властниците ни – независимо дали са се наричали чорбаджии или просто управляващи, е винаги да се съгласяват. Защо всички следват фразата: преклонена главица сабя не я сече? Тези, които са се опитали обратното, са загубвали главата си.

- Героите винаги са били малцинство и то не само у нас. Има цяла пропаст в съдбата на поборниците след Освобождението. Едните забогатяват, други пишат с трепереща ръка за някоя пенсийка. И това не е нещо толкова ново нито по света, най-вече у нас! 

Историята на България след Освобождението и сега има и друга прилика. Тогава се търси силна ръка и с идеали. И се открива в лицето на Стефан Стамболов. Днес пак е така, ама нещо удряме на камък като мъжествено поведение.

- Диктатурата, колкото и да е отблъскваща, се прави от личности, а не от тарикати. Този Стамболов за когото до преди 20 години знаеха 20-ина души, вече се превръща в машинална щампа, без винаги да разбираме в какво се състои неговата национално-историческа стойност. 

Когато защитаваш заплашена отвън независимост, трудно можеш да останеш демократ. Демокрацията е за вече зрелите и утвърдени общества. Преди това обаче заради нея стават кръвопролитни сблъсъци. Ако погледнем историята на страните, които днес сочим за пример на функционираща демокрация, ще видим, че там има доста брутални революции - две в Англия, две в Америка, четири във Франция. 

В Германия, Австрия и Русия революции дотогава няма или са много слаби, но те стават по-лесна плячка на тоталитарни режими. Невъзможното положение, в което беше поставена България след турското нашествие изключваше масова революция,защото ние бяхме стегнати в най-плътната хватка на една чужда и враждебна власт. За разлика от останалите славяни и християни на Балканите. 

- Днес с какво бихте свързали пиянството на един народ – този образ от времето на априлското въстание сега изглежда неприложим, в туй отношение поне сме трезви?

- Пиянствата, за които говорим и пишем, не са алкохолно самоунижение, а опиянителната идея, че можем да постигнем сами това, което нашите предци са смятали за невъзможно. Без тях нищо хубаво не би се случило по света. Понякога те водят към гибел, в друг случай към облагородяване. 

Нашите мечти и блянове по отминалото ни величие често смущават деня ни или пък се появяват заради това, че днес нямаме герои. Липсата им се усеща и затова напоследък всяка една малка победа (в спорта, културата) има такъв широк отзвук сред хората. Ето видяхме какъв емоционален изблик имаше след смъртта на футболиста Трифон Иванов – един от поколението футболисти, което обедини нацията ни през 1994-а?

- Намирам,че за да вникнем в своята историческа значимост,следва малко да поредуцираме миналото си величие… Иначе няма да ни повярват в истинското.. 

- Всяка година преди Трети март, а и не само тогава разбира се, винаги избуяват страстите между фили и фоби. Но има нещо много интересно - защо всяка антируска проява у нас се поощрява и русофилите трябва все да се защитават, толкова ли комплексът ни от 45-те години комунизъм не може да бъде преодолян?

- Много фили и фоби - импотентна нация. Навсякъде има привърженици на една или друга външно политическа ориентация - не само на Балканите. Но никъде няма такова свирепо противопоставяне, което е отъждествявано с умопомрачителни сблъсъци в името на бъдеще на държавата. 

Разочарование и революция вървят ръка за ръка. Днес има ли основание за революция в България? А и революциите водят ли ни към по-добро? Задавам този въпрос заради коментарите днес около „революциите” по света.

- От прослава на революциите днес стигаме до пълното им отрицание. Живеем във времена на отблъскващи,а понякога и комични крайности. Вече дадох пример от европейската история за революционните драми. На те са преодолени като противопоставяне, нищо че все още има спорове за тяхното значение. Във всяка революция има разочарование, но когато не може по друг начин да се промени света, тя е основателна дори и когато ражда чудовище. Ако приемем обратните тълкувания, тогава Ботев и Левски какви са? 

При революциите има едно правило от корабоплаването –при катастрофа съкровищата потъват на дъното - мръсното бельо остава на повърхността. Не винаги е така, но винаги можем да се позамислим върху такава сцена. 

Постижимо ли е човек да остане независим и свободен?

- Зависи от какво. Аз не искам да съм свободен и независим от любовта, приятелството, пукащия се от леда скоч, аромата на тютюна или на ледена водка. Цялата разлика е в степените и цената, която следва от тази свобода. Но нека напомня, че най-съдбоносно глупавите решения в нашата нова история сме ги вземали самостоятелно… 

- Години след всяка революция се появава носталгия към миналото и то не е само българска черта. Защо? Разхубавяването на миналото като че ли е присъщо най-вече на по-старото поколение или не съм права?

Нима не разхубавяваме неволно и носталгично живота, постиженията и образите на собствените си родители? Това е синовен и безсмъртен рефлекс, в който няма нищо укорително, но се репродуцира и в представите ни за историята.

- Остана ли нещо от идеите на възрожденците ни днес? Тогава е имало голямо желание за поевропейчване - да си припомним само „Криворазбраната цивилизация”, но като че ли избива на повърхността евросерсемлъка ни, ако използвам тази дума на проф. Никола Георгиев?

- Възрожденски идеали като репродукция не са възможни. Идеите могат частично да бъдат реализирани като съпротива срещу невежеството. Но „Криворазбраната цивилизация”, изглежда като че ли е написана днес. „Европа“ става папагалско и бюрократично понятие.

- Как ли изглеждаме отстрани, професор Пантев – ако отгоре можеха да ни видят предците ни, великите българи – България е опасана със стена по границата, стени се изграждат и в обединена Европа. И това 26 години, след като падна онази стена на срама и разделението – Берлинската. Не е ли тъжно това, вместо обеднени, ние сме разделени?


- Ако имаше толкова велики българи, щеше да остане днес малко и от Велика България - не само като сдружение и територия и достойнство. Но нека на този ден да отправим синовен поклон спрямо онези, които с меч, кръст и книга са се стремели към такава реализация. Все пак нещо се е получило от това, за да можем да кажем - бедна или богата, уважавана или презирана, наша или чужда - това е онази наша Родина, която изгря на Трети март. Нека се надяват поне бъдните поколения, че фениксовният ефект отново ще се докосне до нас и от пепелта ще направим криле!

epicenter.bg

 

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!