Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Моделът "Хазария" - Историята е миналото бъдеще - бъдещето е предстояща история
Доста често в интернет, главно по форуми, коментари под постинги и в социалните мрежи, се срещат споменавания за Хазария. Обикновено това се случва, когато някой не иска да бъде обвинен в т. нар. "антисемитизъм" (макар никой да не знае какво точно означава това), както и в търсене на корените на днешните източноевропейски евреи (ашкенази), за които именно някои смятат, че са дошли от Хазария.
Но, така или иначе, рядко се срещат по-задълбочени анализи по този въпрос, в смисъл: защо точно
Хазария, как се е случило, че именно Хазария, защо не някоя друга държава вместо Хазария и т. н.?
А в същото време историята на Хазария е добре известна и описана, белите петна в нея са сравнително малко, въобще там няма нищо загадъчно. Ето защо е любопитно да надникнем в нея и да разберем защо тази държава е оставила такива следи в историята на еврейския народ, а оттам - и в паметта на човечеството?
Предисторията, с няколко думи, е следната: след превземането на Йерусалим от войските на римския император Тит Веспасиан през 70 г. сл. Хр оцелелите евреи за пореден път в своята историята са принудени да се разпръснат по света - от най-западните територии на Римската империя в Иберийския полуостров до най-източните в Мала Азия, Черноморието и Кавказ.
Част от тази нова вълна в еврейската диаспора намира убежище в Персия.
Там ги посрещат толерантно, интегрират се, както се казва на съвременен език. Взаимодействат си добре с персийската администрация и военни власти.
Например, когато през 615 г. персите превземат Ерусалим, пленниците-християни са между 62 и 67 хиляди души. Понеже преходът през Сирийската пустиня заплашвал с големи загуби, персийските войници охотно продавали робите-християни на евреите, които, както сочи в хрониката си от 1234 г. неизвестен автор, наречен "Сирийският аноним":
"... поради своята враждебност купуваха евтино християните и ги убиваха".
Обаче в Персия евреите се намесили в междуособните борби по върховете на властта. В периода 491-529 г. част от тях - ортодоксалните талмудисти, взели страната на шах Кавад, който се борел срещу кликата около влиятелния велможа Маздак.
Друга част - волнодумците-кабалисти, се оказали в лагера на маздакитите.
Шах Кавад побеждава през 529 г. и обесва Маздак - съответно за привържениците на победената страна настъпват тежки времена.
Трябвало да се бяга.
Евреите-маздакити бягат от Персия и в търсене на ново убежище се озовават в съседство с хазарите - по земите на днешния Дагестан, в поречията на реките Терек и Сулак.
Между двата народа се установяват добри взаимоотношения. Те нерядко се сражават рамо до рамо срещу новия общ и опасен враг: арабите, които по това време разгръщат настъпление към Кавказ. Местното население там, без разлика на народност и вяра, го заплашвало обща съдба: ако арабите победят, ще избият мъжете и ще продадат в робство жените и децата. Ако пък евреи и хазари успеели да отблъснат нашественика, трябвало да се готвят за нови битки рамо до рамо.
Постепенно, след кръвопролитни сражения, хазарите успяват да изтласкат арабите към Армения, после и към земите на днешен Азербайджан. През цялото това време те са подпомагани както от дошлите по-рано евреи, така и от местните еврейски общини, които срещали по пътя си.
Така постепенно, в борба срещу общия враг, еврейската общност станала част от хазарската държава. При това, обаче, имало нещо много важно: всеки народ запазвал своята вяра.
Старите религии, за разлика от Християнството и исляма, твърдо разграничават хората освен по религиозен, също и по етнически, дори по кастов принцип. Както пише Лев Гумильов, по чиито изследвания се водим в нашия разказ:
"За да бъдеш индус - член на висша каста, или персиец - огнепоклонник, трябва да се родиш такъв. Не можеш да станеш чрез "присъединяване". Когато по политически причини се налагало някой да бъде присъединен към чужд народ, се измисляли фалшиви генеалогии (родословни дървета), за да бъде оправдано това нарушение на принципа".
Същото е и с юдаизма: евреите ходели на военни походи заедно с хазарите, сражавали се рамо до рамо с тях, създавали семейства с хазари и хазарки - но се молели отделно, извършвали религиозните си обреди също отделно, въобще пазели религията си, без да я натрапват на хазарите.
В средата на VІІІ-ми век, около 750 г. сл. Хр., на власт в Багдад идва династията на Абасидите и арабският халифат навлиза в период на разпадане.
Контролът върху пътищата между Запада и Изтока отслабва, което дава големи изгоди и възможности за онези търговци, които познавали и се движели по тези маршрути.
Това били преди всичко еврейските търговци, наречени "рахдонити" - от персийските думи "рах" - път, и "дон" - зная, познавам.
"Рахдонит" - "познаващ пътя".
Именно рахдонитите окупират прочутия "Път на коприната" между Китай и Европа, и установяват монопол върху него. Предвид ролята, която изиграват в световната история, те заслужават да им се отдели малко повече внимание.
Търговията по "Пътя на коприната" и паралелните на него пътища била фантастично печеливша. Защото се търгувало не с обикновени стоки - а само с луксозни такива, с предмети за разкош. Ако я сравним с понятията от ХХІ-ви век, тя съответствала на днешните валутни операции и търговията с наркотици. Само такива свръх-печалби можело да оправдаят изминаваните хиляди километри от Изток на Запад, защото по тези изморителни и опасни пътища трябвало непрекъснато да се поддържат чисти и охранявани оазиси и извори за питейна вода, указателни знаци, керван-сараи. Разстоянието от от Червено море до Китай се изминавало за 200 дни, а ако се заобикаляло по северния бряг на Каспийско море - още повече. Но северният път си заслужавал, защото минавал през Хазария, а хазарите строго следели за реда и спокойствието на търговците. Хазарската столица Итил имала голямо значение като транзитен пункт, където можело да се отседне не само удобно, но и приятно.
Хазарите от дълго време живеели спокойно по долното течение на Волга. Заниманията им били главно лозарство и риболов. Делтата и притоците на Волга сред зелени поляни и гъсти речни тръстики осигурявали поминъка и за столицата Итил, която била разположена на остров, образуван от Волга и притока й Ахтуба.
Никакви съседи, сред тях и най-силните - арабите и византийците, не проявявали особено желание да завладяват тези земи; не си заслужавало заради речния риболов да се вдигат огромни армии и да се водят тежки войни.
Хазарските ханове от династията Ашина проявили характерната за степните народи религиозна толерантност и благожелателност, като смятали освен това, че в лицето на евреите държавата ще има трудолюбиви и интелигентни поданици, компетентни за икономически и дипломатически поръчения. Богатите евреи поднасяли разкошни подаръци на хазарските ханове и бегове, а красиви еврейки попълвали ханските хареми.
Така през втората половина на VІІІ-ми век - между 750 и 800 гг., се оформила държава, която Лев Гумильов нарича "еврейско-хазарска химера".
И тук започнал интересен процес, но с различни резултати за двата народа...
В края на този период, тоест към началото на ІХ-ти век, в хазарското общество се появили множество деца от смесени еврейско-хазарски бракове.
Но съдбата на тези деца била съвсем различна в зависимост от това какъв бил бащата на детето, и каква - майката.
И ето защо.
Всички евразийски племена, към които пренадлежали хазарите, смятали роденото дете за член на рода на бащата. (Ехо от този обичай и до днес е запазено в традицията презимето и фамилията да се дават по бащина линия). Детето имало право на дял от родовото имущество, право на защита и помощ от страна на рода, право на участие в родовите религиозни култове.
Всичко това в рода на бащата.
Произходът на майката не се вземал предвид.
При евреите обаче е обратното. Правото да бъде член от общността - тоест, да бъде евреин, имал всеки, роден от майка-еврейка. Произходът на бащата нямал значение. В Европа и Евразия това водело до изолация на еврейските общности, защото християнството и ислямът забранявали женитбата за еврейка.
Обаче в толерантната Хазария такова ограничение за женитби нямало.
И се получавало така, че синът на баща-хазарин и майка-еврейка имал всички права, давани му като на хазарин по линия на бащата - сред хазарите, и всички възможности, давани му като на евреин по линия на майката - сред евреите. Учили го еврейски равини, еврейската общност му помагала да направи кариера или да участва в търговията. А хазарският род на бащата го защитавал от врагове и го подпомагал при злополучия или бедност.
Ала в другия вариант се получавало съвсем обратното: детето на баща-евреин и майка-хазарка било чуждо на всички.
Понеже баща му не бил хазарин - такова дете нямало право на защита и помощ от хазарски род.
А понеже майка му не била еврейка - не било смятано за евреин и нямало право на защита и помощ от еврейската общност.
Тези деца били отритнати от всички в Хазария и обикновено се приютявали в нейните покрайнини - главно в полуостров Крим, където изповядвали караизъм, който не изисквал изучаване на Талмуда (нямало кой да им го преподава, бащите-евреи можели да ги научат най-много да четат Стария завет). Техните потомци образували малкия етнос на караимите, който си общувал с българи, готи, алани - но не и със своите роднини в Хазария, които правели там богата и успешна кариера.
Евреите-рахдонити и караимите имали не само различно битие, но и различна теология. Учението на Тората (Петокнижието, основата на Стария завет), което било достъпно за караимите, макар и да не било предназначено за друговерци, все пак не било секретно. То е част от християнското и мюсюлманското богословие и неговите носители можели да участват в диспути, без да нарушават ничии религиозни закони.
Другояче стоят нещата с талмудическия юдаизъм, основан през ІІ век. Самият Талмуд е предназначен само за равини и еврейски богослови, а обикновените евреи изучават друга книга - "Шулхан Арух", сборник правила, граждански и наказателни закони за ежедневното битие. Неговите последователи, за разлика от караимите, се интегрирали все повече не само и не просто в хазарското общество - а по върховете на властта.
Резултатът се появил в началото на ІХ-ти век. Това е един твърде интересен и концентриран откъм събития интервал от време. Тогава във Византия император става Никифор І Геник (31 октомври 802 г.).
В България на престола сяда кан Крум (803 г.) - който няколко години по-късно ще пие вино от черепа на Никифор, оформен като чаша.
Халифът Харун-ар-Рашид екзекутира своите най-верни приятели - рода на Бармакидите (27 януари 803 г).
Карл Велики става пръв император на Свещената римска империя (800 г.)
А в Хазария в началото на този ІХ-ти век Обадия - един от богатите евреи, получили влияние в коридорите на властта, организира преврат и взема същата тази власт в свои ръце.
Той оставя формално на трона хана от династията Ашина и издига равинисткия юдаизъм в ранга на държавна религия на Хазария.
Конкретните обстоятелства при извършване на преврата не са съвсем ясни и са обрасли с твърде много легенди. Дори не се знае какъв точно е бил Обадия. За него в еврейските хроники и писания се казва:
"Той бил човек праведен и справедлив. Обновил царството и укрепил събранията (синагогите) и домовете на учените (училищата) и събрал множество мъдреци израилски, дал им много сребро и злато, и те му разяснили 24-те книги, Мишната, Талмуда и целия ред на молитвите. Той имал боязън от Бога, обичал закона и заповедите".
Може да се направят някои изводи за това, какъв човек е бил Обадия. Явно интелигентен и с връзки в еврейската диаспора. Не пожалил хазарското "сребро и злато", само за да могат "мъдреците израилски" да гостуват в Итил. А понеже за политически преврат винаги са необходими пари и организация, си личи с какви кръгове е бил свързан.
От смяната на властта спечелили не хазарите, нито караимите - а юдеите и еврейската общност като цяло. Това означава, че именно те са организирали преврата, като при това формално запазили напълно легитимен начина на смяна на властта. Законният хан от династията Ашина станал юдей - тоест, приел вярата на своята майка и бил приет в общността. Всички държавни длъжности били разпределени между евреи, при това самият Обадия приел титлата "пех" (бег), преведено в арабските хроники като "малик", тоест "цар". Това означава, че той оглавявал правителството при номинален хан (каган) хазарин - който обаче от този момент бил винаги под стража и само веднъж в годината бил извеждан навън, за да бъде показан на народа.
А за самите хазари значението на преврата е определено от цар Йосиф, лидер на еврейската общност в Итил, който пише около 150 години по-късно, през 960 г.:
"Той подчинил за нас всички наши врагове, и низвергнал всички народи и племена, които живеели около нас, така че никой до ден-днешен не може да ни устои. Всички те ни служат и ни плащат дан".
По този начин, чрез извличане на децата от родния им етнос или като пълноценни евреи (когато майката е еврейка), или като непълноценни хазари (когато бащата е евреин), евреите нанасяли сериозна вреда на хазарската етно-генетична система.
За около 80 години това дало твърде чувствителен резултат: в Хазария се появили поколения хора, които говорели хазарски, имали роднини хазари - но не били хазари по етнос и култура.
На чужденците, които описвали Хазария по бегли външни впечатления, се струвало, че това са хазари с юдейско вероизповедание - но нито евреите, нито истинските хазари не се заблуждавали нито за миг. И за едните, и за другите това били пълноценни евреи. Евреите в Европа смятали тези хазари за потомци на коляното Симоново и полуколяното Манасиево, които обитавали "страната Козраим, недалеч от Ерусалим. Те са безбройни, и събират дан от 25 държави, и също измаилтяните им плащат дан поради внушавания от тях страх и заради тяхната храброст".
А обикновеното население на Хазария никой нямал намерение да го обръща в юдаизма. Юдейските мъдреци спазвали завета на Йехова за избрания народ, който в Хазария сега разполагал с всички богатства и облаги, свързани с ръководните длъжности в държавата.
Превратът на Обадия предизвикал бунт на родовата аристокрация на всички етноси, които влизали в Хазарския каганат и били свикнали с хазарската управляваща династия. На страната на въстаниците застанали маджарите, а на юдеите - печенеги, наети за пари.
Войната била безмилостна, понеже, според Талмуда: "Не-юдей, който причинява зло на юдей, го причинява на самия Господ и, извършвайки по този начин оскърбление на Величеството, заслужава смърт" (из трактата "Санхедрин").
За Ранното Средновековие тоталната война била нещо непривично и ново. Обикновено, след като съпротивата на противника бивала сломена, победените били облагани с данъци и задължения, като често това била военна служба в спомагателните части на победителите.
Но поголовното изтребление, масовото убийство на всички хора от другата страна, което извършил Обадия, било ехо от дълбоката древност. Например, при завоюването на Ханаан Исус Навин забранявал да се вземат в плен жени и деца. Убивали дори домашните животни, принадлежащи на противника.
Обадия възродил тази забравена дотогава практика.
След войната, чиито начало и край не са датирани точно, Хазария се променила изцяло.
Тя се превърнала в противоестествено съчетание на аморфна маса народ и господстваща класа - която класа била съвсем чужда на този народ по кръв и религия. Няма никакви основания това да се нарече феодализъм. Обстоятелството, че Обадия се представял за част от хазарското правителство, показва само, че той използвал правото си на дезинформация, което, впрочем, се предписва от неговата религия - така, че към нея той бил честен и почтен.
Решаваща роля в тази война би трябвало да изиграят самите хазари, но те останали пасивни. Това ги спасило от жестоки екзекуции, ала обрекло на тежка съдба техните деца и внуци.
Преди преврата на Обадия хазарските ханове в своята вътрешна и външна политика се ръководели от интересите на поданиците си.
Еврейските царе обаче не си поставяли такива цели. Те се борели с вътрешните врагове на юдаизма - а не на самата Хазария. Ликвидирали църковната организация на хазарските християни и забранили да бъде възстановена. Хазарите-мюсюлмани пък през 854 г. били прогонени към Закавказието.
В интерес на новото правителство било да увеличава своите територии и поданици. То разширявало земите на Хазария и през втората половина на ІХ в. западна граница на Хазария станал Днепър. Славянските племена северяни, вятичи, радимичи трябвало да плащат данък на Хазария.
Военната сила на еврейските управници на Хазария станали наемниците. Постоянният корпус наемна гвардия в столицата Итил се състоял от 7 хиляди воини. Това било достатъчно, за да се държат в покорство и покрайнините на Хазарския каганат, и собствения народ, и дори за водене на външни войни с ограничен обхват. През ІХ-ти век еврейската Хазария не водела завоевателни войни в Закавказието, но, независимо от това, тази система на управление - с опиране на наемници, вместо на собствени воини, струвала много по-скъпо, отколкото предишната, когато самите хазари били бойци. За всичко това трябвало да плащат хазарите, които в собствената си страна се превърнали в покорени поданици, без никакви права, на едно управление, което им било чуждо етнически, религиозно и по традиции.
По отношение на наемниците еврейските управници на Хазария се държали по начин, който е уникален и няма аналози въобще в човешката история. Плащали им големи заплати - но им се забранявало да търпят поражения. Разгромът в сражение се наказвал със смърт. Изключение се правело само за военачалника им и неговия заместник, които били евреи - но пък конфискували имуществото, жените и децата им, които пред очите им царят раздавал на своите велможи. Ако ли пък нямало смекчаващи вината им обстоятелства, екзекутирали дори и тях.
Очевидно е, че редовите воини твърде рязко носят вина за неудачния изход от дадена военна операция. Ето защо, да бъдат наказвани със смърт, независимо дали са виновни или не, е очевидно несправедливо. Но, ако се погледне под друг ъгъл, нещата си идват на мястото и стават съвсем логични: воините не са свои, на тях им се плаща, а срещу тези пари те предоставят живота си на онези, които са ги наели. Следователно, господарят им може да се разпорежда с техния живот като с купена вещ - а понеже предложенията за наемници надхвърляли търсенето, "покупката" трябвало да бъде използвана докрай, с максимална изгода. Тези хора били просто капиталовложение, от което трябвало да има печалба.
От гледна точка на евразийските номади, славяните, византийците, арабите и германците, такова отношение било недопустимо не само към хора - но дори към бойните коне и ловните кучета.
И въпреки това желаещи да се наемат в еврейска Хазария имало предостатъчно, понякога дори "хазарската" армия се увеличавала до 12 хиляди наемника.
Ясно е, че еврейските управници на Хазария получавали средства за тези бойци не от рахдонитите, които пътували от Китай за Испания. Просто, защото ако митническите такси се увеличели, рахдонитите щели да променят маршрутите на керваните. Следователно, разходите се покривали от вътрешни данъци, тоест - хазарите сами плащали на потисниците си за своето иго.
Именно, защото транзитната търговия била смисъл на живота за еврейската общност в Хазария, мюсюлманските търговци и съпровождащите ги географи и пътешественици се радвали в Итил на изключително вежливо отношение.
Столицата Итил процъфтявала. Тя се простирала на 8-10 км по двата бряга на притока на Волга - Ахтуба. Еврейското население наброявало 4 хиляди мъже, освен това имало хазари, изповядващи юдаизма - явно деца от смесени бракове, също християни, мюсюлмани или последователи на старата вяра на хазарските прадеди.
Синагоги, джамии, църкви, огромни пазари, пълни с евтино овче месо, най-различни риби, прекрасни дини, момченца и момиченца - продавани в робство, кораби по Волга - всичко това правело силно впечатление на очевидците и техните описания умилявали анти-християнските историци от ХІХ-ти век.
Обаче, въпреки това, арабските пътешественици Истахри и Ибн-Хаукал съобщават:
"Хазарите не произвеждат нищо и не изнасят нищо, освен рибено лепило".
За обикновените хора обаче тази търговия носела твърде слаба печалба поради изключително ниските цени на рибата. Тежкият труд на хазарските рибари едва успявал да осигури прехраната им.
Религиозната толерантност в Хазария била принудена, защото осигурявала доходите от транзитната търговия. Но тутакси, щом някой засягал интересите на еврейските общности в чужбина, хазарският цар-евреин (не каганът-хазарин) отговарял с репресии. Така например, през 922-923 гг. мюсюлманите разрушили синагогата в град Дар-ал-Бабунадж. В отговор хазарският цар-евреин заповядал да се разруши едно минаре в Итил и екзекутирал невинните мюезини, като заявил:
- Ако не се опасявах, че в ислямските страни ще бъдат разрушени всички синагоги, непременно щях да разруша цялата джамия.
Но мюсюлманските търговци купували в Хазария роби - печенегски и славянски юноши и девойки, плащали такси и данъци, купували продукти от пазарите и посредничели при наемането на свирепи и добре обучени конници и стрелци. Мирът с тях бил много по-доходен от която и да било война, дори победоносна.
Обаче сред възторжените описания на съвременници за нравите в еврейска Хазария има и такива, които охлаждат възторга.
През април хазарите излизали за селскостопански работи по своите ниви и градини - а наесен возели реколтата в Итил за плащане на данъците на кагана, а значи, и на неговите еврейски велможи. Специално за тях ловели във Волга червена риба "по-вкусна от месото на тлъсто агне и от месото на кокошка".
Хазарите били длъжни да падат по очи пред еврейските велможи. Най-тъжното е, че децата на хазарите-езичници били продавани по робските пазари на ислямските страни. Явно коренното население на Хазария, лишено от всякаква подкрепа, било напълно беззащитно пред страшните събирачи на данъци, които му били чужди по кръв и религия. Именно от данъците върху това население идвали парите за наемниците-мюсюлмани, които го държали в подчинение.
Освен мюсюлманските наемници, които формално пазели кагана-хазарин, царят-евреин разполагал с още 4 хиляди воини в свитата си. Те също, както и наемниците-гвардейци, имали жени и деца - които били издържани от данъците, без да работят в риболова или по нивите.
И в същото време хазарите не вдигнали нито едно въстание срещу еврейските си поробители.
Но не може да бъдат обвинявани, че не се съпротивлявали. Тяхното положение било отчаяно. Всяко въстание против еврейското правителство било обречено. В протоците и гъсталаците по устието на Волга можело да се скрият от външни врагове - но не и от своите, които знаели къде са селата и рибните пасажи. Потенциалните вождове на едно хазарско въстание срещу евреите или били избити по време на бунта срещу Обадия, или избягали при маджарите. Масовият геноцид, приложен от Обадия, дал своите резултати - и вече никой не смеел да мисли за съпротива.
Тази ситуация останала скрита за повърхностните погледи на арабските пътешественици, които ни дават немалка като количество информация за Хазария от онова време. Още повече, че децата от смесените еврейско-хазарски бракове и дори самите евреи през Х-ти век наричали себе си "хазари". Ето защо арабските географи различавали "черни" и "бели" хазари като два различни етноса, живеещи заедно в една държава. Като изпреварим събитията, ще кажем, че през ХІ-ти век потомците на тюрко-хазарите (истинските хазари) се отказали от своето етническо название. Тогава етнонимът "хазари" останал само за потомците на евреите.
Има едно обстоятелство, което на пръв поглед е извънредно странно: от Хазария не е останало нищо.
Никакво изкуство.
Това наистина предизвиква недоумение.
Хунските могилни погребения са пълни с шедьоври на пластиката и изобразително изкуство. Тюркските и куманските "каменни жени" са в огромно количество. Уйгурските фрески украсяват Ермитажа и Берлинския музей. Даже от древните угри са запазени барелефи с изображения на воини и пленници.
А от хазарите - нищо.
Пълна, кръгла нула.
Намерената при разкопки хазарска керамика е лишена от орнаменти, а изображения на хора изобщо няма. Закономерно ли е това или просто археологическите търсения са неуспешни?
Не, археолозите са положили всички старания.
Но просто предмети на изобразително изкуство в Хазария от ІХ - Х вв. няма и не може да има. Независимо, че хазарите по нищо не отстъпвали на своите степни и планински съседи.
Ала има едно важно обстоятелство, валидно за всички времена и народи: предмети и паметници на културата се произвеждат тогава, когато има поръчител, способен да плати труда на художника.
В Хазария единствените, които можели да платят този труд, били велможите от управлението - но, както знаем, юдаизмът по принцип отхвърля изобразителното изкуство. Като цяло изкуството сред тях било запазено, понеже скинията, а после и Соломоновият храм трябвало някак да бъдат украсявани - но то станало безпредметно, абстрактно, насочвайки се към символи и геометрични орнаменти. С други думи: древното еврейско изкуство е прототипът на съвременния абстракционизъм.
Тъй като били по-близко до природата, хазарите не разбирали абстрактното изкуство и нямали нито възможност, нито желание да се интересуват от сложните положения на абстракционизма. А тяхното собствено изкуство не можело да намери купувачи, защото самите хазари били бедни, пък за украшения се изисква богатство. Те не издигали надгробни камъни, а просто оставяли покойниците си върху възвишения, където ги засипвал степният прах. Езическата си религия изповядвали в свещени гори, а не в храмове. Християните и мюсюлманите сред тях били принудени да се молят по домовете си. В Итил имало каменна джамия - но само за чужденци. Когато византийският инженер Петрона Каматир през 834 г. поискал да издигне каменна църква в новата крепост Саркел, това му било забранено. Докараните за целта каменни колони и капители били изхвърлени в степта, където през 1935 г. ги намерил руският историк и археолог М. И. Артамонов.
Така в държавата, наричана Хазарски каганат, през ІХ-Х вв. самите хазари били потиснато, угнетено и жестоко експлоатирано малцинство. И най-важното: за мюсюлманите "свои" били арабите, за християните - византийците, за евреите - всички евреи във всички големи градове: от китайския Кантон до испанската Гренада, от арабския Багдад до френския Лион и немския Майнц.
А хазарите си нямали никого. Никой не се заемал да ги покровителства и и те се чувствали относително спокойно само сред хълмовете и речните тръстики в устието на Волга.
Итил наистина бил разкошен град. Вярно, че дворците му били построени от дърво, кече и глина - но пък били пълни с коприна и самурени кожи, вино, печено овнешко и есетра, красиви танцьорки и покорни прислужници. Но всичко това било не за хазарите, а за еврейските пътуващи търговци - рахдонитите, които си почивали тук след дългия път през пустинята - от Китай, или пък през планините - от Прованс. А това, че безсилният и безвластен хазарски каган бил далечен роднина на хановете от династията Ашина, които някога се женели за еврейски красавици - това нямало никакво значение, защото на практика държавата се управлява от еврейския цар - "пех". Царят и неговите велможи били евреи от видни родове, господари на мултикултурната държава Хазария и съдружници в най-печелившите търговии. Но еврейският цар представял не толкова Хазария - колкото разпръснатия по света и баснословно забогатял еврейски супер-етнос.
"Двувластието" в Хазария било грандиозна измама за народа, комуто веднъж в годината показвали законния каган, при това вече приел юдаизма - а през останалото време лидерът на еврейската общност - царят, изстисквал от хазарите и околните народи данъци за заплащане на наемниците, които наемници трябвало да потискат същите тези хазари и околни народи. Хазарите плащали и плащали - и изход нямало.
Но още по-тежък и страшен данък плащали северяните, вятичите и радимичите: не само в сребърни монети «шеляги» (според някои от еврейския «шекел», а според други – от европейския «шилинг»), но и от всяка къща по «бела девица». До това съобщение в Радзивиловския летопис са изрисувани група девойки и старейшина, които се кланят на хазарин. Това напълно съответства на историческите данни за Хазарския каганат. Просто там управлявал клан от търговци на роби, които не се интересували от нравствени норми и измервали всичко със злато.
Напълно е възможно именно това позорно и отвратително деяние да е залегнало в основата на приказките и легендите за «чудо-юдо», за «змей», който иска като данък красиви девойки...
Това е, в общи линии, описанието на трагедията на хазарския народ.
Но не и обяснението.
Неясни остават причините за това, че малобройната еврейска общност в Хазария, лишена от искрени приятели, мразена от съседите си, неподкрепяна от поданиците си - въпреки това 150 години господствала в международната търговия и ръководела половината от разпръснатите еврейски общности по света. Това, очевидно, е било невъзможно без искрени съюзници. Значи, евреите от Хазария са имали такива съюзници.
"Враговете на нашите врагове са наши приятели", гласи старинната пословица. Дори те да не ни обичат и да не получават нищо от нас, то, борейки се срещу своите, а значи и срещу нашите, врагове ни помагат.
Кои били тези съюзници на евреите от Хазария?
Това били манихеите - предшествениците на богомилите, а оттам и на катарите, патарените, албигойците и всякакви други секти, които в края на краищата успели да разядат и разложат плътта на християнска Европа.
Манихеите - последователите на пророка Мани, създател на най-антисистемното учение, били непримирими врагове на християнството, исляма и хинаянския будизъм. Но самите юдеи били противници на всяко анти-системно учение. Те обичали в този свят само себе си, своите дела и своето потомство. В името на победата на своя етнос те използвали тайната - едно оръжие, заимствано от най-злите им врагове, елинските гностици, както и лъжата. Но само против гоите и акумите.
Юдеите знаели много добре, че манихейството разлага и унищожава всяка позитивна етническа система. Ето защо имали голямо желание да видят манихеи сред своите съседи - но в никакъв случай при себе си.
А понеже еврейските пътуващи търговци - рахдонитите, като метастази прониквали във всички цивилизовани страни, те успявали да вкарват там манихейството (във Византия и България под формата на богомилство), макар и не винаги и не навсякъде.
Затова е редно да хвърлим поглед към света, който окръжавал нещастната и измъчена Хазария.
Хазарските юдеи били опасни най-вече за Франция - една от крайните точки в пътищата на рахдонитите, защото, пристигайки там с много пари, подкупвали кралете и велможите и така си осигурявали привилегии. Юдеите били запазили повече образованост от миналото и обикновено побеждавали в духовните диспути на теми от Стария завет. И тяхната пропаганда имала успех. Известен е куриозен случай, когато млад християнски монах от Аквитания захвърля расото, през 847 г. приема юдаизма, жени се за еврейка, заминава за Испания и там подтиква арабите да преследват християните. Епископите в Галия се оплаквали, че юдеите купуват роби-християни и ги принуждават да изпълняват еврейски обреди, че отвличат християнски деца и ги продават на мюсюлманите, че юдеите помагат на мюсюлманите и викингите, като им отварят портите н обсадените християнски градове, че наричат свинското "християнско месо".
Трудно е да се каже кое в тези обвинения било вярно и кое - не, но едно е очевидно: съществувала реална опасност френският Прованс да се превърне в нещо подобно на Хазария. Още повече, че съседните араби в Испания разполагали с не по-малко воини от мюсюлманите около Хазария, и те също с готовност ставали наемни бойци.
Това не се случило само по една причина: юдеите в Прованс, независимо, че имали необходимите за целта много пари, не разполагали с друг важен фактор - време.
След 800 г. цялото крайбрежие на Западна Европа станало обект на нападенията на викингите. Техните кораби прониквали по теченията на реките дълбоко навътре в континента. Плячката била обилна - и се оказало, че освен злато, сребро, украшения, скъпоценности и оръжие, викингите пленявали местните жители и ги продавали в робство.
И тук изниква въпросът: а кому ги продавали?
И втори въпрос: как успявали викингите, без да имат разузнаване, да водят военни операции далеч от спасителното за тях море? Защото те плавали нагоре по теченията на Рейн, Везер, Елба, Сена, Лоара, Гарона. Разграбили и опожарили Кьолн, Аахен, Бон, Трир, Вормс, Тур, Орлеан, Анжер, Троа, Шалон, Дижон и много градове в Англия.
Нападение на викинги
Този далеч не пълен списък на градовете-жертви показва, че викингите са грабили значително повече, отколкото са можели да откарат със своите малки, плитководни кораби. Намерените в Дания и другаде такива кораби са разчетени не за далечни пътешествия - а за плитки крайбрежни води.
Но в такъв случай изниква едно важно обстоятелство: значи е имало прекупвачи, които са купували заграбеното от викингите! Тези прекупвачи били достатъчно богати - за да изкупуват пленниците-роби с надежда за бъдещи печалби, и достатъчно влиятелни - за да превозват християнските роби от бреговете на Северно море до Испания, където ги продавали на халифите в Кордова на завишени цени.
Дали пък тези прекупвачи не са били еврейските пътуващи търговци - рахдонитите?
За да разберем това, нека съпоставим фактите.
През 768-772 гг. евреите във френския град Нарбона били едри земевладелци, а по нивите и лозята им работели крепостни селяни-християни.
След 70 години, подир окончателното обединяване на Западна Европа от Карл Велики, същата картина виждаме в Лион (849 г.).
Излиза, че в най-богатите области на Свещената Римска империя евреите били господстваща класа, която диктувала свои порядки и свой начин на живот. Така например, по желание на евреите, пазарният ден в Лион бил преместен от събота в неделя - а против това напразно протестирали християнските епископи, особено прочутият епископ Агобард.
В Испания еврейските търговци през 854-874 гг. търгували с християнски девойки от Андалусия. За тази цел имали специален търговски маршрут от Мароко до Египет, където продавали девойките за мюсюлманските хареми.
Несъмнено, християните се съпротивлявали на всичко това, доколкото могли. Ето защо, като не се задоволявали с административната подкрепа на императорите от династията на Каролингите, евреите използвали езичниците-викинги. Така, например, в началото на ІХ в. към бреговете на Южна Франция се приближила ескадра кораби, които християните по крайбрежието сметнали за еврейски и... били избити и пленени от викингски пирати. И понеже е логично жителите в крайбрежни селища да умеят за разпознават корабите, остава единственият логичен извод: просто евреите дали свои кораби на викингите, разбира се, срещу част от плячката.
Първото споменаване за евреи в Англия е датирано през 833 г. - веднага след успехите на викингите.
През 847 г. викингите разграбили и опожарили Бордо поради предателството на тамошните евреи, които не пострадали след падането на града. Това е възможно само, ако между едните и другите е имало някакви връзки.
Двата хищника - рахдонитите и викингите, се договорили.
Този извод е парадоксален, защото обикновено се смята, че евреите и викингите са антагонисти - толкова не си приличат по начин на действие. Но в политическите колизии, особено продиктувани от елементарна алчност, психологическите симпатии отстъпват място на сметките, пък били те и най-цинични. Искреността в такива случаи е не само излишна - но и вредна. Ето защо рахдонитите спокойно използвали викингите.
А когато евреите загубили тогавашната игра за надмощие в световната търговия, викингите на Вилхелм Завоевателя, които завладели Англия, довели със себе си евреи. И след 1100 г. те вече извършвали кредитните операции на английските крале и техните васали. Този алианс бил нарушен едва от Едуард І в Англия и от Филип Август във Франция - но това става доста по-късно...
Около 870 - 890 гг. търговията на рахдонитите с коприна претърпяла тежки удари. В Китай избухнало грандиозното селско въстание Хуан Чао. Китайските селяни били озлобени най-вече срещу чуждестранните търговци, които в Гуанчжоу били изклани през 879 г., а в столицата Чанян - през 881 г. Еврейските търговци, които по онова време се намирали там, били избити, имуществото им - разграбено, пътят на керваните останал без надзор, дигите по Хуанхъ не се ремонтирали и само за 50 години станали 9 огромни наводнения.
В тези обстоятелства търговията с коприна замряла.
Във Франция династията на Каролингите, която покровителствала евреите, била свалена от новата - Капетингите. Там също положението на евреите се усложнило.
По-добра била за тях ситуацията в Германия. Саксонските крале, които сменили Каролингите, взели евреите под свое покровителство и им осигурили търговско трасе през Арелатското кралство и Тулузкия палатинат към Испания.
Обаче мюсюлманските халифи в Испания нямали нужда от коприна и кожи - а от роби. Значи, трябвало да се намерят младежи и девойки; обаче родителите им, естествено, нямали желание да ги продават.
Така главната задача на рахдонитите станало търсенето и намирането на роби.
Разбира се, можело да се предложи на рахдонитите да се заемат с някаква друга работа - например, да копаят бостани и да пасат овце. Но за целта трябвало да се наруши законът за необратимостта на еволюцията. Нали не затова техните прадеди били изградили тази система - та сега просто да задраскат всички техни усилия, подвизи, постижения, както и разкошните условия на живот, които те постигнали за 100 години борба и победи?
През втората половина на ІХ век Волга станала много по-пълноводна, а нивото на Каспийско море се вдигнало. Част от хазарите тръгнали на северозапад и се заселили по долното течение на Дон. Там през 860 г. приели Православието от св. Константин-Кирил Философ и влезли в състава на християнската общност заедно със съседните им кримски готи, гърци и алани.
Останалите в Хазария продължавали да плащат тежките данъци, които хазарските управници не можели да намалят, дори да искали, защото това означавало просто да закрият така формираната система в държавата.
Но хазарските евреи, разбира се, не пострадали от сушите и наводненията. Те живеели в градовете, в комфортни дървени къщи, които през зимата осигурявали топлина, а през лятото - хлад. Храна си купували на пазара. Рахдонитите и другите търговци, които минавали през Итил, плащали таксите, без да се пазарят, защото си ги избивали от крайните купувачи на стоките си в Прованс или Китай.
Така природните явления отслабили само хазарите, чиито стада измирали от глад; а това било от полза за евреите - и месото станало евтино, и силите на евентуалните бунтовници отслабнали още повече. Ето защо през Х век активността на еврейското хазарско правителство не само, че не отслабнала, но и се засилила.
Това означавало само едно - жестоки войни.
И те действително започнали.
Към началото на Х век хазарите завладели почти цяла Източна Европа. В Хазария влезли: буртаси (на Средна Волга), българи (по долното течение на Кама), чувашите, арису, черемисите, вятичите, северяните и други славянски племена.
Периодът между ІХ и Х век бил кулминацията на юдео-хазарското могъщество.
Той обаче бил катастрофа за обитателите на Източна Европа, които се изправили пред дилемата: робство или смърт!
Винаги се знае, че войната е тежко и неприятно занимание. Но има и по-лоши неща: поробването, оскърбяване на светините, разграбването на имуществото, а и просто обидното пренебрежение.
Именно такава била съдбата на народите о Източна Европа, след като се оказали в сферата на влияние на юдейска Хазария.
Голямата война започнал хазарският цар Йосиф, който "низвергнал много необрязани", тоест, избил много християни. Това било в отговор на преследванията срещу евреите във Византия - но така и не става ясно какво общо има това с хазарските християни?
Хазария използвала срещу Византия главно руски дружини. Русите обаче претърпели тежки поражения от византийците. След първото над 20 хиляди руси били избити от хазарите в съответствие с договора за наемници, който предвиждал смърт за бойците при поражение.
Постепенно обаче русите набирали сили. През пролетта на 965 г. руският княз Светослав разгромил хазарите и превзел Итил. (По-подробно за похода на Светослав - виж ТУК ). Повечето евреи и хазари били избити, царят Йосиф и неговите велможи изчезнали безследно.
За евреите, които успели да се спасят, се смята, че са намерили убежище в Киевска Рус и земите на днешна Полша.
Това бил краят на еврейска Хазария.
Потомците на хазарите по долното течение на Дон били наречени "бродници", а по-късно започнали да наричат сами себе си "казаци". Руският език, който бил широко разпространен там, и Православието, прието от тях още през ІХ век, им позволило да се влеят без проблеми в руския етнос като един от неговите субетноси.
Оцелелите хазари в устието на Волга се запазили до ХІІІ в., когато нивото на Каспийско море отново се покачило със 17 метра. Това било пълна катастрофа - цветущите градини и пасища потънали под водата. Хазарите напуснали тези места и се насочили към великия град Сарай, тогава столица на цяла Западна Евразия. Там се претопили сред местното население и изчезнали от историята.
Ала те изгубили не само етническата си цялост, но и паметта си. Потомците на хазарите забравили, че са хазари, а потомците на хазарските евреи забравили страната, където живеели и управлявали техните предци. Това е и разбираемо: за евреите долното течение на Волга било не родина, а просто "полигон" за изпробване на силите, който нямало практически смисъл да помнят след трагичния неуспех.
Поради тази причина Хазария останала страна без исторически извори: писмени, веществени и етнографски, тоест, фиксирани в обреди и вярвания.
От нея обаче останал "моделът Хазария" - и мнозина днешни изследователи и анализатори виждат пряка аналогия между системата, която била изградена в юдейска Хазария, и днешната система, носеща най-общо названието "глобализъм". Такива изследователи се опират най-вече на етно-религиозния произход на най-богатите хора в света - т. нар. "300 семейства" от Уолстрийт, сред които най-популярни са клановете Ротшилд и Рокфелер. Техните богатства общо се оценяват грубо на около 200 трилиона долара. Мнозина смятат, че именно тази могъща финансова база е в основата на стремежите към т. нар. "нов световен ред", в който виждат възраждане на "модела Хазария" в планетарни мащаби.
Но дали е така, вече всеки може сам да прецени за себе си.
Любомир Чолаков, https://sites.google.com/site/sajttnalubomircolakov/istoriata-e-minaloto-bdese---bdeseto-e-predstoasa-istoria/modelt-hazaria
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!