Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Преди 150 години Атина, Белград и Букурещ договорили разделянето на българските земи
Средата на XIX век – съдбовно време за българите в Османската империя
Османската империя, изпаднала в тежка криза в края на XVIII и началото на XIX столетие, не е в състояние да се противопостави на национално-освободителните борби на част от балканските народи. В резултат, с подкрепата на някои от Великите сили, и най-вече на Русия, се появяват три полунезависими държавици – Румъния, Гърция и Сърбия. В рамките на европейските владения на империята остава един поробен християнски народ – българският. Макар и най-многоброен и населяващ над 200 хил. кв. км от Балканския полуостров, близостта му до центъра на Османската империя – столицата Цариград, е сериозна пречка за разгръщане на успешна национално-освободителна борба и извоюване на национална свобода.
Една от първите грижи на правителствата на новоосвободените балкански държави е разработването на национални доктрини. Първата от тях – на Румъния, наречена „Единство на румънската нация“, датира от 1821 г. През 1844 г. се появяват сръбската доктрина, известна под името „Начертанието“, и гръцката „Магали (Велика, б.а.) идея“.
И трите външнополитически документа са изключително сходни. Наред с прокламираната цел - освобождаване на останалите под робство сърби, гърци и румънци и присъединяването им към васалните на султана отечества, правителствата на Румъния, Сърбия и Гърция поставят като първостепенна приоритетна задача завладяване на българските земи и денационализиране на около 7-милионното българско население.
Трите държави, макар бедни и с крайно ограничени възможности, хвърлят огромни за техните мащаби средства за пропагандиране на завоевателните националистически идеи и силово заличаване на българите като етнос. За първи път в Европа през XIX в. така открито и грубо в официални държавни документи се изразява такъв мащабен крайно агресивен националистически екстремизъм.
Особено усърдие в реализирането на завоевателните си доктрини проявяват правителствата в Атина и Белград. Гръцката държава, активно подпомагана от Вселенската патриаршия в Цариград, разгръща безпрецедентна прогръцка пропаганда и дейност сред българското население в Македония и Тракия и успява да разшири влиянието си сред някои части от българския народ.
Подходът на сръбската държава е по-различен. Тя набляга на директна агресивна пропаганда сред българското население, съчетана с брутална сила и физическа разправа на „непокорните“ българи. Този асимилаторски подход се реализира от голям брой специално подготвени емисари. Те проникват във всички западни български земи. На масирани емисарски набези са подложени българите в Тимошко, Моравско, областите Ниш, Лесковец, Враня, Пирот, Видин. Макар че през XIX в. в някои от тези места не живее дори един сърбин.
Факт е, че тази груба денационализаторска политика не е провокирана от никакъв вътрешен или международен фактор. При това, тя се провежда към един народ, който многократно по време на турското робство доказва приятелските си чувства към своите съседи. Нещо повече, многобройни чети и хиляди българи вземат участие във въстанията и националноосвободителните борби на румънци, гърци и сърби и имат принос за тяхното освобождаване. Но вместо признание за тази безкористна подкрепа, правителствата на Гърция, Сърбия и Румъния, в които от 40-те години на XIX век доминират крайни националисти, полагат началото на истински завоевателен поход срещу един поробен, обезправен и беззащитен народ.
От 40-те до 70-те години на XIX век българският народ е изправен пред едно от най-големите си критични изпитания в своята история. Освен продължаващото и ставащо все по непоносимо турско робство, за първи път е в ход политика, отричаща правото му да съществува. За целта, т.е. за неговото пълно асимилиране, са разработени конкретни програми на правителствата на Гърция, Сърбия и Румъния, чието изпълнение се провежда с изключителна последователност, усърдие, упоритост и бруталност.
В края на 60-те години на XIX век дори е договорено споразумение за разделяне на българските земи между трите съседни балкански държави. Този план на Атина, Белград и Букурещ среща сериозен отпор. Мощното българско възраждане и националноосвободителното движение не само укрепва националния дух и самочувствие на българския народ, но водачите му гневно реагират срещу завоевателските амбиции на балканските съседи.
Един от първите му яростни критици е идеологът на българската национално-освободителна борба Георги С. Раковски. В редица статии той разобличава дълбоките корени на тази политика и обръща внимание на погрешната представа за качествата на българския народ и особено за неговото духовно ниво. „Това непознаване на българите - твърди Раковски, дало повод на сърбите да си помислят, че те, които имат вече полунезависим политически живот, могат да завладеят този миролюбив земеделски народ и да създадат едно велико Душаново царство“.
Тези мегаломански идеи за създаване на „велика“ сръбска държава, според идеолога се „ражда най-напред в болните глави на сръбската интелигенция, която ги разпространява и сред простия народ. Присвоените в последно време няколко области от река Българска (днес Велика – б.а.) Морава до Тимок, където още говорят на чист български език, са живо доказателство за сръбската агресивна политика към нас. Дори Видин се смята от нашите братя сърби да тяхно неизбежно бъдещо притежание, където щяло да се забие сръбски байрак и ще се играе сръбско хоро“.
Въпреки острото осъждане на шовинистичния курс на малкото сръбско княжество, Раковски се въздържа от изнасяне на цялата истина за враждебната му антибългарска политика. В статията си „Политическите отношения на сръбското княжество с България“ той заявява, че ако бъдат изнесени всички многобройни и брутални актове за денационализация на редица български райони и ако докрай разобличи завоевателния курс на сърбите, то това би влошило непоправимо отношенията между двата народа.
В многобройни публикации пък Любен Каравелов разобличава гръцките шовинистически аспирации. „На всички е известна фанариотската пропаганда, която употребява всичките си сили, за да погърчи българския народ и постигне чрез това до своята мечтана нова Византия“, твърди той през 1870 г. във в. „Свобода“.
Запознат с етнографското състояние на балканските народи, Каравелов аргументирано разобличава характера на агресивния гръцки национализъм. Той се корени в малобройността на гръцкия етнос и комплекса му за малоценност. „Причината е ясна. Всеки знае, ча на Балканския полуостров само по градовете живеят не повече от сто хиляди гърци, които се напъват с всички сили да възобновят блажено почиващата Византийска империя и да поробят няколко милиона българи. Но може ли, кажете ми, каквато и да е империя, да просъществува без народ? Затова „маловажно“ дело гърците не щат и да мислят“ – гневно реагира Каравелов. Впрочем, гръцките управляващи са си направили добре сметката как да осигурят население за своята мечтана империя. Единствен начин, според тях, е бързата и брутална денационализация на българите в Османската империя.
Крайно агресивния балкански национализъм е разобличен и в публицистиката на Христо Ботев. „Сърбия, със своята идиотска пропаганда в северозападните части на нашето отечество в продължение на години, под булото на южнославянско единство иска да оплете собствената си кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на всичко що е славянско, при всичката своя неспособност за държавен живот, употребява твърде ниски средства, за да разпростре своята народност чак до Балкана. А Румъния, през цялото свое съществуване е подхранвала своята народност чрез румънизация на чужди елементи, особено на българския“.
В края на 60-те години на XIX век дори е договорено споразумение за разделяне на българските земи между трите съседни балкански държави. Този план на Атина, Белград и Букурещ среща сериозен отпор. За реализирането на асимилаторските цели правителствата на Сърбия, Гърция и Румъния по всякакъв начин се стремят да възпрепятстват освобождението на българския народ. „По време на честите български въстания от 1838, 1839, 1840 и 1841 г. Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните български въстаници. От една страна, той забранява всякаква помощ от страна на сръбския народ, а от друга страна изпраща своя майор Петрониевич да убеди въстаниците да си отидат по домовете“, твърди Христо Ботев във в. „Знаме“. „В резултат на това - продължава поетът революционер, свирепите турски войски изгориха 150 села и извършиха такива страшни зверства, каквито не е имало и в най-черните страници от нашата история.”
Христо Ботев води остри полемики и с националистическата белградска преса. „Как да не отговаряме на безумието на Милош Милошевич, че на Балканския полуостров от памти века живеели само сърби, а турано-българите били само 200 хил.
Резултатите от тази безпрецедентна по мащаби и бруталност асимилаторска политика, извършена върху огромни части от българския народ, са налице. Над 1 милион българи от Егейска Македония и Беломорието стават „елини“. Българите от Поморавието, Нишко, Пиротско, Лесковец и Враня са покръстени в „прави сърби“. Подобна е съдбата и на българското население от Бесарабия и Добруджа, което е обявено за румънско. А трагедията, сполетяла българите от Одринска Тракия, е пример за етнически геноцид, извършен от турската армия.
Два са факторите, които осуетяват пълното заличаване на българите като етнос.
На първо място безспорно е възраждането и национално – освободителните борби на българския народ и особено излизането на политическата сцена на такива крупни фигури като Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и стотици революционери и просветители в един съдбовен за българския народ период. Със своя интелект, смелост, всеотдайност и жертвоготовност те не само разобличават един чудовищен антибългарски заговор, но осуетяват гибелта, надвиснала над българския народ.
Вторият фактор, съхранил поне част от българския етнос, е Руско -турската война от 1877-1878 г., провокирана от турските зверства при потушаването на Априлското въстание, които са гневно осъдени и от европейската общественост. Тази война има за българите не само освободителен характер, но е и акт на спасение, който осуетява тяхното пълно унищожаване.
Продължаването на турското робство - дори с няколко десетилетия, е създавало реални предпоставки за успешното завършване на денационализаторския поход и заличаването на българите като етнос. Това не е хипотетична, а реална прогноза, обоснована върху неоспорими факти. Историята свидетелства, че след тази война няма друго значимо международно събитие през близките 35 – 40 години, което да промени робското положение на българския народ. Няма и друга голяма европейска държава, която би воювала за свободата на българите. Дори Ото фон Бисмарк, канцлер на най-голямата от тях – Германия, категорично заявява, че не би „жертвал живота на един гренадир за конекрадците от долния Дунав“.
Съдбовната роля на Руско-турската война от 1877-1878 г. най-обективно и безпристрастно е оценена от нашите предци. В израз на благодарност към освободителите, те издигат стотици паметници, а хиляди населени места, булеварди, улици, площади носят имената на руски политици, дипломати, военачалници. Това чувство на неподправена човешка благодарност не се променя дори в периоди на влошени българо-руски отношения. Затова В края на 60-те години на XIX век дори е договорено споразумение за разделяне на българските земи между трите съседни балкански държави. Този план на Атина, Белград и Букурещ среща сериозен отпор.
Русия не е безпогрешна. Тя носи белезите, които притежават всички големи, без изключение, държави. Те са капризни, злопаметни и отмъстителни. Стремежът им да разширяват сферите на влияние е приоритет от векеве в тяхната външна политика.
Факт е, че в тази война, наред с главната цел – освобождаването на българския народ, Русия преследва собствени стратегически интереси. Това в никакъв случай не е основание за отричане на освободителния хакатер на войната и ролята й за запазването на един поробен народ. Недостойно и неморално е да се представя Русия единствено като агресор и то чрез грубо фалшифициране на историческите факти и подмяна на реални с измислени събития.
А още по абсурдно е мнението, че българският народ бил в състояние да се освободи и без руска помощ. Очевидно мисловните процеси на някои крайно озлобени русофоби са тежко увредени. Как може да се твърди такова безумие след като през целия петстотингодишен период на турското робство участниците в най-многобройните въстания на българите не надвишават 15-20 хиляди души. А Русия хвърли в Освободителната война срещу Османската империя 370 – 400 хилядна армия!
Нека припомним още едно историческо събитие – Балканската война през 1912 г. Под бойните знамена застават 650 хиляди българи, от които 300 хиляди са елитни бойци. Балканските съюзници (Сърбия, Гърция, Черна гора) мобилизират общо 300 000-на армия. С други думи почти милионна военна сила се изправя срещу турската армия. Как в поробените български земи е възможно организирането и въоръжаването на няколко стотин хиляди воини, които да се обучат, изправят и победят една вековна империя? Коментарът е излишен.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!